1 Р Е Ш Е Н И Е № 103 гр. София, 06 април 2015 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и седми февруари две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Костова ЧЛЕНОВЕ: Блага Иванова Румен Петров при секретар Аврора Караджова и в присъствие на прокурора Тома Комов, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 1876 / 2014 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалби на подсъдимия М. Д. Д., чрез защитниците му адвокати М. М. от АК – [населено място] и Т. Д. от АК – [населено място], срещу решение № 44 от 17 септември 2014 година на Бургаския апелативен съд, Наказателна колегия, по внохд № 34 / 2014 година, с което е потвърдена изцяло присъда № 18 от 05 февруари 2014 година на Бургаския окръжен съд, постановена по нохд № 1056 / 2014 година по описа на този съд. В жалбите от името на подсъдимия Д. са заявени всички отменителни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Претендира се, алтернативно, отмяна на атакувания съдебен акт и оправдаване на подсъдимия по повдигнатото му обвинение, връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд или намаляване на наложеното на подсъдимия наказание, както и изменяване на присъдата с прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление – такова по чл. 119 във вр. чл. 18 от НК, а изтърпяването на определеното за него наказание да бъде отложено при условията на чл. 66 от НК. В съдебно заседание пред ВКС жалбоподателят-подсъдим М. Д. не участва лично, редовно призован. Представлява се от защитника си адвокат М., който поддържа касационната си жалба при заявените в нея отменителни основания и отправени до съда искания. Защитникът адвокат Д. не участва в заседанието, редовно призован, не е представил писмени съображения по съществото на делото. Частният обвинител и граждански ищец А. Ю. К. участва в производството пред ВКС лично и с повереника си адвокат К. К. от АК – [населено място]. Същият изразява становище за неоснователност на касационните жалби по изложените в подробното писмено възражение съображения и за оставяне в сила на решението на въззивния съд. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: Бургаският окръжен съд е постановил присъда, с която е признал подсъдимия М. Д. Д. за виновен в това, че на 15. 05. 2012 година, в [населено място], [община], област Б., по хулигански подбуди, е направил опит умишлено да умъртви А. Ю. К., като деянието е останало недовършено по независещи от волята на дееца причини, поради което и на основание чл. 116, ал. 1, т. 11 във вр. чл. 115 във вр. чл. 18, ал. 1 от НК и при условията на чл. 58, б. „а” във вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, го е осъдил на осем години лишаване от свобода, при първоначален „строг” режим на изтърпяване в затвор. Осъдил е подсъдимия Д. да заплати на гражданския ищец А. Карък обезщетение за претърпени неимуществени вреди от непозволено увреждане в размер на 80000 (осемдесет хиляди) лева и обезщетение за имуществени вреди в размер на 1440 лева, заедно със законните последици. Искът за неимуществени вреди, до пълния му размер от 120 000 лева, е отхвърлил като неоснователен. Присъдил е направените по делото разноски в полза на държавата и на частния обвинител и граждански ищец, както и дължимата държавна такса, като ги е възложил в тежест на подсъдимия Д.. Разпоредил се е надлежно с веществените доказателства по делото. В производство, инициирано по жалба на подсъдимия Д., въззивният съд е извършил проверка по делото, провел е съдебно следствие съобразно отправеното от защитата на подсъдимия искане (разпити на свидетелите Д., Б. и М.) и е постановил атакувания сега по касационен ред съдебен акт, с който е потвърдил изцяло присъдата на първоинстанционния съд. Касационните жалби на защитниците на подсъдимия Д. съдържат позоваване на всички отменителни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК, като възраженията могат да бъдат обобщени така: - съдът е допуснал нарушения на процесуалните правила по чл. 13, чл. 14, чл. 107, ал. 5 от НПК в рамките на извършения от него доказателствен анализ и дадената оценка за достоверност на част от доказателствените източници по делото, най-вече гласните такива; - съдът неправилно е приложил закона, като е утвърдил правната квалификация на деянието като извършено по хулигански подбуди и е отказал да приложи разпоредбата на чл. 119 от НК (деянието да е извършено при превишаване пределите на неизбежната отбрана) или дори на чл. 12, ал. 4 от НК (това превишаване се дължи на уплаха или смущение), за които, според защитата, са налице достатъчно данни по делото; - наложеното наказание е явно несправедливо, защото съдът не е отчел в достатъчна степен липсата на минали осъждания по отношение на подсъдимия Д., неговото социално и семейно положение, процесуалното му поведение. ВКС намира за необходимо да отрази констатацията си, че идентични възражения се съдържат и в пледоариите на защитата на подсъдимия по съществото на делото пред въззивния съд, доколкото въззивната жалба е бланкетна и напълно лишена от конкретика и посочване на неизяснени обстоятелства и допуснати нарушения. Подновяването им пред касационната инстанция би било