РЕШЕНИЕ № 71 София, 06 април 2019 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение в публично заседание на единадесети март две хиляди и двадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев Димитър Димитров при участието на секретаря Р. Пенкова като разгледа докладваното от съдията Б. Белазелков гр.д. № 3804 по описа за 2019 година, за да се произнесе, взе пред вид следното: Производство по чл. 290 ГПК. Допуснато е касационното обжалване на решение № 1460/18.06.2019 на Софийския апелативен съд по гр. д. № 134/2019, с което са потвърдени решение № 221/10.01.2018 и решение № 6332/11.10.2018 на Софийския градски съд, постановени по гр. д. № 16402/2016, с които са отхвърлени предявените искове по чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД, вр. с чл. 7 КРБ и § 4, ал. 1 ДЕС и по чл. 55 и чл. 59 ЗЗД за сумата 377.938,31 лева и 113.029,67 лева лихви. Обжалването е допуснато поради значението на процесуалноправните въпроси: за правомощията на съда по чл. 5 и § 3 ПЗР на Конституцията да установява противоречието на закона с Конституцията и правото на Европейския съюз; длъжен ли е съдът да следи служебно за силата на пресъдено нещо на решенията на Конституционния съд, с които е обявена противокноституционността на закон и длъжен ли е служебно да я зачете; както и по материалноправните въпроси: държавен орган ли е народното събрание и длъжностни лица ли са народните представители, за вредите от чиито противоправни актове отговаря държавата и чрез кои държавни органи държавата участва в производствата за реализиране на отговорността за вреди; противоправно деяние ли е приемането на противоконституционен закон; правна възможност или задължение на народното събрание е да уреди възникналите правни последици от прилагането на противоконституционния закон (влезли в сила съдебни решения и присъди, индивидуални административни актове и др. публичноправни актове, издадени въз основа на противоконституционния закон; сключените правни сделки при неговото действие; извършените плащания и други действия при осъществяването на права и в изпълнението на задължения, възникнали непосредствено от действието на противокноституционния закон и от публичноправните актове и сделките, извършени при неговото действие); противоправно деяние ли е бездействието на народното събрание да уреди правните последици от прилагането на противоконституционния закон; какъв е процесуалният ред за защита на накърнените от прилагането на противоконституционния закон права преди народното събрание да уреди „заварените“ приключили отношения и след като ги уреди, ако създадената уредбата е неизчерпателна или не предвижда справедливо обезщетение. По повдигнатите процесуалноправни въпроси Върховният касационен съд намира, че съгласно § 3, ал. 1 ПЗР на Конституцията съдът е оправомощен да установява противоречието на заварените закони с Конституцията от 1991 г., като приложи пряко съответната конституционна разпоредба. С такова правомощие съдът не разполага по отношение на законите, приети при действието на Конституцията, т.е. след 13.07.19091 г. Уреденото в чл. 5, ал. 2 от Конституцията непосредствено нейно действие оправомощава съда да прилага разпоредбите й, без да е необходимо това да бъде опосредствано от закон, който да урежда по-детайлно съответните правоотношения или установява ред за упражняване на признатите от Конституцията права. Съответствието на приетите при действието на Конституцията от 1991 г. закони е отговорност на Народното събрание. Ако приет при действието на Конституцията от 1991 г. закон й противоречи, компетентен да установи и обяви това е Конституционният съд съгласно чл. 149, ал. 1 т. 2 на Конституцията. Съдът не може да откаже да приложи закон по причина, че той противоречи на Конституцията, той може да тълкува закона в съответствие с Конституцията, т.е. при възможни различни тълкувания, съдът избира това, което съответства в най-голяма степен на Конституцията. Когато Конституционният съд е приел по искане за установяване на противоконституционност на закон, че той не противоречи на Конституцията, приетото от Конституционния съд тълкуване на закона е задължително за всички, в т.