1 Р Е Ш Е Н И Е № 25 София, 07 февруари 2011 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение в съдебно заседание на двадесет и първи януари две хиляди и единадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА БЛАГА ИВАНОВА при секретар: Румяна Виденова и в присъствието на прокурора Петя Маринова изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 658/2010 година Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по жалба на подсъдимия Р. А. М. против въззивно решение № 142/19.10.2010г., постановено по ВНОХД № 285/2010 г. от Апелативен съд – Варна, с което е потвърдена осъдителната присъда на Окръжен съд – Добрич. С първоинстанционната присъда № 24 от 28.06.2010 г. по НОХД № 340/2010 г., подсъдимият Р. А. М. е бил признат за виновен в това, че на 31.12.2009 г., при управление на МПС, нарушил правилата за движение по пътищата и по непредпазливост причинил смъртта на С. Г. С., като след деянието избягал от местопроизшествието – престъпление по чл. 343, ал. 3, б. “б” във вр. с ал.1, б. “в” във вр. с чл. 342, ал.1 от НК. На основание чл. 55, ал.1, т. 1 от НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от една година и шест месеца, а на основание чл. 343г от НК и лишаване от право да управлява МПС за срок от две години. С въззивното решение, предмет на касационен контрол, присъдата е потвърдена. Жалбата на подсъдимия М. се позовава на касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК. Счита се, че неправилно въззивният съд не е намалил размера на наложените наказания и е отхвърлил искането за приложението на условното осъждане. Прави се основно искане за изменение на решението, като се намалят размерите на наказанията и се приложи разпоредбата на чл. 66 от НК. В съдебното заседание пред касационната инстанция жалбата се поддържа лично от подсъдимия М.. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност жалбата. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : Доводите, представени в подкрепа на касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК и в двете касационни жалби, в едната си част няма как да бъдат отнесени към посоченото основание, тъй като с тях жалбоподателят прави опит да се откаже от признанието си по чл. 371, т. 2 от НПК. За последното обаче няма никакво основание, нито от процесуално естество, нито от материалноправно. По искане на жалбоподателя съдебното производство е проведено по реда на чл. 372, ал.4 във вр. с чл. 371, т. 2 от НПК. Подсъдимият М. е признал фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, съгласил се е да не се събират доказателства за тях. Съдът, след като е констатирал, че самопризнанието се подкрепя от събраните по надлежен ред доказателства, приел, че са налице предпоставките за провеждане на процедурата по глава двадесет и седма от НПК, разгледал е делото по нея и е постановил присъдата си. Възраженията, че заключенията по няколкото експертизи, залегнали в мотивите на съдебните актове, са изготвени от вещи лица, за които няма данни да притежават лиценз, така както изискват “Директивите на Европейския съюз”, са напълно неоснователни. В тази връзка, достатъчно е да се препрати към разпоредбите на глава двадесет и първа от ЗСВ, както и към “Списъка на специалистите, утвърдени за вещи лица от комисията по чл. 401, ал. 1 от Закона за съдебната власт, при окръжните и административните съдилища във Варна, Д., Р., С., Т. и Ш. към Апелативен съд - Варна, за 2010 г.”, за да се установи голословието на това твърдение. Вещите лица, изготвили експертизите по делото, са включени в този списък, посочена е съответната им специалност и областта, в която извършват изследванията за нуждите на процеса. Оценка за неоснователност следва да получат и следващите възражения - за непълноти на доказателствения материал - доколкото това възражение може да се разгледа само на принципната основа, че не е достигната истината по делото. Разгледано и така, то си остава неоснователно, защото твърденията, че не са прилагани “разпечатките за телефонните разговори”, нямат никакво отношение към събитието на престъплението, а за другите такива, напр. : че липсва акт за раждане на двете му деца, очевидно не държат сметка за представянето им в хода на съдебното производство пред първата и