оправдано, ако въззивният съд не бе изпълнил задълженията си по чл. 314, ал. 1 и чл. 339, ал. 2 от НПК за цялостна и задълбочена проверка на първоинстанционната присъда и аналитичност и убедителност при отхвърляне на изложените в подкрепа на възраженията доводи, каквато констатация в случая ВКС не прави (стр. 5-6 от решението). ВКС намира касационните жалби срещу решението на въззивния съд за неоснователни. І. Първоинстанционното разглеждане на делото е проведено по реда на Глава двадесет и седма от НПК, в хипотезата на чл. 371, т. 1 от НПК – при изразено от страните и одобрено от съда съгласие да не се провежда разпит на голяма част от свидетелите и на експертите К. и К., а при постановяване на присъдата непосредствено да се ползва съдържанието на съответните протоколи и експертни заключения от досъдебното производство. Всъщност, проведен е непосредствен разпит пред съда на пострадалия А. К. и на свидетелите Ю. К. (негов баща), Е. И. (негова съпруга), А. К. (негов чичо), Д. К. (негова майка), Е. К. (негов братовчед), П. Д. (майка на подсъдимия), З. И., М. Х., П. К., Ат. Х. (съселяни на страните), Е. Ш., М. Ш. и С. А. (родственици и на двете страни), П., Б. и Г. и К. (полицейски служители, отзовали се на повикването и пристигнали на местопрестъплението непосредствено след деянието), както и експертите от съдебно-медицинската и съдебно-психиатрична и психологична експертизи - д-р Я., д-р З., Н. и Б.. В мотивите на присъдата първоинстанционният съд е изложил подробни и изчерпателни съображения относно съдържанието на гласните доказателствени източници и тяхната оценка за достоверност, което му е позволило да ги постави в основата на съдебния си акт и на формираните изводи по фактите (с. 8-10). Въззивният съд не е имал основания да не приеме и утвърди тяхната правилност, доколкото те са аналитични и убедителни и позволяват на страните и на контролните инстанции да проследят начина, по който е формирано вътрешното убеждение на съда, а при това положение въззивният съд не е длъжен да обсъжда подробно всичко онова, което е задължително за мотивите на присъдата, след като не е достигнал до различни фактически изводи въз основа на доказателствата. Въпреки наличието на две групи свидетели с противоречиви помежду им твърдения относно начина на протичане на инцидента, доказателствената съвкупност като цяло позволява отстраняването на тези противоречия при надлежна, пълна и всестранна оценка, каквато съдилищата са направили. Показанията на свидетелите Ш., Ш. и А., които са родственици и с двете страни в конфликта, както и на свидетелите З. И., М. Х., П. К., Ат. Х., които са техни съселяни, правилно са преценени като последователни и безпротиворечиви, вътрешно и помежду си и съответни с констатациите и изводите на съдебно-медицинските експертизи на пострадалия и на веществените доказателства, поради което няма основания да не бъдат кредитирани. Твърденията на свидетелите, близки на подсъдимия Д., за осъществено от страна на пострадалия и неговите близки нападение, не намират опора в доказателствата по делото, както правилно са приели съдилищата (с. 10 от мотивите на присъдата, л. 5 от решението). В същата насока са и показанията на полицейските служители, посочени по-горе, пристигнали на мястото в края на инцидента, които не са установили обективни находки за осъществено от пострадалия и неговия баща нападение срещу подсъдимия с бухалка и/или нож (както се твърди от свидетелите, близки на подсъдимия Д.). Несъмнено е установено, че взаимното отправяне на обиди и замеряне на двете групи с предмети (камъни, керемиди и пр.) се е случило след нанасяне на удара с брадва по главата на пострадалия от страна на подсъдимия, като реакция именно на това нападение и след отвеждане на пострадалия за оказване на медицинска помощ. Така че, настоящата инстанция не установява наличие на заявените от жалбоподателя нарушения в доказателствената дейност на съда, които да са компрометирали изводите му по фактите. ІІ. При надлежно установените по делото факти, включени в предмета на доказване по чл. 102 от НПК, материалният закон е приложен правилно. Възражението на защитата на подсъдимия за правна квалификация на деянието по чл. 119 от НК следва да бъде обсъдено преди това за липсата на квалифициращия признак по чл. 116, ал. 1, т. 11 от НК. Възражението не намира опора в доказателствата по делото. Предложената от защитата правна квалификация на деянието по чл. 119 от НК предполага преди всичко наличието на непосредствено и противоправно нападение срещу дееца от страна на пострадалия, насочено към увреждане на правно защитени интереси. Нападението трябва да е започнало и да не е прекратено към момента на причиняване на нараняването на последния чрез неговото отблъскване от нападнатия или от трети лица, или чрез отказ на нападателя да го завърши или чрез неговото завършване, като кратковременното му прекъсване не означава негово прекратяване. Когато съществува макар и малка вероятност то да се повтори, за нападнатия не е налице задължение да се откаже от активна защита, да се спасява чрез бягство, помощ от трети лица, да търси други, по-меки средства за защита и пр. (в този смисъл вж. ППВС № 12/1973 година, т. т. 4, 5, 6; р. № 25/1985 година, І н. о.; р. № 122/1971 година, І н. о.; р. № 392/2008 година на ВКС, І НО, р. № 371/2008 година на ВКС, І НО, р. от 02. 