ч. за съда. Отговорност на Народното събрание съгласно чл. 5, ал. 4 на Конституцията е и съответствието на приетите закони с правото на Европейския съюз и другите международни договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, които са част от вътрешното право на страната. Те обаче имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат и това предимство се зачита пряко, както от съда, така и от всеки друг правоприлагащ орган. Съгласно чл. 149, ал. 1, т. 4 на Конституцията съответствието на законите с правото на Европейския съюз и другите международни договори, по които България е страна може да бъде преценявано и от Конституционния съд, чието решение е окончателно и задължително за всички. Това действие на решенията на Конституционния съд не е уредено в Конституцията, а в чл. 14, ал. 5 и 6 на Закона за Конституционния съд и търпи изключения, тъй като Конституционният съд може да развива своята практика, а по отношение на правото на Европейския съюз и другите международни договори, които подлежат на автономно тълкуване, предимство пред решенията на Конституционния съд имат решенията на Съда на Европейския съюз, съответно на органа по приложението и тълкуването на международния договор. Българският съд е съд на Европейския съюз, той прилага правото на Европейския съюз като свое право, но тълкува неговите разпоредби автономно, т.е. според практиката на Съда на Европейския съюз. Когато тълкуването на разпоредба от правото на Европейския съюз не буди съмнение, съдът прилага правото на Европейския съюз, но в случай на съмнение той може да отправи запитване до Съда на европейските общности. Такова запитване съдът е длъжен да отправи не само, когато се постави въпрос за валидността на акт на органите на Европейския съюз, но също и ако възникне съмнение за съответствието на закон с правото на Европейския съюз, въпреки че Конституционният съд в свое решение е приел, че несъответствие няма. Ако Съдът на Европейския съюз установи противоречие, силата на неговото решение ще преодолее задължителната сила на решението на Конституционния съд. По силата на задължението си да знае закона, съдът е длъжен да знае и решенията на Конституционния съд, с които той се произнася по искания за установяване на противоконституционност на законите. Това е смисълът тези решения да се обнародват в Държавен вестник и да влизат в сила три дни след обнародването им съгласно чл. 152, ал. 2 от Конституцията. Влезлите в сила решения на Конституционния съд се ползват със сила на пресъдено нещо по отношение на всички (erga omnes) и съдът е длъжен служебно да я зачита, така както той е длъжен да зачита служебно и силата на пресъдено нещо на съдебните решения според обхвата й – в отношенията между страните или по отношение на всички, съгласно чл. 299 ГПК. Както съдът не може да приложи закон извън присъщото му действие във времето, така той не може да не зачете и действието на решение на Конституционния съд, с което е обявена противокноституционността на закон. Съдът е длъжен да приложи закона за отношенията, които са възникнали и приключили при неговото действие и да откаже приложението му за неприключилите отношения и за отношенията, които са възникнали, след като решението на Конституционния съд е породило действие. По повдигнатите материалноправни въпроси Върховният касационен съд намира, че Народното събрание е държавен орган, олицетворяващ законодателната власт, което определя мястото му сред другите държавни органи, които имат своето място в изпълнителната и съдебната власт или са независими – БНБ, КФН, Сметна палата и др. Народните представители са лица от състава на Народното събрание, като държавен орган и са длъжностни лица, както лицата от състава на другите държавни органи и лицата, които осъществяват еднолично функциите на държавен орган. Те имат своя статут със съответните особености: функционален имунитет, имунитет от наказателно преследване и др. Отговорността за вреди е имуществена. Държавата може да освободи от тази отговорност и свои служители, които нямат функционален имунитет, но с това тя не освобождава от отговорност себе си. Освободените лица не отговарят имуществено за причинените вреди, нито пред пострадалия, нито по регрес, но с това пострадалият не се лишава от дължимото обезщетение (в натура или пари), тъй като за него отговаря държавата, когато са налице съответните предпоставки за това. Съгласно чл. 7 на Конституцията държавата отговаря за вредите, причинени от незаконни актове или действия на Народното събрание, като държавен орган и на народните представители, като длъжностни лица. В публичните правоотношения държавата участва чрез своите органи, които така осъществяват своите правомощия, а в гражданските правоотношения, като отделен равнопоставен правен субект, тя се представлява от министъра финансите, освен когато в закон е предвидено тя да се представлява от друг свой орган. Държавата участва в съдебни производства по граждански спорове за обезщетение за вреди по ЗОДОВ чрез процесуален субституент – органът, от чиито незаконни актове, действия или бездействия са причинени вредите (чл. 7 ЗОДОВ). Съдебната практика приема, че държавата може да участва в съдебни производства чрез процесуален субституент и по граждански спорове за обезщетение за вреди на общо основание (чл. 49 ЗЗД, който урежда най-общо отговорността на възложителя за вредите от поведението на изпълнителя при или по повод изпълнението на възложената работа). Това практическо разрешение е възприето от законодателя в чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ (Нов – ДВ, бр. 94 от 2019 г.) по отношение на съдебните спорове за обезщетение за вреди от нарушение на правото на Европейския съюз. Всъщност, когато държавата участва в съдебно производство чрез процесуален субституент, тя не става страна по делото (каквато тя е, когато законният й представител действа от нейно име), но е обвързана от постановеното решение, като да е била страна. Конституирането на процесуалния субституент като главна страна по делото, която извършва процесуалните действия от свое име, изключва възможността носителят на задължението (в случая държавата) да вземе участие в процеса като главна страна – в това е смисълът на процесуалната суброгация и разпростирането на действието на съдебното решение. При действието на чл. 19 ГПК (отм.), когато в процеса участва процесуален субституент, държавата имаше възможност да вземе участие в процеса като контролираща страна чрез министъра на финансите. При действието на новия ГПК контролираща страна няма. Отговорност на Народното събрание е приетите от него закони да съответстват на Конституцията, защото народните представители поемат като основно свое задължение да я спазват под клетва, която те полагат съгласно чл. 76, ал. 2 на Конституцията при конституирането на всяко новоизбрано Народно събрание. Приемането на противоконституционен закон е неизпълнение на основното задължение за спазване на Конституцията от мнозинството народни представители. То е във висша степен противоправно, защото съгласно чл. 4, ал. 1 на Конституцията Република България е правова държава, която се управлява на първо място според Конституцията и на следващо място според законите на страната. Приемането на противоконституционен закон е деликт, защото приемането му е противоправно деянието (във висша степен) и приложението на противоконституционния закон неизбежно причинява вреди на правните субекти – както на самата държава, така и на гражданите и юридическите лица, които са в равна степен подчинени на закона до привеждането му в съответствие с Конституцията. Държавата не би успявала да поддържа качеството си „правова“, ако не съществува ред за хармонизиране на законите с Конституцията и осъществяването в действителност на правоотношенията в съответствие с нея. Ако е противоправно това, което нарушава закона, във висша степен противоправно е онова, което нарушава Конституцията; и прекратяването на действието на противоконституционния закон е само първата стъпка за възстановяване на накърнеността на правовата държава. Възстановяването на правния ред може да бъде постигнато, като се отмени или прекрати приложението на противоконституционния закон. Ако действието на противоконституционния закон е запазено в някаква част, за държавата възниква задължението да възстанови правото и за тези отношения, които са се осъществили в нарушение на Конституцията. Законът за Конституционния съд в своя чл. 22, ал. 4 е съгласуван с установеното в чл. 152, ал. 2 на Конституцията действие занапред на решенията на съда. Той установява не възможността Народното събрание да уреди възникналите правни последици от запазеното действие на обявения за противоконституционен закон, но го задължава да направи това, за да възстанови по този начин нарушения конституционен ред. Бездействието на Народното събрание да уреди правните последици от прилагането на противоконституционния закон е толкова противоправно, колкото и приемането на такъв закон. С приемането на противоконституционния закон Народното събрание нарушава конституционния ред, а с бездействието си, вместо да изпълни задължението си да го възстанови, Народното събрание продължава да поддържа нарушения конституционен ред. За Народното събрание в правовата държава възниква същото задължение (да възстанови нарушения конституционен ред) и когато то отмени занапред приет от него закон, защото е противоконституционен. Правните последици на влезлите в сила съдебни решения и присъди, индивидуалните административни актове и другите публичноправни актове, издадени въз основа на противоконституционния закон; сключените правни сделки при неговото действие; извършените плащания и други действия при осъществяването на права и в изпълнението на задължения, възникнали непосредствено от действието на противокноституционния закон и от публичноправните актове и сделките, извършени при неговото действие; не може да продължат да съществуват в своето непримиримо противоречие с конституционния ред. Ако те не бъдат уредени по справедлив начин, правовата държава би останала накърнена по правно непоносим начин. Докато Народното събрание не уреди всички правни последици от прилагането на противоконституционния закон чрез приемането на съответни правни норми, които чрез приложението им да компенсират продължаващото нарушение на правата, конституционният ред остава бъде