7 Р Е Ш Е Н И Е № 139 гр. София, 15.10.2015 год. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в публично заседание на двадесет и осми септември през две хиляди и петнадесета година, в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РАЙКОВСКА ЧЛЕНОВЕ: ТОТКА КАЛЧЕВА ВЕРОНИКА НИКОЛОВА При секретаря Петя Кръстева като изслуша докладваното от съдия Н. т. д. №4491 по описа за 2013г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение от 15.07.2013г. по гр.д. №7310/2012г. на Софийски градски съд, ІІІ Г състав, в частта, с която е отменено решение от 27.02.2012г. по гр. д. №59940/2010г. на Софийски районен съд, 51 състав, в частта, с която е уважен предявеният от касатора срещу Х. Х. Х. иск с правно основание чл.92 от ЗЗД за сумата от 5 229,42 евро, представляваща дължима неустойка при разваляне на договора по вина на лизингополучателя по договор за лизинг от 13.06.2008г., ведно със законната лихва, считано от датата на исковата молба – 09.12.2010г. и в частта по чл.78 ал.1 от ГПК за сумата над 302,23 лева, разноски пред първоинстанционния съд и вместо това искът по чл.92 от ЗЗД за сумата от 5 229,42 евро е отхвърлен. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. К. жалбоподател поддържа, че въззивният съд неправилно е приложил материалния закон по отношение на индивидуално уговорените в процесния лизингов договор клаузи за два отделни вида неустойки - неустойка за забава на плащането на лизинговите вноски и неустойка, дължима при едностранно прекратяване на договора по вина на лизингополучателя. Поддържа, че уговорената в т.3 от раздел ХI на договора неустойка не дублира уговорената неустойка за забава на лизинговите вноски, тъй като тя се дължи при разваляне на договора по вина на лизингополучателя, размерът й е фиксиран и се дължи независимо от всички останали обезщетения, неустойки и/или плащания. Претендира присъждане на разноски. Ответникът Х. Х. Х., чрез назначения му особен представител адвокат Р. И., моли жалбата да бъде оставена без уважение. С определение №225/27.03.2015г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280 ал.1 т.1 от ГПК за произнасяне по правния въпрос: допустимо ли е кумулативното присъждане на уговорени в договор за лизинг неустойка за забава и неустойка при прекратяване на договора по вина на лизингополучателя. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл.290 ал.2 от ГПК приема следното: Ищецът [фирма] е поискал присъждане на неизплатени месечни лизингови вноски за периода от 01.07.2009г. до 24.10.2009г. по сключен с ответника Х. Х. Х. лизингов договор от 13.06.2008г., в общ размер от 1516,32 евро, на неустойка за неизпълнение на задължението за заплащане на месечните вноски в размер на 1% от дължимата сума за всеки ден забава на плащането на лизинговата вноска - до 24.10.2009г. - датата на връщане на лизинговото имущество, възлизаща на 1161,14 евро; неустойка по т.3 р.ХI от договора в размер на 20% от лизинговата цена, дължима при пълно неизпълнение или при разваляне на договора, възлизаща на 5 229,42 евро, както и на основание чл.86 от ЗЗД мораторна лихва за забава на всяка от неустойките за периода от 25.10.2009г. до датата на исковата молба. В исковата молба се поддържа, че ответникът - лизингополучател не е изпълнил задължението за заплащане на дължимите лизингови вноски за месеците юни, юли, август, септември и октомври 2009г., като е върнал лизинговото имущество едва на 24.10.2009г., за което бил съставен приемо - предавателен протокол. С нотариална покана, връчена на 19.08.2010г. лизингополучателят бил поканен да заплати дължимите лизингови вноски и неустойки по договора, като бил уведомен, че следва да счита договора за прекратен. В отговора на исковата молба ответникът Х. Х. Х. оспорва исковете като неоснователни. Твърди,че не са налице предпоставките по т.3 р.ХI от договора за възникване на задължение в размер на 20% от лизинговата цена, тъй като не е налице пълно неизпълнение на договора и за лизингодателя не са възникнали вреди. В случай,че съдът приеме, че е възникнало задължение за заплащане на неустойка, счита уговорената неустойка за прекомерно завишена и моли същата да бъде намалена. За да постанови обжалваното решение, с което след частична отмяна на първоинстанционното решение е отхвърлен искът по чл.92 от ЗЗД за сумата от 5 229,42 евро, въззивният съд е приел, че неустойка може да бъде уговаряна за различни форми на неизпълнение, но неустойките могат да се кумулират само ако формите на неизпълнение не се поглъщат, както е при пълно неизпълнение, което поглъща забавеното. По тези съображения е приел, че след като вече е ангажирана