втората инстанция – виж л. 20 от НОХД № 340/2010г., съответно и л. 10 от ВНОХД № 285/2010 г., както и за нарочните определения, постановени от предходните инстанцииь за тяхното приемане. Освен тези възражения, които жалбоподателят е отнесъл неправилно към касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК, другите поддържани към него са за недостатъчна оценка на конкретни обстоятелства, които имат отношение към справедливостта на наложеното наказание. В тази връзка се твърди, че инстанциите по същество не са отчели съпричиняването от страна на пострадалата пешеходка, социалният статус на подсъдимия, липсата на данни за негови “противообществени прояви”, както и фактът, че не е наказван за нарушаване на правилата за движение по пътищата. Възраженията са неоснователни. При индивидуализацията на наказанието е използвана техниката по чл. 55, ал.1, т. 1 от НК. Първата инстанция, съобразявайки изменението на закона – чл. 58а от НК, приложим, предвид изискването на чл. 373, ал.2 от НПК, е приела, че наказанието на подсъдимия следва да се определи при условията на чл. 55 от НК, очевидно приемайки, че добрите характеристични данни за подсъдимия М., грижата, която полага за две непълнолетни деца, както и самопризнанието и критичното отношение към извършеното, са обстоятелства, който изпълват изискуемата се характеристика за изключителност и многобройност на смекчаващите отговорността обстоятелства. При така направените изводи съдът е определил наказанието лишаване от свобода в размер на една година и шест месеца (под законоустановения минимум от три години лишаване от свобода), което във всички случаи е по благоприятно за подсъдимия в сравнение с минимално възможното, определено по чл. 58а, ал.1 от НК. Въззивният съд е утвърдил изводите на първата инстанция, като е преценявал и разпоредбата на чл. 2, ал.2 от НК, с оглед вече посоченото изменение на закона. Силно преувеличени са твърденията, застъпени в касационната жалба, че подсъдимият М. до този момент не е извършвал “противообществени действия” и нарушения на правилата за движение. Първо посоченото, се опровергава от данните за съдимост и търпяното наказание лишаване от свобода. По важното обаче е, че положителните характеристични данни за подсъдимия, семейното му положение и самокритичност, към които обстоятелства насочва жалбата, следва да бъдат оценявани и с оглед проявлението му като водач, което поведението съвсем не е безукорно. Приложената справка на “С. – КАТ – О. Д.” (л. 47 от досието на досъдебното производство), установява, че подсъдимият М. е наказван по административен ред за нарушения на правилата за движение : за управление на МПС след употреба на алкохол – чл. 174 от ЗДП, както и на два пъти за причиняване на ПТП, несъставляващо престъпление – чл. 179, ал.2 от ЗДП. Така очертаното поведение на М., като водач на МПС, го характеризира като опасен за движението участник. Прилаганите към него административни мерки, в това число и лишаване от право да управлява МПС за срок от три месеца, не са оказали необходимото възпиращо въздействие. Същият е продължил да игнорира правилата, гарантиращи безопасно управление на МПС, въпреки налаганите наказания, включително и за нарушения, свързани с несъблюдаване ограниченията на скоростта, а конкретиката на деянието очертава, че именно такова нарушение е една от причините, поради която се е достигнало до престъпния резултат- смъртта на пешеходката. Напредналата възраст на пострадалата, евентуалните болести на същата, фактът, че ПТП е настъпило в тъмната част на денонощието, са все обстоятелства, които няма как да бъдат оценени като “съпричиняване”, в каквато насока са претенциите на жалбоподателя. С оглед на казаното, решението на въззивния съд, че спрямо подсъдимия е необходимо по-трайно и интензивно въздействие, за да се реализира поправителния и възпитателен ефект на наказанието, се споделя и от ВКС. Условното осъждане би било неоправдано и от гледна точка на общата превенция, също цел на наказанието. В предвид на горните съображения и на основание чл. 354, ал.1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 142/19.10.2010г., постановено по ВНОХД № 285/2010 г. от Апелативен съд – Варна. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.