7 Р Е Ш Е Н И Е № 227 гр. София, 22.03. 2019 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение в откритото съдебно заседание на дванадесети декември две хиляди и осемнадесета година в състав: Председател: Светла Димитрова Членове: Геника Михайлова Даниела Стоянова при секретаря Райна Стоименова разгледа докладваното от съдия Михайлова гр.д. № 896 по описа за 2018 г. Производството е по чл. 290 - 293 ГПК. До касационно обжалване е допуснато решение № 409/ 06.11.2017 г. по гр.д. № 509/2017 г., с което Окръжен съд–Хасково, потвърждавайки решение № 302/18.05.2017 г. по гр.д. № 2883/ 2016 г. на Районен съд–Хасково, е отхвърлил иска, предвиден в чл. 422 ГПК, след издадена заповед за изпълнение от 14.10.2016 г. по ч.гр.д. № 2151/2016 г. на Районен съд – Хасково, да се признае за установено, че Н. П. Д. дължи на В. А. Я., извършваща стопанска дейност като едноличен търговец под фирма ЕТ „Пром – Инвест – Милчо Янудов – Верка Янудова“, сумата 16 000 лв.–получена без основание на 12.10.2011 г. Решението е допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност при основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по процесуално-правните въпроси: 1. Как се разпределя доказателствената тежест по вземането от неоснователно обогатяване по чл. 55 ЗЗД, когато ищецът претендира връщане на нещо, което е дал на ответника? и 2. Кога възниква задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на своето решение доводите и възраженията на страните и събраните по делото доказателства, които са от значение за изхода на спора? По първия въпрос. Настоящият състав на Върховния касационен съд, намира че искът по чл. 55, ал. 1 ЗЗД е един. С него ищецът претендира връщането на нещо, което е дал на ответника и в негова тежест е да докаже единствено даването. В тежест на ответника е да докаже, на какво основание е получил даденото. Първата хипотеза на чл. 55 ЗЗД е налице, както когато ищецът докаже даването, а ответникът не докаже претендираното от него основание, така и когато ответникът докаже основанието, на което е получил даденото, но ищецът докаже и репликата си, че това основание е нищожно. И в двата случая даденото е без основание. Втората и третата хипотеза на чл. 55 ЗЗД са налице, когато ищецът докаже даването, ответникът докаже основанието, на което е получил даденото, но ищецът докаже и репликата си, че това основание не се е осъществило или е отпаднало. Ако основанието съществува (осъществили са се фактите, които го пораждат и правните им последици не са опорочени от нищожност, нито са отпаднали поради унищожаване, разваляне, отменяне или прекратяване по други причина на сделката), искът е неоснователен. Такъв е и отговорът на правния въпрос, даден в решение № 29/ 28.03.2012 г. по гр.д. № 1144/ 2010 г. на ВКС, ГК, IV-то отд. Настоящият състав го споделя. Това го освобождава от задължението допълнително да се мотивира. Специфика не налага обстоятелството, че за вземането по чл. 55, ал. 1 ЗЗД е била издадена заповед за изпълнение, а предявеният по настоящото дело иск е установителен; предвиденият в чл. 422 ГПК. Искът, предвиден в чл. 422 ГПК, е за установяване съществуването на вземането по издадената заповед за изпълнение, но за него важат същите правила за разпределяне на доказателствената тежест, когато вземането е по чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Те произтичат от материално-правните предпоставки (условия) за неговото възникване (съществуване). По втория въпрос. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че задължението на въззивния съд в решението си да обсъди събраните доказателства произтича от правомощията му на инстанция по съществото на правния спор (чл. 271 ГПК). То възниква, тогава когато 1) в жалбата или в писмения отговор е въведено оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение поради необсъждане или превратно обсъждане на събраните доказателства за твърденията по правата и възраженията, които страните своевременно са заявили и/ или 2) във въззивната жалба или в писмения отговор е въведено основателно оплакване, че в първоинстанционното решение неправилно е приложена доказателствената тежест (чл. 154 ГПК) и/ или 3) въззивният съд за пръв път прилага правилно нормата, регулатор на спорното материално правоотношение