6 РЕШЕНИЕ №187 гр. София 24 октомври 2016 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и шести септември две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ ЧЛЕНОВЕ: МИНА ТОПУЗОВА ХРИСТИНА МИХОВА при участието на секретаря Марияна Петрова и прокурора от ВКП Маринова изслуша докладваното от съдия Христина Михова касационно наказателно дело №850/2016 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство пред ВКС е образувано по протест на Софийска градска прокуратура срещу въззивна присъда № 190, постановена на 27.06.2016 год. по ВНОХД № 2584/2016 год., по описа на Софийски градски съд, с която е била отменена първоинстанционна присъда, постановена по НОХД № 17261/2015 год. по описа на Софийски районен съд. В касационния протест и допълнението към него се релевират доводи за наличието на касационното основание по чл. 348, ал.1, т.1 от НПК, като се твърди, че въззивният съд след като е кредитирал обясненията на подсъдимия, представляващи по същество признание, че е казал на св. М. да не разказва на никого какво се е случило в кабинета му на 08.04.2011 год., неправилно е приел, че той не е осъществил деянието по чл. 290 от НК и го е оправдал. Нарушени били правилата на формалната логика, което се явявало съществено нарушение на процесуалните правила по смисъла на чл. 14, ал.1 от НПК, довело до нарушение на материалния закон. Прави се искане за отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на СГС. В съдебно заседание пред ВКС представителят на Върховна касационна прокуратура поддържа касационния протест и изразява становище, че въззивният съдебен състав е допуснал нарушение на материалния закон като превратно и в противоречие с правилата на формалната и житейската логика е тълкувал фактите и доказателствата, събрани по делото. Прави искане да бъде уважен протеста като бъде отменена въззивната присъда, а делото върнато на друг състав на СГС за ново разглеждане. Защитникът на подсъдимия К. И. К. пледира ВКС да не уважава протеста на СГП и да остави присъдата на СГС в сила. В предоставената му последна дума подсъдимият К. К. моли ВКС да остави в сила оправдателната присъда. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното: С присъда № 3134, постановена на 27.04.2016 год. по НОХД № 17261/2015 год., Софийският районен съд е признал подсъдимия К. И. К. за виновен в това, че на 08.04.2011 год. в [населено място], в кабинета си в Държавната комисия по хазарта, в съучастие като подбудител с подчинената му служителка Е. М. /извършител/ е подбудил последната, като умишлено я склонил да не казва на никого какво се е случило същия ден в кабинета му и да извърши лъжесвидетелстване по ДП № 65/2012 год. по описа на СДВР-престъпление по чл. 290, ал.1 от НК, в резултат на което М., при разпит в качеството на свидетел по ДП № 65/2012 год. по описа на СДВР, проведен на 04.04.2012 год. в сградата на СДВР, пред надлежен орган на властта- разследващ полицай в 01 сектор „Разследване на криминални престъпления“ при отдел „Досъдебно производство“ към СДВР-Н. В., устно съзнателно затаила истина и потвърдила неистина, относно нанесения от К. побой над П. С., като казала: „Не съм видяла К. да удря П., както и не съм видяла някой да нанася удари на П.“, като на основание чл. 290, ал.1, вр. с чл. 20, ал.3 вр. с чл. 54 от НК го осъдил на наказание „Пробация“ с пробационни мерки: „Задължителна регистрация по настоящ адрес“ за срок от шест месеца, с периодичност два пъти седмично, „Задължителни периодични срещи с пробационен служител“ за срок от шест месеца и „Безвъзмезден труд в полза на обществото“ с продължителност 100 часа. С протестираната въззивна присъда, постановена на 27.06.2016 по ВНОХД № 2584/2016 год., Софийски градски съд е отменил първоинстанционната присъда и е признал подсъдимия К. К. за невиновен, като го е оправдал по повдигнатото обвинение. При извършената проверка на протестираната присъда, ВКС не констатира нарушения, допуснати от въззивния съд от категорията на посочените в протеста на СГП, които да налагат отмяната на въззивния съдебен акт и връщането на делото за ново разглеждане. Въззивната инстанция при постановяване на присъдата не е нарушила правилата за събиране и оценка на доказателствените източници, както и на принципа, визиран чл. 14 от НПК, за вземане на решение по вътрешно убеждение. В мотивите на съдебния акт въззивният съд е посочил, че възприема изцяло фактическите констатации, направени от първостепенния съд, като е изложил съображенията си за кредитирането на обясненията на подс. К., на които СРС не е дал вяра. По същество тези обяснения са били оценени от въззивния съд като признание за това, че подс. К. е казал на св. М. да не разказва за случилото се в кабинета му на 08.04.2011 год., понеже се срамувал от постъпката си и не желаел да обсъжда инцидента. Правилно СГС е приел, че обясненията на подс. К. не влизат в противоречие с останалите доказателства и най-вече с показанията на св. М., поради което не е имало процесуална пречка да ги приеме за достоверни. Контролиращият съд по никакъв начин не е нарушил правилата на формалната логика, не е тълкувал превратно доказателствените източници и не им е придавал съдържание, което те нямат. Обстоятелството, че въззивната инстанция е достигнала до различни правни изводи, изведени от същите доказателствени средства, не е нарушение на принципите на чл. 13 и чл. 14 от НПК. Изпълнявайки задълженията си, визирани в разпоредбата на чл. 339, ал.3 вр. с чл. 305, ал.3 от НПК, въззивният съдебен състав е изложил подробно своята аргументация относно оценката на доказателствата. С оглед на това, касационният съдебен състав намира твърдението, изложено в касационния протест, за допуснати нарушения от въззивния съд при оценката на доказателствата, за