Р Е Ш Е Н И Е № 441       София,08.07.2010 година     В  И М Е Т О   Н А    Н А Р О Д А       ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение в съдебно заседание на дванадесети май две хиляди и десета година в състав:                                                Председател: ЖАНЕТА НАЙДЕНОВА                                                       Членове: СВЕТЛА ЦАЧЕВА                                                                           АЛБЕНА БОНЕВА             при секретаря  Стефка Тодорова, изслуша докладваното от съдията  Цачева гр.д. № 682 по описа за 2009 година и за да се произнесе, взе предвид следното:            Производство по чл. 290 ГПК. С определение № 1* от 20.08.2009 година е допуснато на основание чл. 280, ал.1, т.2 ГПК касационно обжалване на решение № 104 от 19.01.2009 година по гр.д. № 2760/2008 година на Пловдивски окръжен съд в частта му, с която предявеният от С. Б. М. от с. П., Пловдивска област против “Е” АД, гр. П. иск с правно основание чл. 86 ЗЗД е отхвърлен за периода от 22.12.2000 г. до 20.12.2007 година. Касационно обжалване е допуснато поради наличие на противоречива практика по обуславящия изхода на делото материалноправен въпрос по приложението на чл. 86 ЗЗД относно началния момент на дължимото обезщетение за забава при обезщетяване на вреди от трудова злополука на основание чл. 200 КТ. В обжалваното въззивно решение на съд е прието, че нормата на чл. 84, ал.3 ЗЗД, съгласно която при задължение от непозволено увреждане, длъжникът се смята в забава и без покана, не е приложима при обезщетяването за вреди по реда на чл. 200 КТ. Прието е, че разпоредбата на чл. 84, ал.3 ЗЗД следва да се прилага ограничително само при обезщетения, дължими на основание чл. 45 ЗЗД, когато се търси отговорност от виновно причинилото увреждането лице, без да има предходни договорни отношения между страните. Прието е, че отговорността на работодателя по чл. 200 КТ възниква в рамките на съществуващото трудово правоотношение, поради което обезщетение за забава в размер на законната лихва се дължи от датата на предявяване на иска. В противоречие с това становище, в решение № 5 от 02.02.1995 г. по гр.д. № 565/1994 г. на Четвърто гражданско отделение на Върховния съд е прието, че за вреди от трудова злополука, работодателят дължи обезщетение в размер на законната лихва от датата на увреждането. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира за правилно второто становище. Съгласно разпоредбата на чл. 212 от Кодекса на труда, за неуредените въпроси по имуществената отговорност на предприятието за причиняване на смърт или увреждане здравето на работник се прилага гражданският закон – ТР № 45 от 19.04.1990 г. по гр.д. № 33/1989 г. ОСГК ВС. По отношение на дължимото обезщетение за забава при изпълнение на задължението на работодателя по чл. 200 КТ за обезвреда на настъпили вреди от професионално заболяване или от трудова злополука, приложими са общите принципи, изразени в чл. 84, ал.3 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД - работодателят, дължащ обезщетение по чл. 200 КТ, изпада в забава от настъпване на увреждането, резултат от трудова злополука. С обжалваното въззивно решение на Пловдивски окръжен е прието, че на 22.12.2000 г., по време на работата си като електромонтьор в ответното дружество, ищецът С е претърпял злополука, призната за трудова с разпореждане № 541/2004 г. на РУСО, в резултат на която е получил обгаряния на двете ръце по лактите, обгаряне на лицето и осветяване на очите. Бил е хоспитализиран в Клиника по изгаряния и пластична хирургия, където в периода до 07.03.2005 г. са били извършени множество хирургични интервенции, в т.