и това налага обсъждане на относим факт, който първата инстанция неправилно е квалифицирала като ирелевантен или за който неправилно е приела да е ненужно да обсъди според крайния изход на спора и/ или 4) пред въззивната инстанция са събрани нови доказателства за относими факти от значение за крайния изход на спора. За да признае или да отрече претендираните права или възражения, въззивният съд е длъжен в мотивите на своето решение да посочи кои относими факти, предопределящи крайния изход на спора, намира за доказани и кои намира недоказани, а го изпълнява чрез извършване на самостоятелен анализ на доказателствата, като ги съотнася към конкретните твърдения, въведени от страните. Въззивният съд може да препрати към мотивите на първоинстанционното решение (чл. 272 ГПК), но само ако приеме, че следва да го потвърди. Тогава той е длъжен да се мотивира, защо намира неоснователно оплакването в жалбата или в писмения отговор, че първоинстанционното решение е необосновано и/ или че първата инстанция е приложила неправилно материалния закон и/ или че е приложила неправилно санкционните последици на доказателствената тежест (чл. 272 ГПК). Такъв е отговорът и на правния въпрос, даден с решение № 22/ 29.06.2017 г. по гр.д. № 2113/ 2016 г. ВКС, I-во ГО. Настоящият състав споделя и него. Настоящият състав на Върховния касационен съд, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение според изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, намира въззивното решение неправилно. Съображенията са следните: Качеството на кредитор по вземането от неоснователно обогатяване по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, за което е издадена заповедта за изпълнение, ищецът В. А. Я. е обосновала с твърденията, че: 1) след смъртта на нейния съпруг от 16.06.2013 г. М. А. Я., извършвал търговска дейност като едноличен търговец ЕТ „Пром – Инвест – Милчо Янудов“, е поела неговото търговско предприятие (чл. 60 ТЗ); 2) на 12.10.2011 г. едноличният търговец е превел по банковата сметка на ответника в „Първа инвестиционна банка“ сумата 16 000 лв. и 3) плащането е без основание. Ответникът Н. Д. е оспорил иска, предвиден в чл. 422 ГПК, с възражение, че плащането има основание. Той е твърдял, че в края на 2010 г. едноличният търговец М. Я. го е помолил за заем от 15 000 лв. с обяснение, че банковите му сметки са запорирани. Ответникът не разполагал с такава сума, но успял да убеди С. К. Г. и И. Ж. Ц., негови добри познати, тримата да дадат на едноличния търговец заеми от по 5 000 лв. През м. декември 2010 г. или месец януари 2011 г. М. Я. пътува до [населено място], а тримата му предоставят заемите от по 5 000 лв. за срок от 3 месеца. Ответникът е получил сумата от 16 000 лв., преведена по неговата банкова сметка на 12.10.2011 г. Тя е в такъв (по-висок) размер от главниците по трите заема, защото длъжникът е предложил, а тримата заемодатели са се съгласили да им плати и лихви за забавата. Това обяснява вписаното основание в платежното нареждане от 12.10.2011 г. „възстановена сума“. Ищецът е оспорил твърденията по възражението. Твърдял е, че заеми от ответника и от другите две лица едноличният търговец М. Я. не е получавал. През м. декември 2010 г. и м. януари 2011 г. неговото здравословно състояние е такова (страда от тежко онкологично заболяване, причина и за неговата смърт), та пътуване от Б. до [населено място] не е било възможно. Изложил е и допълнителни твърдения. Едноличният търговец М. Я. е получил заем на 18.03.2011 г., но от друго (трето за процеса) лице – М. Т. Г., за сумата 16 000 лв. със срок до 31.12.2011 г. Заемодателят му посочва банкова сметка за връщането на парите. При изписването на IBAN-а на сметката, пълномощникът на едноличния търговец, извършил плащането, забелязва, че титуляр на сметката е ответникът. Въпреки това обаче превежда парите. Това е обяснението за вписаното основание в платежното нареждане. Впоследствие заемодателят М. Г. отново претендира връщане на заема за сумата 16 000 лв, а обяснява, че погрешно е посочил чуждата сметка (на ответника). Едноличният търговец връща заема, а заемодателят – разписката за заема. Всяка от страните е ангажирала доказателства в подкрепа на своите твърдения, а всички доказателства по делото са събрани в първоинстанционното производство. В решението си първата инстанция е приела, че спорът между страните се концентрира върху основанието ответникът да задържи сумата 16 000 лв. Съзрял е това основание в чл. 75, ал. 2 ЗЗД. Приел е, че на 18.03.2011 г. едноличният търговец е получил от едно трето за процеса лице (М. Г.) заем от 16 000 лв., а заемодателят е посочил сметката на ответника за връщане на заема. Приел е, че плащането на лице, което въз основа на недвусмислени обстоятелства се явява овластено от кредитора да го получи, е погасило дълга на едноличния търговец към М. Г., а ответникът – има основание да задържи сумата. Това е така, защото ищецът не е доказал, че едноличният търговец е платил поради своя грешка по банковата сметка на ответника. Добавил е, че отношенията между ответника и заемодателя по причина на плащането, а и тези на ищеца със заемодателя по причина на второто връщане на дълга от 16 000 лв., надхвърлят предмета на делото, а не е възникнало (не съществува) вземането по издадената заповед за изпълнение. Ищецът, а сега – касатор, е обжалвал решението. Във въззивната жалба се е оплакал, че първостепенният съд е игнорирал конкретните твърдения по възражението. Неправилно е приложил последиците на доказателствената тежест, възлагайки в негова тежест факт, който надхвърля предмета на делото – грешката в извършеното плащане. Обсъдил е избирателно събраните доказателства, игнорирайки противоречията в тях. Настоящият състав на върховния касационен съд намира, че неправилно въззивният съд е предприел същия подход. Въпреки оплакванията в жалбата, той също игнорира конкретните твърдения на ответника за основанието да задържи платеното, въведени с възражението по иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД. След като правилно е приел, че страните не спорят за извършеното от едноличния търговец банково плащане, въззивният съд също е съзрял основание ответника да задържи сумата 16 000 лв. на предвиденото в чл. 75, ал. 2 ЗЗД. Неправилно е поставил в доказателствена тежест на ищеца обстоятелство, което няма връзка с конкретните твърдения по възражението, – допусната от едноличния търговец, респ. от неговия пълномощник грешка при извършеното плащане. В нарушение на чл. 269, ал. 2 ГПК въззивният съд е игнорирал оплакванията в жалбата, че конкретните твърдения на страните първата инстанция е игнорирала, нито е обсъдила противоречието в събраните доказателства по тях, а директно е препратил към мотивите в първоинстанционното решение. Така е нарушил и чл. 272 ГПК. Касационната инстанция е длъжна да отмени неправилното въззивно решение и да реши правния спор по същество. При заявените касационни оплаквания, не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия (чл. 293, ал. 2 и 3 ГПК). Страните не спорят за плащането на сумата 16 000 лв. от 12.10.2011 г. по банковата сметка на ответника. Спорът е концентриран върху верността на твърденията, с които ответникът обосновава своите възражения. Касационната инстанция намира твърденията недоказани. Действително С. Г. и И. Ц. са свидетелствали, че през м. декември 2010 г. – м. ноември 2011 г. ответникът, и всеки един от двамата, са предоставили на едноличния търговец М. Я. заеми от по 5 000 лв. за срок от 3 месеца, а в последствие са се съгласили, той да им плати в обезщетение на забавата и сумата 1 000 лв. Касационната инстанция намира разколебана достоверността на тези показания. Първо, ответникът е твърдял, че свидетелите Г. и Ц. са негови добри познати, а не са познавали ищеца. Малко вероятно е при първа среща, непознати да се съгласят да предоставят заем от по 5 000 лв. Сумата е значителна, особено като се прецени, че заемът е между физически лица и високата покупателна стойност на тази сума към м. декември 2010 – м. януари 2011 г., когато според твърденията на ответника са били сключени трите договора за заем. Второ, представената медицинска документация свидетелства, че в този период здравословното състояние на М. Я. е усложнено, той е страдал от тежко онкологично заболяване, което впоследствие причинява смъртта му. Малко вероятно е в такова състояние той да предприеме пътуване от Б. до Х. с надежда две непознати лица да му предоставят заеми за значителни суми. Трето, ответникът е твърдял, че едноличният търговец