накърнен, което е несъвместимо с правовата държава. Народните представители имат задължението да спазват не само Конституцията, но и закона, който ги задължава да уредят възникналите правни последици от запазеното действие на обявения за противоконституционен закон, за да бъде възстановен напълно конституционния ред. Продължаващите да съществуват правни последици от запазеното действие на обявения за противоконституционен закон винаги се поддават на правна уредба (най-малкото може да бъде създаден облекчен ред за определяне на вида и размера, както и за получаване на надлежното обезщетение), но по различни причини релевантните правни последици може да останат неуредени въобще или да бъдат уредени от Народното събрание непълно или неточно. Последното не прави накърнения конституционен ред невъзстановим. Докато поддържат с бездействието си конституционния ред накърнен, мнозинството народни представители ангажират отговорността на държавата да обезщети на общо основание увредените от продължаващото да съществува нарушение на Конституцията. Доколкото пожертваното при запазеното действие на противоконституционния закон продължава да е на годно правно основание, увреденият не може да иска връщането и/или надлежно обезщетение от този, който е получил даденото или се е възползвал по друг начин от пожертваното; за увредения остава открита възможността да предяви на общо основание иск срещу държавата за обезщетение на всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК я намира основателна поради следните съображения: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищецът е собственик на фотоволтаична централа и притежава разрешение за ползване, като е сключил договор за изкупуване на електрическа енергия от независим производител. Считано от 01.01.2014 г. с § 6, т. 2 и т. 3 от Закона за държавния бюджет на Република България за 2014 г. е въведена такса за производство на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия, като съгласно заключението на съдебно-счетоводната експертиза за процесния период от ищеца са удържани 20% такси по чл. 35а ЗЕВИ върху приходите в размер на сумата от 377.938,31 лв., преведена в бюджета на Република България (потвърдено с писмо от председателя на КЕВР). С решение № 13/13.07.2014 по к. д. № 1/2014 на Конституционния съд на Република България са обявени за противоконституционни точки 2 и 3 от § 6 от ЗР на Закона за държавния бюджет за 2014 г. (ДВ, бр.109/2013), с които са създадени чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35, ал. 1, 2 и 3, и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от Закона за енергията от възобновяеми източници (ДВ, бр. 35/2011, посл. изм. и доп., ДВ, бр. 9/2013). Въззивният съд е приел, че предявеният иск по чл. 49, вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД е неоснователен, като е изложил съображения, че съгласно чл. 151, ал. 2 КРБ, решенията на Конституционния съд, с които се обявява противоконституционност, имат действие занапред, а конституционното решение влиза в сила три дни след обнародването, съгласно чл. 14, ал. 3 от Закона за конституционния съд и доколкото ищецът претендира обезщетение за вреди за периода 01.01. - 09.08.2014 г., в който разпоредбата на чл. 35а, ал. 2 ЗЕВИ не е била обявена за противоконституционна (решението на КС е влязло в сила на 10.08.2014 г.), за този период не е установено наличието на противоправност на деянието. Прието е, че ищецът е дължал заплащане на процесната такса по силата на закон, задължителен за всички държавни органи, организации и граждани, съгласно чл. 86, ал. 2 КРБ. Доколкото е прието, че липсва елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане, предявеният иск по чл. 49, вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен като неоснователен. Съдът е приел, че не се твърди и не се установява от събраните по делото доказателства, уреждането на възникналите правни последици от обявения за противоконституционен чл. 35а, ал.2 ЗЕВИ, от Народното събрание, в срока предвиден в чл. 90, съответно чл. 88 от правилниците за дейността на Народното събрание, в изпълнение на разпоредбата на чл. 22, ал. 4 ЗКС. Като неоснователни са отхвърлени и предявените евентуално съединени искове с правно основание по чл. 55, ал. 1 ЗЗД и чл. 59 ЗЗД, като въззивният съд е приел, че не е налице неоснователно разместване на блага, като е съобразил дадените в ППВС № 1/28.05.1979 указания. Връщане на даденото при начална липса на основание предполага неправомерно преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго още в момента на това разместване, като начална липса на основание е налице в случаите, когато е получено нещо въз основа на нищожен акт, какъвто в случая липсва - в процесния период 01.01.2014 г. - 09.08.2014 г. разпоредбата на чл. 35а, ал. 2 ЗЕВИ не е била обявена за противоконституционна и ищецът е дължал определената в нея държавна такса по силата за закона. Правилно въззивният съд е приел, че предявените искове са за обезщетение на имуществените вреди от непозволено увреждане със законната лихва от деня на увреждането и също правилно е приел, че исковете за връщане на даденото без основание и за неоснователно обогатяване са предявени при условията на евентуалност. По същество правилно съдът е приел, че по иск за вреди, държавата може да участва в делото като ответник, представлявана от министъра на финансите, в качеството му на неин законен представител; както и чрез процесуален субституент, в който случай тя (държавата) не става страна поделото, тъй като процесуалната суброгация изключва това; но е обвързана от съдебното решение, като да е била страна. Съдебната практика приема, че държавата може да участва в делото и чрез повече от един процесуални субституенти, когато вредата се претендира да е причинена от незаконните актове, действия или бездействия на повече държавни органи, като при основателност на иска се осъждат всички държавни органи, чието поведение е противоправно и е причинило претендираната вреда. Материалната отговорност е на държавата, но се осъждат страните, чрез които тя участва в делото, при това солидарно, тъй като отговорността е на един и същ правен субект – държавата. Неправилно обаче съдът е приел, че по иск за обезщетение на вреди срещу държавата тя може да участва в производството и като главна страна, представлявана от законен представител, и чрез процесуален субституент. Законовото представителство на държавата изключва процесуалната суброгация. Предявеният иск не може да бъде разгледан и съответно – уважен или отхвърлен едновременно по отношение на носителя на задължението – държавата и по отношение на процесуалния субституент – съответният държавен орган или органи, които извършват съдопроизводствените действия от свое име. По съществото на делото. Правилно съдът е приел от фактическа страна, че в периода от 01.01. до 09.08.2014 г. от ищеца е удържана 20% такса по чл. 35а ЗЕВИ върху неговите приходи в размер на 377.938,31 лева, преведена в бюджета на Република България, както и че с решение № 13/13.07.2014 по к. д. № 1/2014 на Конституционния съд на Република България (влязло в сила на 10.08.2014 г.) са обявени за противоконституционни точки 2 и 3 от § 6 от ЗР на Закона за държавния бюджет за 2014 г., с които са създадени чл. 35а и други разпоредби от Закона за енергията от възобновяеми източници. Правилно съдът е приел още, че възникналите правоотношения между страните от запазеното действие на чл. 35а, ал. 2 ЗЕВИ са приключили преди 10.08.2014 г., а до приключването на съдебното дирене Народното събрание не е направило необходимото в изпълнение на задължението му по чл. 22, ал. 4 ЗКС. В нарушение на закона обаче съдът е приел, че приемането на противоконституционен закон от Народното събрание не е противоправно. Запазването на действието на противоконституционния закон за „заварените“ приключили отношения от влизането в сила на закона до влизането в сила на решението на Конституционния съд, с което е установена противоконституционността, не санира противоправността на приемането на закона. Обратното, решението на Конституционния съд, с което се установява противоконституционността на закон установява със задължителна по отношение на всички сила на пресъдено нещо (за която съдът следи служебно и длъжен да зачете), че законът е противоконституционен. Това не може да означава друго, освен че приемането му е във висша степен противоправно. Правилно съдът е приел, че ищецът е дължал процесната такса по силата на закон, задължителен за всички държавни органи, организации и граждани, съгласно чл. 86, ал. 2 КРБ, но неправилно е приел, че с това той не е увреден непозволено. Видно от изложеното обжалваното решение е недопустимо по отношение на Народното събрание на Република България и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и в нарушение на материалния закон по отношение на държавата, представлявана от министъра на финансите, поради което следва да бъде обезсилено, съответно отменено в посочените две части, като производството по недопустимите искове – тези срещу Народното събрание на Република България бъде прекратено, а предявените допустими искове – тези срещу държавата, представлявана от министъра на финансите – разгледани от касационната инстанция съгласно чл. 293, ал. 2 ГПК. По делото е установено, че в периода от 01.01. до 09.08.2014 г. от приходите на ищеца при реализиране на произведената от него електроенергия е удържана сумата 377.938,31 лева, съставляваща такса върху приходите по приложимия чл. 35а ЗЕВИ, чиято противоконституционност е установена в последствие. Отговорността за вреди е на държавата – тя дължи обезщетение на увредените лица, защото неин орган е постановил противоконституционния