отговорността на лизингополучателя за забавено изпълнение на паричното задължение за лизингови вноски, не е допустимо да бъде осъден да заплати и неустойката, дължима при прекратяване на договора по негова вина. Наред с това е приел за недоказано твърдението , че договорът е развален едностранно от ищеца поради неизпълнение от страна на ответника - лизингополучател, за да се дължи неустойка за разваляне. По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, съставът на ВКС приема следното: По поставения правен въпрос е налице задължителна практика на ВКС, формирана в Тълкувателно решение №7/2013г. на ОСГТК на ВКС, с което е прието, че не се дължи неустойка за забава по чл.92 ал.1 от ЗЗД, а само неустойка за разваляне, ако такава е била уговорена, когато двустранен договор, който не е за продължително или периодично изпълнение, е развален поради виновно неизпълнение на длъжника. По отношение на договорите с продължително или периодично изпълнение, в същото ТР се приема, че за частта от сделката, чието действие се запазва, може да се търси неустойка за забава, като наред с това кредиторът може да търси и неустойка за обезщетяване на вредите поради настъпилото разваляне, ако такава е била уговорена. Задължението на лизингополучателя по договора за лизинг за заплащане на лизингови вноски е с периодично изпълнение, поради което развалянето на договора има действие за в бъдеще и при него е допустимо присъждане на неустойка за забава и при разваляне, когато е налице забавено изпълнение, обусловило развалянето, но само за частта от сделката, чието действие се запазва. Едновременно с неустойката за забава на вноските, дължими до момента на разваляне на договора, лизингодателят може да претендира и неустойка за обезщетяване на вредите, настъпили поради развалянето - неустойка за разваляне, ако такава е била уговорена. С оглед на отговора на правния въпрос по който касационното обжалване е допуснато, въззивното решение се явява неправилно, като постановено в отклонение от задължителната за съдилищата практика. Между страните по делото е бил сключен договор за лизинг №11435, който има характера на финансов лизинг, тъй като лизингодателят е придобил конкретен лек автомобил "Пежо", избран от ответника лизингополучател и е предоставил на ответника ползването на този лек автомобил, срещу задължението на последния да заплаща лизингови вноски по приложен към договора погасителен план. В договора са уговорени изрично както неустойка за забава на месечните вноски с повече от пет дни в размер на 1% върху дължимото плащане за всеки ден забава / т.6.1, р.ХI/, считано от първия работен ден след петия, така и неустойка, дължима в хипотеза на пълно неизпълнение и/ или разваляне на договора по вина на лизингополучателя. В т.3, р.ХI от договора е предвидено, че при пълно неизпълнение или като обезщетение вследствие претърпените от лизингодателя вреди от развалянето на договора по вина на лизингополучателя, лизингополучателят дължи на лизингодателя и обезщетителна неустойка за пълно неизпълнение в размер на 20 % от лизинговата цена по т.1, р.IV в допълнение към другите обезщетения и/или неустойки. Поради това при разваляне на договора поради виновно неизпълнение на задълженията на лизингополучателя, лизингодателят би имал право както на неустойка за забава на вноските, чиято изискуемост е настъпила преди развалянето на договора, така и на неустойката, дължима при разваляне на договора. Двете претендирани от ищеца неустойки не са за вредите от забавеното и пълно неизпълнение на едно и също задължение, както неправилно е приел въззивният съд. Неустойката по т. 3, р.ХI от договора има за цел да обезщети изправната страна за вредите от развалянето, които не са тъждествени с вредите от договорното неизпълнение /за заплащане на лизинговите вноски/, послужило като основание за развалянето. Неправилни са и констатациите на въззивния съд относно това,че процесният договор за лизинг е бил прекратен по взаимно съгласие на страните. За да се приеме за прекратен по взаимно съгласие сключеният договор е необходимо съгласието на страните да бъде установено несъмнено, независимо дали е изразено изрично или с конклудентни действия. Доброволното предаване на автомобила не установява прекратяването на договора за лизинг между страните по взаимно съгласие, доколкото в приемо - предавателния протокол от 24.10.2009г. не е отразено основание за връщането. Същевременно в договора изобщо не е предвидена възможност за неговото прекратяване от страна на лизингополучателя с връщането на автомобила. Поради това следва да се приеме, че до отправянето от