неоснователно. Основният упрек на представителя на държавното обвинение всъщност е, че въззивният съд неправилно е приложил материалния закон, като е счел, че деецът не е осъществил състава на чл. 290, ал.1, вр. с чл. 20, ал.3 от НК от субективна страна, въпреки че от фактическа страна е приел за установено, че подс. К. е казал на св. М. да не разказва за случилото се в кабинета му на инкриминираната дата. Следва да се отбележи на първо място, че за да се приеме, че е извършено престъпление по чл. 290, ал.1 от НК е необходимо да бъде установено от доказателствената съвкупност, че деецът устно или писмено съзнателно е потвърдил неистина или затаил истина пред съд или друг надлежен орган на властта. За да се осъществи този престъпен състав, в съучастие под формата на подбудителство е необходимо от фактите по делото да е видно, че подбудителят е склонил извършителят да потвърди неистина или да затаи истина пред съд или друг надлежен орган на властта. Надлежен орган по смисъла на чл. 290 от НК е този, който е овластен да разпитва свидетели в рамките на определено производство и във връзка с правомощието му да установи истината по определени факти. Това произтича от обстоятелството, че обект на защита на престъплението по чл. 290, ал.1 от НК са обществените отношения, свързани с нормалното осъществяване на правосъдието. От значение за осъществяване на правосъдната дейност е разкриването на обективната истина по фактите, за да може да се приложи правилно закона. Затова от особена важност е пред съда или пред органа, оправомощен да събира гласни доказателства, да бъдат дадени обективни и достоверни показания. Обстоятелството по какъв начин и пред какви други лица се разпространяват тези факти, стои извън целите на защита на обекта на чл. 290 от НК. Следователно, за да осъществи деянието подбудителят следва да съзнава, че мотивира извършителя да лъжесвидетелства пред орган, който е овластен да разпитва свидетели, а не пред други лица. Това изисква наличието на доказателства, от които да може да се направи извод, че подбудителят обективно е въздействал по някакъв начин върху извършителя /чрез физическа или психическа принуда, злоупотреба с власт или друга зависимост, под формата на съвет, молба и др./ да вземе решение за осъществяване на лъжесвидетелстване, но не пред когото и да е, а само пред съд или орган, оправомощен да събира свидетелски показания. В конкретния случай, за да се приеме, че подс. К. е подбудил св. М. да лъжесвидетелства, следва от доказателствата по делото да се установи, че той е оказал въздействие върху нея да стори това пред съд или орган на разследването и по - конкретно пред водещия разследването по ДП№ 65/2012 год. на СДВР, каквото е повдигнатото с обвинителния акт обвинение. Правилно въззивният съд е приел, че от доказателствената съвкупност, събрана по делото, такъв извод не може да бъде направен. Противоречи на всякаква логика твърдението / изложено и в обвинителния акт и в касационния протест/, че към 08.04.2011 год., когато се е случил инцидентът в кабинета на подсъдимия, той е могъл да има представа, че една година по-късно ще бъде образувано наказателно производство срещу него във връзка с този случай и св. М. ще бъде разпитвана в качеството на свидетел. Обстоятелството, че една година след инцидента в кабинета на подсъдимия, без да е имало въздействие от негова страна върху свидетелката, под каквато и да е било форма, тя е депозирала пред разследващия полицай неверни показания, не дава основание да се приеме, че М. е била подбудена да стори това от К.. Видно от показанията, депозираните от св. М. пред първоинстанционния съд, причината да даде лъжливи показания пред разследващия полицай е не само заявеното от подсъдимия на 08.04.2011 год. да не разказва за случилото се в кабинета му, но и обстоятелството, че се чувствала служебно зависима от него, тъй като всеки който му противоречал бил уволняван. Подбудителство към престъпление е налице, когато има активни действия от страна на подбудителя, насочени към склоняване на дееца да извърши престъплението. Без значение са субективните представи, мнения, чувства и възприятия на извършителя, мотивирали го да осъществи престъплението, ако върху него не е оказано въздействие от подбудителя, по някой от начините посочени по-горе. В конкретния случай не са налице доказателства, включително и такива, изведени от показанията на св. М., затова, че подсъдимият й е въздействал да затаи истина или да потвърди неистина пред съд или пред надлежен орган на властта, включително и пред разследващия полицай, каквото обвинение му е повдигнато. При липса на активно поведение от страна на подсъдимия К., насочено към осъществяване на елементите на престъпния състав, той не следва да носи наказателна отговорност. След като липсват доказателства за осъществяването на деянието от обективна страна, не е необходимо да се изследва въпроса за неговата субективна страна. Разсъжденията на въззивния съд, изложени в мотивите на въззивната присъда, относно несъставомерността на деянието са правилни и законосъобразни, поради което твърдението на касатора, че е нарушен материалния закон е неоснователно. Предвид посочените съображения, ВКС счете, че въззивният съд при постановяване на атакувания съдебен акт не е допуснал нарушение на материалния закон, което да налага отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане, поради което касационният протест не следва да бъде уважен. Водим от изложеното и на основание чл. 354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение РЕШИ: ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда, постановена на 27.06.2016 год. по ВНОХД № 2584/2016 год. по описа на Софийски градски съд. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.