акт и след това същият този орган противоправно бездейства. Приемането на противоконституционния закон, както и последвалото противоправно бездействие е осъществено чрез поведението на мнозинството народни представители, като противодействието на малцинството от тях е без правно значение, доколкото не е довело до резултат. Без значение е кои са народните представители и от кое по ред Народно събрание са те. Тяхното поведение като длъжностни лица от състава на Народното събрание ангажира отговорността на държавата, като правен субект. Когато искът за обезщетение е предявен срещу Народното събрание като процесуален субституент на държавата, това не е поредното Народно събрание към деня на предявяването на иска, а Народното събрание като държавен орган. Ако в хода на производството по делото бъде конституирано следващо по ред Народно събрание, то не е нов правен субект и няма да настъпи правоприемство в процеса. Действащото Народно събрание извършва процесуалните действия от свое име, като за отговорността на държавата е без правно значение, от кое по ред Народно събрание е приет противоконституционния закон и кои и колко по ред Народни събрания са бездействали противоправно. Видно от изложеното с удържането на исковата сума в размер на дължимата по приложимия закон такса имуществото на ищеца е намалено в причинна връзка с противоправно поведение на лица, за поведението на които държавата отговаря, като вината им се предполага. По делото нито се твърди, нито са събрани доказателства за полагане на дължимата грижа от тези лица. Вината в гражданското право не е субективното отношение на дееца към деянието и неговите последици (както в наказателното право), а неполагане на дължимата грижа според един абстрактен модел – поведението на определена категория лица (напр. добрия стопанин, добрия работник и др.) с оглед естеството на дейността и условията за извършването й. Гражданското право не различава формите на небрежността, а само нейни степени (напр. грубата небрежност, която се съизмерва с друг абстрактен модел – грижата, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни условия). По принцип гражданското право не се интересува от формите на вината, защото гражданската отговорност се обуславя от наличието на вина, а каква е нейната форма рядко има значение (напр. за определяне тежестта на дисциплинарното наказание). Формата на вината има значение в гражданското право и в случаите, в които определена (по-тежка) гражданска отговорност възниква при наличието на умисъл, в сравнение с отговорността, която възниква при неполагане на дължимата грижа. В тези случаи умисълът в наказателното и гражданското право съвпадат напълно, като в гражданското право формите на умисъла (пряк и евентуален) са без значение. В наказателното право наказуеми са умишлените деяния, а непредпазливите – само в уредените от закона случаи, докато в гражданското право отговорност възниква при неполагане на дължимата грижа, а по-тежка отговорност – когато законът изисква умисъл. Предявеният иск за обезщетение следва да бъде уважен за сумата 377.938,31 лева със законната лихва от деня на увреждането (тъй като деецът е изначално известен) до предявяването на иска в размер на 113.029,67 лева (върху сумите 20.740,08 лева от 31.01.2014 г.; 31.970,58 лева от 28.02.2014 г.; 43.383,48 лева от 31.03.2014 г.; 53.049,03 лева от 30.04.2014 г.; 66.298,56 лева от 31.05.2014 г.; 67.190,96 лева от 30.06.2014 г.; 74.690,68 лева от 31.07.2014 г. и 20.615,91 от 31.08.2014 г.), както се претендира и законната лихва след това, както и за разноските по делото за всички инстанции в размер на 74.018,06 лева, в т.ч. сумите 27.122,96 лева изплатено адвокатско възнаграждение в производството пред първата инстанция, 6.000,00 лева изплатено адвокатско възнаграждение в производството пред въззивната инстанция и 9.849,36 лева изплатено адвокатско възнаграждение в производството пред касационната инстанция, което съответства на действителната фактическа и правна сложност на делото. При уважаването на главните искове, съдът не следва да се произнася по евентуално съединените. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение РЕШИ: ОБЕЗСИЛВА решение № 1460/18.06.2019 на Софийския апелативен съд по гр. д. № 134/2019 в частта, в която предявените искове са разгледани срещу Народното събрание на Република България. ОТМЕНЯ решение № 1460/18.06.2019 на Софийския апелативен съд по гр. д. № 134/2019 в останалата част. ОСЪЖДА Държавата, представлявана от министъра на финансите да заплати на „Лайт инвест“ ЕООД, София сумата 377.938,31 лева на основание чл. 49 ЗЗД със законната лихва от 30.12.2016 г. и сумата 113.029,67 лева изтекли лихви от 31.01.14 до 29.12.16 г. на основание чл. 86 ЗЗД, както и сумата 74.018,06 лева разноски по делото за всички инстанции. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.