страна на лизингодателя на нотариална покана от 03.08.2010г., рег. №7584, том 1, акт 171, на нотариус Р. Падалска, рег. №217 на НК, съдържаща изявление за разваляне на договора, съществуващото между страните правоотношение по договора за лизинг, не е било прекратено, съответно договорът следва да се счита развален на основанието, предвидено в т.1 р.IХ, с получаването на нотариалната покана. С оглед изложеното за ответника е възникнало задължение за заплащане на неустойката, уговорена като обезщетение за претърпените от лизингодателя вреди от развалянето на договора по вина на лизингополучателя. Неоснователни са доводите на ответника по касация, че неустойката не се дължи тъй като за лизингодателя не са настъпили вреди от развалянето на договора. Правилото на чл.92 от ЗЗД е диспозитивно и при липса на противна уговорка между страните обезщетителната функция на неустойката се проявява чрез освобождаване на изправната страна от необходимостта да доказва вредите от неизпълнението. В този смисъл и в постановеното по реда на чл. 290 от ГПК решение №229/03.06.2014г. по т.д. №956/2012г. на ВКС, II т.о., изрично е посочено, че при неустойката настъпването на вредата е предположено, а размерът е определен от страните в договора. Направеното от ответника възражение за прекомерност на уговорената неустойка е допустимо, доколкото съгласно чл.309 от ТЗ невъзможността да се намали неустойката като прекомерна е само по отношение на търговци. Затова, когато е сключена абсолютна търговска сделка, по която страните или един от тях не е търговец, само нетърговецът може да се позове на прекомерност и да иска намаляване на неустойката по общия ред на ЗЗД. Възражението обаче е недоказано. В тежест на ответника е да установи, че размерът на неустойката е прекомерен спрямо действително настъпилите за ищеца - лизингополучател вреди, а ответникът не е ангажирал доказателства в тази насока. По тези съображения настоящият състав на ВКС намира,че ответника по касация е възникнало задължение за заплащане на уговорената в т.3, р.ХI от договора неустойка в размер на 5229,42 евро. Като е отхвърлил предявения иск по чл.92 от ЗЗД за присъждане на тази неустойка въззивният съд е нарушил материалния закон и е постановил неправилно решение. Поради това въззивното решение следва да бъде отменено в допуснатата до касационното обжалване част и тъй като не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, спорът следва да се разреши по същество от настоящата инстанция, като Х. Х. Х. следва да бъде осъден на основание чл.92 от ЗЗД да заплати на [фирма] сумата от 5 229,42 евро, представляваща дължима неустойка при разваляне на договор за лизинг от 13.06.2008г. по вина на лизингополучателя, ведно със законната лихва, считано от датата на исковата молба – 09.12.2010г. С оглед изхода на спора и на основание чл.78 ал.1 от ГПК ответникът по касация следва да бъде осъден да заплати на [фирма] направените във възивното производство разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 654,54 лева и направените в касационното производство разноски за държавна такса, юрисконсултско възнаграждение и депозит за особен представител в общ размер на сумата 1093,70 лева. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение от 15.07.2013г. по гр.д. №7310/2012г. на Софийски градски съд, ІІІ Г състав, в обжалваната част, с която е отменено решение от 27.02.2012г. по гр. д. №59940/2010г. на Софийски районен съд, 51 състав, в частта, с която е уважен предявеният от [фирма] срещу Х. Х. Х. иск с правно основание чл.92 от ЗЗД за сумата от 5 229,42 евро, представляваща дължима неустойка при разваляне на договор за лизинг от 13.06.2008г. по вина на лизингополучателя, ведно със законната лихва, считано от датата на исковата молба – 09.12.2010г. и в частта по чл.78 ал.1 от ГПК за сумата над 302,23 лева, разноски пред първоинстанционния съд и вместо това искът по чл.92 от ЗЗД за сумата от 5 229,42 евро е отхвърлен, като вместо това ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА Х. Х. Х. [ЕГН] с адрес [населено място], [улица], вх.4, ет.1, на основание чл.92 от ЗЗД да заплати на [фирма],[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица] сумата от 5 229,42 евро, представляваща дължима неустойка при разваляне на договор за лизинг от 13.06.2008г., по вина на лизингополучателя, ведно със законната лихва, считано от датата на исковата молба – 09.12.2010г., както и на основание чл.78 ал.1 от ГПК сумата 654,54 лева разноски за въззивното производство и сумата 1093,70 лева разноски за касационното производство. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.