му е обяснил, че банковите му сметки са запорирани. От прието удостоверение обаче се установява, че движението по банковите сметки на едноличния търговец към онзи период не е спирало. Четвърто, малко вероятно е длъжник, който връща заем със забава от 6-7 месеца, сам да предложи лихва и то на значителната сума от 1 000 лв. П., сумата 1 000 лв. не се дели на три, колкото е броят на заемодателите според твърденията на ответника. Шесто, представената от ищеца разписка в голяма степен свидетелства за верността на неговите твърдения, че на 18.03.2011 г. едноличния търговец е получил заем за сумата 16 000 лв., но от третото за процеса лице. Малко вероятно е в периода м. декември 2010 – 18.03.2011 г. едноличният търговец да сключва поредица договори за заем (общо четири), два от които с непознати лица. Седмо, разписката е представена от ищеца, а това в голяма степен свидетелства и за верността на неговите твърдения, че той е върнал този заем на заемодателя, а банковата сметка на ответника последният му е посочил погрешно. Съгласно чл. 77, ал. 2 ЗЗД, ако за вземането е бил издаден особен документ от длъжника, той може да поиска връщането му. О., за това, че едноличният търговец е нямал сключени други заеми, освен този от 16 000 лв. с третото за процеса лице, което поради своя грешка му посочва сметката на ответника, вместо своята за връщането на заема, са дали показания свидетелите А. Я. и Т. Токов. Макар свидетелят А. Я. да е син на едноличния търговец, а и на ищцата, негова съпруга, поела след смъртта търговското предприятие (чл. 60 ТЗ), показанията на тези двама свидетели се намират във връзка и логична последователност помежду си (чл. 172 ГПК). Свидетелят Токов е без дела и родство със страните, а е дал показания, че при случайна среща е помолил ответника да върне на М. Я. неоснователно преведената сума от 16 000 лв., на което последният му е отговорил: „При мен са парите, но няма да ги върна.“ Изложеното налага извод, че достоверността на показанията на свидетелите Г. и Ц. е сериозно разколебана от останалите събрани доказателства. При неблагоприятни последици на доказателствената тежест за ответника, който не е успял да докаже несъмнено твърдяното основание да задържи сумата 16 000 лв. – връщане на три заема от по 5 000 лв. и платени лихви за забава - касационната инстанция намира, че съществува вземането по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД по издадената заповед за изпълнение, а е основателен искът, предявен при условията на чл. 422 ГПК. Следва да се добави, че по делото не са категорично установени предпоставките на чл. 74, ал. 2 ЗЗД – банковото плащане от 12.10.2011 г. пълномощникът на едноличния търговец да е извършил добросъвестно на лице (на ответника), което въз основа на недвусмислени обстоятелства да се е явило овластено от М. Г., заемодател по договор за заем от 18.03.2011 г., да го получи. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът, ответник и по касация, дължи да репарира на ищеца всички разноски: и тези в заповедното, и тези – в исковото производство. За всички тях касационната инстанция дължи осъдителен диспозитив – т. 12 от ТР № 4/ 18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/ 2013 г. ОСГТК на ВКС. При тези мотиви, съдът Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 409/ 06.11.2017 г. по гр. д. № 509/ 2017 г. на Хасковски окръжен съд. ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иска, предявен при условията на чл. 422 ГПК, че Н. П. Д. от [населено място], [улица] – 22, вх. Б, ет. 2, ЕГН [ЕГН], дължи на В. А. Я., извършваща стопанска дейност като едноличен търговец под фирма ЕТ „Пром – Инвест – Милчо Янудов – Верка Янудова“ със седалище и адрес на управление Б., Промишлена зона, Зелендолско шосе, ЕИК[ЕИК], на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата 16 000 лв. – връщане на платеното на 12.10.2011 г., ведно със законната лихва от 12.10.2016 г., за което лихвоносно вземане е издадена заповедта за изпълнение № 1025/ 14.10.2016 г. по ч.гр.д. № 2151/ 2016 г. на Районен съд – Хасково ОСЪЖДА Н. П. Д. да заплати на В. А. Я. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 4 100 лв. – разноските в заповедното и в исковото производство. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.