ч. обработка на раневите повърхности, некректомия на некротичните участъци и карпалните канали, фасциотомия, кожна пластика, ампутация на дистална фаланга на трети пръст на лявата ръка, кожни трансплантации. В периода 14.04.2005 г. – 20.05.2005 г., пострадалият е бил хоспитализиран повторно с цел провеждане на кинезитерапия, лазерни и парафинови процедури и е изписан с минимално подобрение, без раните да са напълно излекувани. По време на болничния престой, ръцете му са били бинтовани, плътно прилепени към корема му, без възможност да се обслужва самостоятелно. В резултат на претърпяната травма е била нарушена двигателната активност и сетивността на двете му ръце, длани и пръсти; не може да извършва фини движения и с двете ръце; протичането на електрическия ток през тъканите е довело до дълбоки изгаряния, некроза на тъканите и нарушена функция на крайниците при 54 % намалена работоспособност. Травмата е била тежка и болезнена, както по време на лечението, така и в последващия период с остатъчни признаци на дискомфорт и болки при студ. Трудовото му правоотношение с дружеството ответник е било прекратено при условията на чл. 325, т. 9 КТ, след което работникът не е успял да се устрои на работа поради остатъчното обезобразяване на ръцете му и намалената му работоспособност. При така установените факти, въззивният съд е приел, че претенцията за обезвреда на претърпените болки и страдания е основателна, поради което е осъдил работодателя да заплати на основание чл. 200 КТ обезщетение за неимуществени вреди в размер на 50000 лева. Приел е, че претенцията за лихва за забава от датата на увреждането е неоснователна, тъй като преди завеждане на иска работникът не е отправял покана за изплащане на обезщетение, а разпоредбата на чл. 84, ал.3 ЗЗД, съгласно която при непозволено увреждане длъжникът изпада в забава и без покана е неприложима, тъй като следва да се прилага ограничително за случаите на чл. 45 ЗЗД спрямо лице, причинило виновно увреждането, но не и при безвиновната отговорност на работодателя по чл. 200 КТ. В касационна жалба против решението на Пловдивски окръжен съд в частта му с която е отхвърлен искът с правно основание чл. 86 ЗЗД, постъпила от С. Б. М., се поддържа, че чл. 84, ал.3 ЗЗД вр. с чл. 200 КТ е приложен неправилно. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира касационните оплаквания за основателни. Предвид гореизложените мотиви по приложението на чл. 84, ал.3 ЗЗД вр. с чл. 200 КТ, изводът на въззивния съд, че не се дължи обезщетение в размер на законната лихва от датата на увреждането се явява неправилен, поради което решението следва да бъде отменено в тази му част. При условията на чл. 293, ал.2 ГПК вр. с чл. 293, ал.3 ГПК, следва да бъде постановено ново решение по съществото на гражданскоправния спор, с което предявената претенция за законна лихва се уважи от датата на увреждането – 22.12.2004 година до датата на предявяване на иска, след която дата законна лихва е присъдена с влязлото в тази му част в сила въззивно решение. С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал.1 ГПК, на касатора следва да бъдат присъдени направените в инстанционното производство съдебни разноски в размер на 4000 лева – възнаграждение, изплатено на 10.06.2008 г. на адвокат Г от Адвокатска колегия, гр. П. по договор 00730 за правна помощ по гр.д. 4298/2007 г. на Пловдивски районен съд. Воден от изложеното, Върховния касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение   Р Е Ш И :   ОТМЕНЯВА решение № 104 от 19.01.2009 година по гр.д. № 2760/2008 година на Пловдивски окръжен съд в частта му, с която предявеният от С. Б. М. от с. П., Пловдивска област против “Е” АД, гр. П. иск с правно основание чл. 86 ЗЗД е отхвърлен за периода от 22.12.2000 г. до 20.12.2007 година. ОСЪЖДА “Е” АД, гр. П. да заплати на С. Б. М. от с. П., Пловдивска област, с ЕГН **********, законна лихва върху сумата 50000 (петдесет хиляди) лева, считано от 22.12.2004 година до 20.12.2007 г., както и сумата 4000 (четири хиляди) лева съдебни разноски. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.             ПРЕДСЕДАТЕЛ:       ЧЛЕНОВЕ: