9 РЕШЕНИЕ № 271 гр. София, 31 януари 2019 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на десети декември две хиляди и осемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА КОСТОВА ЧЛЕНОВЕ: ХРИСТИНА МИХОВА НЕВЕНА ГРОЗЕВА при участието на секретаря МИРА НЕДЕВА и прокурора от ВКП ГЕБРЕВ изслуша докладваното от съдия ХРИСТИНА МИХОВА н. д. № 1096 / 2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство пред ВКС е образувано по постъпила жалба от подсъдимия В. Г. Л., чрез защитниците му от [фирма] срещу въззивно решение № 174/18.09.2018 год., постановено по внохд № 173/2018 год. по описа на Апелативен съд – Варна. С нея се релевират доводи в подкрепа на всички касационни основания по чл. 348, ал.1, т.1. т.3 от НПК, като се иска отмяна на въззивното решение и оправдаване на подсъдимия по повдигнатото му обвинение. Алтернативно се претендира намаляване на размера на наложеното на подсъдимия наказание. Срещу въззивното решение е депозирана жалба и от гражданския ответник – [фирма], чрез процесуалния му представител адвокат Н. Б.. В жалбата се твърди, че при постановяване на въззивния съдебен акт са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и на материалния закон, като неправилно и незаконосъобразно е била ангажирана гражданската отговорност на жалбоподателя. Прави се искане за отмяна на въззивното решение и на първоинстанционната присъда в частта, с която ответникът е осъден солидарно с подсъдимия да заплати на гражданските ищци парични обезщетения. В съдебно заседание пред ВКС повереникът на гражданския ответник поддържа жалбата и пледира за нейното уважаване, по изложените в нея съображения. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура пледира за потвърждаване на обжалваното въззивно решение като правилно и законосъобразно. Гражданските ищци и частни обвинители Б. Р. З. и Р. З. В., редовно призовани, не се явяват. От същите е постъпило писмено възражение, с което се оспорва основателността на подадените касационни жалби. Подсъдимият Л. и неговите защитници, редовно призовани, не се явяват пред касационния съд. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 8, постановена на 30.03.2018 год. по нохд № 198/2017 год., по описа на Окръжен съд – Шумен, подсъдимият В. Г. Л. е признат за виновен в това, че на 21.09.2016 г. в [населено място], по [улица] срещу „Земеделски институт”, в посока [улица], при управление на МПС – т. а. „Фиат“, модел „Скудо”, с [рег.номер на МПС], собственост на [фирма], [населено място], нарушил правилата за движение – чл. 21 ал. 1 от ЗДП, като управлявал автомобила със скорост от 60, 80 км / ч. и по непредпазливост причинил смъртта на Ж. Р. В. от [населено място], като деянието е извършено при условията на независимо съпричиняване от страна на пострадалата, която по същото време и на същото място нарушила чл. 113, ал. 1, т. 1 и чл. 114 от ЗДП, поради което и на основание чл. 343, ал. 1, б. „в“ във вр. с чл. 54 от НК е осъден на три години лишаване от свобода, като е оправдан по първоначалното обвинение да е управлявал МПС със скорост над 60,80 км/ч до 66, 6 км/ч. Със същата присъда на основание чл. 66, ал.1 от НК е отложено изтърпяването на наложеното наказание лишаване от свобода за изпитателен срок от пет години, като съобразно чл. 343г от НК подсъдимият Л. е лишен от право да управлява МПС за срок от една година и два месеца. С присъдата окръжният съд е осъдил подсъдимия В. Л. и гражданския ответник [фирма], представлявано от изпълнителния директор Д. Х. Д., да заплатят солидарно на гражданския ищец Б. Р. З. сумата от 65 000 лева и на гражданския ищец Р. З. В. сумата от 60 000 лева, представляващи обезщетения за причинените с деянието неимуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на увреждането до окончателното изплащане, както и 800 лева разноски по водене на делото. Подсъдимият и гражданският ответник са осъдени от първоинстанционния съд да заплатят в полза на държавата 5000 лева държавна такса върху уважените размери на гражданските искове, както и разноските, направени по водене на делото. По протест на Окръжна прокуратура - Шумен с искане за увеличаване размера на наложеното на основание чл. 343г от НК наказание „лишаване от право да управлява МПС“, по жалба на подсъдимия с искане за оправдаване и по жалба на гражданския ответник с претенция за отхвърляне на предявените срещу него искове, в Апелативен съд – Варна е образувано внохд № 173/2018 год. С решение № 174/18.09.2018 г., постановено по същото дело, първоинстанционният съдебен акт е изменен, като е увеличен срокът на наложеното на подс. Л. наказание „лишаване от право да управлява МПС“ от една година и два месеца на четири години, а в останалата част присъдата е потвърдена. Подадените жалби срещу така постановеното въззивно решение са допустими, тъй като са депозирани от страни, които имат право на това и срещу съдебен акт от категорията на посочените в чл. 346, т.1 от НПК. Разгледани по същество, жалбите са неоснователни. В жалбата на подсъдимия се прави оплакване, че не било ясно въз основа на какви доказателства е прието, че пострадалата е отишла на мястото, за да бере орехи. Налице било противоречиво описание на мястото, където се намирала пострадалата като „затревен участък“, „затревен участък от тротоара близо до ореховото дърво“, „затревена част от крайпътния терен“, което не отговаряло на определението за тротоар и свързаните с това задължения на водача. Според жалбоподателите предходните съдебни инстанции неправилно били приели, че пешеходката е била видима за водача, когато се е намирала до орехово дърво, в затревената част на крайпътния терен, позовавайки се на показанията на св. М., въпреки че последната се е движела в посока срещу автомобила на подсъдимия и е възприела пострадалата от съвсем друг ъгъл и условия на видимост. Съдилищата по фактите не били съобразили обстоятелството, че заключението на повторната тройна АТЕ било изготвено две години след деянието, при различни климатични условия /без наличие на листна маса по дървото, което по принцип затруднявало видимостта/, като неправилно били избрали вариант № 1 на експертното заключение, единствено при който ударът за водача е бил предотвратим. По същество, с така изложените оплаквания се оспорва правилността на извода на предходните съдебни инстанции относно това къде се е намирала пострадалата в момента, в който обективно е можела да бъде възприета от подсъдимия и в кой момент е възникнала опасността за движението. При внимателния прочит на обжалваното въззивно решение е видно, че въззивният съд изцяло е възприел фактите, така както са установени от първостепенния съд, въз основа на събраните от него доказателства. При това положение, контролираният съд е намерил за удачно да отговори на конкретните възражения на страните, насочени срещу обосноваността и правилността на обжалваната присъда на Окръжен съд – Шумен, без наново детайлно да анализира доказателствата, съгласявайки се изцяло с извършената от първостепенния съд доказателствена дейност. Принципно това е допустимо, когато въззивната инстанция се солидаризира с фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд и не намира основание за тяхната промяна. Мотивите на първоинстанционната присъда са изключително подробни и аналитични, което прави излишно повторното им възпроизвеждане във въззивното решение. При това, изборът на въззивния съд да отговори на конкретните възражения на страните, е правилен и не търпи укор, като структурираното по посочения начин въззивно решение по същество отговаря на стандартите, визирани в разпоредбата на чл. 339, ал.2 от НПК. Във въззивното решение контролираният съд макар и пестеливо, но достатъчно ясно, така че да не възникнат съмнения относно начина на изграждане на вътрешното му убеждение, е дал отговор на възраженията на страните, относно момента на възникване на опасността за движението и възможността за предотвратяване на произшествието от страна на водача. Посочил е, че приема като момент на възникване на опасността за движение тръгването на пострадалата от ореховото дърво към платното за движение, така както е установено и от първостепенния съд. Направеното в тази връзка оплакване от подсъдимия за това, че неправилно било прието, че пострадалата е отишла да бере неузрели орехи, е неоснователно. Съдилищата по фактите са приели за установено посоченото обстоятелство въз основа на показанията на нейните близки, пред които пострадалата споделила намерението си преди работа да набере неузрели орехи. Тези показания кореспондират с протокола за оглед на местопроизшествие, в който е отразена намерена на платното за движение найлонова торба пълна със зелени орехи. Обстоятелството, че преди да предприеме пресичане на пътното платно, пешеходката се е намирала в района на ореховото дърво, на затревения участък в дясната страна на пътя по посока на движението на автомобила на подсъдимия, се установява и от изложеното от св. М.. Показанията на посочената свидетелка за това, че с периферното си зрение е забелязала човешка фигура под ореховото дърво, са съобразени от предходните съдилища, но не са послужили като единствена доказателствена основа, върху която те са изградили извода за момента, в който пешеходката обективно е била видима за водача. До това заключение те са достигнали въз основа на анализа на цялата доказателствена съвкупност, включваща и повторната АТЕ, поради което оплакването на касаторите в тази връзка е неоснователно. Не може да бъде споделено и твърдението на жалбоподателите, че е налице съществено различие в начина, по който съдилищата по фактите са описали мястото, откъдето е тръгнала пешеходката – „затревен участък“ и „затревен участък от тротоара в близост до ореховото дърво“ и този, по който същото място е посочено в заключението на повторната АТЕ - „затревена част от крайпътния терен“, а това имало значение за задълженията на водача. Видът на участъка, намиращ се непосредствено до платното за движение и начинът по който той е описан, нямат приписваното им от касаторите съществено значение. ЗДвП / а и ТР № 28/1984 г. по н.д. №10/1984 г. на ОСНК на ВС/ не прави разграничение в задълженията на водача в зависимост от това дали пешеходецът излиза на платното за движение, преминавайки по изграден с бордюр и плочки тротоар, от банкет или затревена площ до пътя. По-важно е да се установи, дали е съществувала обективна възможност водачът да възприеме пешеходеца, намиращ се в близост до пътя и насочването му към платното за движение, с явното намерение да го премине, тъй като това е от значение за определяне на момента на възникване на опасността за движение. За да отговори на въпроса, кога е възникнала опасността за движението и имал ли е възможност подсъдимият обективно да възприеме пострадалата в този момент, първоинстанционният съд е съобразил всички събрани по делото доказателства, като ги е анализирал подробно и задълбочено, изпълнявайки задълженията си произтичащи от разпоредбите на чл. 13 и чл. 14 от НПК. Въз основа на показанията на свидетелите М., Й. и Д., на обясненията на подсъдимия и на справката от Хидрометеорологичната служба, окръжният съд е приел, че по време на произшествието пътната настилка е била мокра, поради което е съобразил стойностите на съответните величини, посочени в заключението на АТЕ, за условията именно на такова състояние на асфалтовото покритие. Обсъдил е и обясненията на подсъдимия, като анализирайки дадената от него информация, правилно е преценил, че не следва да му даде вяра за това, че е възприел пострадалата едва, когато стъпила на платното за движение. Тези обяснения противоречат на друго изявление на подсъдимия - че е възприел пострадалата, когато тя тичайки „изскочила от храстите“ и без да се оглежда тръгнала да пресича пътното платно. Първоинстанционният съд, позовавайки се на снимковия материал, изготвен по време на огледа на местопроизшествието, е приел, че от дясната страна по посока на движението на МПС, управлявано от подсъдимия, е имало орехово дърво, а не храсти. До този извод е достигнал и анализирайки заключението на повторната АТЕ, в което експертите са посочили на базата на личните си възприятия от района на местопроизшествието, че видимостта на водача към пешеходката е била 60 м. При определяне на разстоянието на видимост експертите са взели предвид, че по време на деянието ореховото дърво е било разлистено, поради което стоящ под неговата корона човек, е могъл да бъде видим само от кръста надолу. Изложеното обуславя неоснователността на твърдението на касаторите, че вещите лица не били съобразили посоченото обстоятелство. Не може да бъде уважено и възражението на жалбоподателите, че не било изяснено, къде точно е стояла пешеходката, като при положение, че се е намирала зад стъблото на дървото, спрямо линията на видимост на водача, тя не би могла да бъде възприета от него. Вещите лица са определели видимост от 60 метра, но не при статично положение на пострадалата / стояща до, пред, зад, встрани и т.н. до дървото/, а от момента на тръгването й от дървото, т.е. от отделянето й от него и насочването й към платното за движение. Неоснователно е и оплакването на касаторите, че не било ясно защо предходните инстанции са възприели варианта, при който опасността за движението е възникнала при тръгването на пешеходката от дървото. Първоинстанционният съд в мотивите на присъдата подробно е обсъдил и трите варианта, предложени от вещите лица в заключението на повторната АТЕ относно предотвратимостта на удара, в зависимост от: времето необходимо на пострадалата да измине разстоянието от всяка една от отправните точки / от ореховото дърво, от началото на уширението на пътя и от края на платното за движение/ до мястото на удара; изминатото разстояние от автомобила за това време до началото на ефективното спиране и до мястото на удара; отстоянието на автомобила при възникване на опасността за всяка една от хипотезите. Първостепенният съд е анализирал посочените в експертното заключение величини, като е изложил логични, убедителни и най - вече правилни съображения, въз основа на които е избрал първия вариант, при който опасността за движението е възникнала в момента, в който пешеходката е тръгнала от ореховото дърво в посока пътното платно, като е била обективно видима за водача от разстояние от 60 м. В този момент автомобилът се е намирал на разстояние 48,15 м. от мястото на удара. При избраната от подсъдимия скорост за движение на автомобила 60, 80 км/ч, в момента на възникване на опасността за движението /тръгването на пешеходката от дървото/, той не е могъл да спре в границите на отстоянието от 48,15 м. от мястото на удара, тъй като опасната зона за спиране е била по-голяма от него - 48,40 м. Можел е да предотврати удара, ако се е движел с разрешената за движение в населено място скорост от 50 км/ч, при която опасната зона за спиране е 35,90 м. и е по-малка от отстоянието на автомобила до мястото на удара, в момента на възникване на опасността за движението. Изхождайки от тези констатации на вещите лица, изложени в заключението на повторната тройна АТЕ, първоинстанционният съд е достигнал до законосъобразния извод / възприет изцяло и от въззивната инстанция/, че при спазване на задължението да управлява МПС със скорост от 50 км/ ч, каквато е допустимата за движение в населено място скорост, съгласно разпоредбата на чл. 21 от ЗДвП, подсъдимият обективно е могъл да предотврати настъпването на общественоопасните последици. Неизпълнението на задължението, произтичащо от посоченото правило за движение, е в пряка причинно - следствена връзка с настъпването на вредоносния резултат, поради което заключението на съдилищата по фактите, че престъпната дейност на подсъдимия следва да бъде субсумирана под нормата на чл. 343, ал.1, б. „в“ от НК, е правилно и законосъобразно. Изложеното определя неоснователността на твърденията за допуснати нарушения на правилата за събиране и оценка на доказателствата и на материалния закон и обуславя отсъствието на касационните основания по чл. 348, ал.1, т.1 и т.2 от НПК. Не е налице и явна несправедливост на наложеното наказание лишаване от свобода по смисъла на чл. 348, ал. 5 от НПК. При определяне на санкцията за извършеното от подсъдимия престъпление са били съобразени наличните смекчаващи отговорността обстоятелства - чистото съдебно минало на дееца, изразеното съжаление за случилото се и съпричиняването от страна на пострадалата, като е наложено наказание под средния размер на предвидената от законодателя санкция в съответния престъпен състав. Не са налице други обстоятелства, които да не са били съобразени от предходните инстанции, поради което наложеното наказание лишаване от свобода като вид, размер и начин на изтърпяване се явява справедливо и съответстващо на целите на специалната и генералната превенция. Неоснователно е и възражението за това, че въззивният съд не е изложил мотиви за решението си да увеличи размера на наложеното на подсъдимия наказание „лишаване от право да управлява МПС“ от една година и два месеца на четири години. На л. 9 от въззивното решение, контролираният съд е посочил, че основанието да бъде увеличен срокът на посоченото наказание е изискването той да не бъде по-малък от срока на лишаването от свобода. Въззивното решение е в съответствие с т. 6, б. „б“ на Постановление № 1 от 17.01.1983 год. по н.д. № 8/1982 год. на Пленума на ВС, което е задължително за съдилищата. След като въззивната инстанция е съобразила, че на подсъдимия е наложено наказание „лишаване от свобода“ в размер на три години, правилно е преценила, че санкцията „ лишаване от право да управлява МПС“ следва да бъде в размер по-висок от него, а именно четири години. Наказанието в посочения размер е справедливо предвид на това, че допуснатото нарушение – управление на МПС със скорост над максимално допустимата за движение в населено място, е едно от най-честите нарушения на правилата за движение по пътищата и причина за настъпването на тежки общественоопасни последици. При избора на скоростта, подсъдимият не е съобразил, че в района, през който е преминавал има автобусна спирка и пешеходна пътека, което предполага наличието на пешеходци в близост до пътното платно. Поради това, че във връзка с изпълнение на служебните си задължения ежедневно е минавал през района на местопроизшествието, той е имал представа за особеностите на пътната обстановка, но не е проявил необходимото внимание. Изложеното налага дисциплинирането на подсъдимия в посока стриктно спазване на правилата за движение да се постигне с един сравнително по-дълъг срок на наказанието „лишаване от право да управлява МПС“, какъвто е определеният от въззивния съд. Предвид на това, настоящият съдебен състав не счита за справедливо да коригира така наложената санкция. Касационният съд не намира основание да отмени или измени въззивното решение, с което е потвърдена първоинстанционната присъда в гражданско - осъдителната й част. Контролираният съд е констатирал пропуска на първостепенния съдебен състав да посочи мотиви относно размера на присъдените обезщетения, излагайки съображения единствено по отношение основателността на гражданските претенции. Въззивният съд, преценявайки правилността на присъдата в гражданската й част, не е заместил, изопачил или игнорирал волята на първостепенния съд, а е съобразил обстоятелството, че исковете не са уважени в пълния им предявен размер, като е взел предвид и нормата на чл. 51, изр.2 от ЗЗД, изискваща при определяне на обезщетение за претърпени неимуществени вреди да бъде съобразен и приносът на увредения за настъпване на вредоносния резултат. Преценявайки факта, че с допуснатите от нея нарушения на правилата, визирани в чл.113, ал.1, т.1 и чл.114 от ЗДвП, пострадалата пешеходка в значителна степен е допринесла за настъпване на произшествието, правилно контролираният съд е счел, че определените от първоинстанционния съдебен състав размери на присъдените обезщетения са справедливи и не е налице основание за тяхното изменяне. Касационният съд също приема, че размерът на присъдените обезщетения е определен съобразно принципа за справедливост и нормата на чл. 51, изр.2 от ЗЗД, поради което не е необходимо изменение на въззивното решение в тази му част. В заключение следва да се посочи, че при постановяването на обжалвания въззивен съдебен акт не са били допуснати съществени нарушения на процесуалния и материалния закон, които да налагат неговото изменяне или отменяне, поради което същият следва да бъде оставен в сила. Воден от изложените съображения и на основание чл. 354, ал.1, т.1 от НПК Върховният касационен съд, І – во наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 174/18.09.2018 год., постановено по внохд № 173/2018 год. по описа на Апелативен съд – Варна. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.