02. 2006 година по нд № 409/2005 година на ВКС, І НО и мн. др.). В случая е несъмнено установено, че по отношение на подсъдимия Д. и неговите близки не е осъществено нападение с посочените по-горе характеристики от страна на пострадалия К.. Последният е извикан от свид. К. на мястото на инцидента единствено с цел да помогне на баща си – свид. К., който вече бил ударен и наранен от подсъдимия и неговите братя К. и А. Д.. Пострадалият се е намесил в един вече започнал конфликт и по повод причинено на баща му телесно увреждане и с единствената цел да потърси обяснения от подсъдимия Д. за проявената срещу баща му агресия. В същия момент е бил ударен от подсъдимия с брадва по главата, в резултат на което получил установените и безспорни по делото увреждания. Едва след отвеждането на пострадалия от мястото и транспортирането му до болнично заведение, се е разразил конфликтът между двете семейства – Д. и К., изразил се във взаимни обиди и заплахи и замеряне с керемиди. Тогава пристигнали и полицейските служители, свидетели по делото, като постепенно успели да разпръснат двете групи. Така че, при изначална липса на осъществено непосредствено и противоправно нападение от страна на пострадалия по отношение на подсъдимия, последващото обсъждане на въпросите за евентуално реализирана защита, за нейния обем, за превишаване на пределите й и дали това се дължи на уплаха и смущение и пр., се явява безпредметно. Подсъдимият следва да отговаря за извършен опит за убийство по основния състав или по квалифицираните състави, ако са налице обстоятелства за това. В случая, квалифициращият признак „по хулигански подбуди” е налице. Той предпоставя деянието да е предшествано или съпроводено от хулигански действия, които да са подтикнали дееца да го извърши или да е извършено с мотиви, изразяващи явно неуважение към обществото, към правилата на поведение и към човешката личност (вж. ППВС № 2/1957 година, изм. и доп. с ППВС № 7/1987 година, т. 19). Именно такива характеристики носят действията на подсъдимия Д. – той не е бил предизвикан по какъвто и да било начин от пострадалия, инцидентът с бащата на последния вече е бил приключил и той е потърсил единствено обяснение за действията на подсъдимия, не е бил въоръжен или агресивен. Затова нанесеният от подсъдимия удар по главата с брадвата е израз на демонстрирано незачитане на правилата и нормите на поведение от негова страна, на неуважение към обществото, изразило се в непристойна проява пред съселяните му и в незачитане на телесната неприкосновеност и физическия интегритет на пострадалия. Така че, установените по делото факти не изпълват съдържанието на признаците на чл. 119 от НК и не сочат на хипотезата на чл. 12, ал. 4 от НК, поради което предходните съдебни инстанции правилно са отказали претендираното от защитата на подсъдимия квалифициране на инкриминираното деяние по тези норми на закона. ІІІ. Наложеното на подсъдимия Д. наказание е индивидуализирано при съобразяване на всички установени по делото обстоятелства от кръга на тези по чл. 54 от НК и на разпоредбата на чл. 58, б. „а” от НК, като е определено по първата алтернатива на предвиденото в закона – лишаване от свобода от петнадесет до двадесет години и в размер, значително под предвидения минимум. Правилно е приложена разпоредбата на чл. 55 от НК, към която препраща нормата на чл. 58, б. „а” от НК, като механизъм за определяне на наказанието при опит, дори и да не са налице изключителни или многобройни смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства. В рамките на тази хипотеза са отчетени всички установени по делото смекчаващи отговорността му обстоятелства, като липсата на минали осъждания, семейното му положение, трудовата му ангажираност и пр. Правилно е преценена невисоката степен на обществена опасност на дееца и на конкретното деяние в сравнение с другите престъпления от този вид. От друга страна, са съобразени обстоятелствата, свързани с нанесеното от подсъдимия увреждане на бащата на пострадалия, счупването на стъклото на автомобила и пр. При тези съображения ВКС намира, че наложеното на подсъдимия наказание от осем години лишаване от свобода не разкрива характеристиките на явна несправедливост по смисъла на чл. 348, ал. 5, т. 1 от НПК, поради което не съзира основания за намеса и допълнително смекчаване на наказателно-правното положение на подсъдимия. Така определено, наказанието удовлетворява изискванията на закона по чл. 54 и сл. от НК и изпълнява целите на наказанието по чл. 36 от НК. Атакуваният съдебен акт не съдържа пороците, заявени от защитата на подсъдимия и затова следва да бъде оставен в сила. Поради това и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 44 от 17 септември 2014 година на Бургаския апелативен съд, Наказателна колегия, по внохд № 34 / 2014 година, с което е потвърдена изцяло присъда № 18 от 05 февруари 2014 година на Бургаския окръжен съд, постановена по нохд № 1056 / 2014 година по описа на този съд. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.