Р Е Ш Е Н И Е № 94 [населено място], 18 май 2021 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и първи април две хиляди двадесет и първа година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЕН ПЕТРОВ ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЯ РУШАНОВА ХРИСТИНА МИХОВА при участието на секретаря МАРИЯНА ПЕТРОВА и прокурора от ВКП КАЛИН СОФИЯНСКИ изслуша докладваното от съдия ХРИСТИНА МИХОВА н. д. № 296/2021 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по повод постъпила касационна жалба от подсъдимия П. В. М., чрез защитника му – адвокат Ал. В., срещу въззивно решение № 293/25.11.2020 г., постановено по в.н.о.х.д. № 881/2020 г., по описа на Софийски апелативен съд, НО, 4 – ти възз. състав. В жалбата се твърди наличието на всички касационни основания по чл. 348, ал.1, т. 1 - т. 3 от НПК, като се излагат доводи в тяхна подкрепа. Претендира се алтернативно за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от въззивната инстанция или за намаляване размера на наложеното наказание, като се приложи разпоредбата на чл. 55 от НК. В съдебно заседание пред ВКС защитникът поддържа подадената жалба и пледира за уважаването й по изложените в нея съображения. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на жалбата и прави искане за оставяне на въззивното решение в сила. Гражданските ищци Р. Р., К. Р. и Ц. Р. и техният повереник претендират за оставянето на касационната жалба без уважение. Повереникът претендира за осъждане на подсъдимия да заплати разноските, направени от гражданските ищци, съгласно представените по делото пълномощни. Подсъдимият П. В. М., редовно призован, не се явява в съдебното заседание. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното: По делото са проведени две първоинстанционни и две въззивни производства. С реш. № 440/ 13.11.2019 г., постановено по в.н.о.х.д. №903/2019 г. на САС е отменена присъда № 6/24.04.2019 г., по н.о.х.д. №271/2018 г. на Окръжен съд - Перник, с която подсъдимият П. В. М. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 116, ал.1, т. 6, пр. 3, вр. с чл. 115, вр. с чл. 54 и е осъден на наказание „лишаване от свобода“ за срок от петнадесет години, поради това, че при изготвяне на обвинителния акт са допуснати съществени процесуални нарушения, като делото е върнато на ОС – Перник за ново разглеждане от друг съдебен състав. При второто първоинстанционно разглеждане на делото е постановена присъда № 9/ 11.06.2020 г. по н.о.х.д. № 15/2020 г., по описа на Окръжен съд – Перник, с която подсъдимият П. В. М. е признат за виновен в това, че на 28.04.2017 г., в [населено място], общ. Трън, област Перник умишлено умъртвил Р. Х. Р., като деянието е извършено с особена жестокост, поради което и на основание чл. 116, ал.1, т. 6, пр. 3, вр. с чл. 115, вр. с чл. 54 е осъден на наказание „лишаване от свобода“ за срок от петнадесет години. Със същата присъда подсъдимият М. е признат за виновен в това, че на 29.04.2017 г., в [населено място], общ. Трън, област Перник държал боеприпаси – ловен патрон 16 калибър, 52 бр. бойни патрони калибър 22LR , снарядена гилза от ловен патрон 12 – ти калибър, 4 бр. гилзи от патрони кал. 22LR /не отстреляни/, 2 бр. от гилзите 12 кал. /не отстреляни/, 34 бр. от капсул – възпламенители тип „Жевело“, без да има за това надлежно разрешение, поради което и на основание чл. 339, ал.1, вр. с чл. 54 от НК е осъден на наказание „лишаване от свобода“ за срок от две години. На основание чл. 23, ал. 1 от НК е определено общо наказание между двете, като е наложено по-тежкото от тях – „лишаване от свобода“ за срок от петнадесет години, при първоначален „строг“ режим на изтърпяване, от което е приспаднато предварителното задържане на подсъдимия с мярка за неотклонение. Подсъдимият е осъден с присъдата да заплати на гражданските ищци Р. Р., К. Р. и Ц. Р. обезщетение за претърпените от тях в резултат на деянието по чл. 116 от НК неимуществени вреди, в размер на по 50 000 лева за всеки, ведно със законната лихва, считано от 29.04.2017 г. до окончателното изплащане, както и по 400 лева за направени разходи за заплащане на адвокатско възнаграждение. С присъдата ОС – Перник се е произнесъл и относно веществените доказателства и разноските по делото. Подсъдимият и неговият защитник останали недоволни от първоинстанционната присъда и я обжалвали пред Софийски апелативен съд. С въззивно решение № 293/25.11.2020 г., постановено по в.н.о.х.д. № 881/2020 г., по описа на САС, НО, 4 – ти възз. състав, предмет на настоящата касационна проверка, присъдата на ОС – Перник е потвърдена изцяло, като подсъдимият е осъден да заплати на гражданските ищци и разноските, които са направили за заплащане на адвокатско възнаграждение за процесуалното представителство пред въззивната инстанция. Касационната жалба, подадена срещу посоченото въззивно решение, е допустима, тъй като е депозирана от процесуално легитимирано лице, в законоустановения срок и срещу съдебен акт от категорията на чл. 346, т. 1 от НПК. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Приоритетно следва да бъде обсъдено оплакването за допуснати процесуални нарушения при постановяване на въззивното решение, тъй като само при положителна констатация за това, че дейността на проверявания съд по установяване на фактите, включени в предмета на доказване, е в съответствие с изискванията на процесуалния закон, може да се извършва проверка и да се правят изводи относно твърденията за допуснати нарушения на материално - правните норми и несправедливост на наказанието. Необходимо е да се посочи и че с касационната жалба се атакува въззивното решение единствено в частта, с която е потвърдено осъждането на подсъдимия за деянието по чл. 116 от НК, поради което обвинението за извършено престъпление по чл. 339 от НК следва да остане извън обхвата на касационния контрол. Твърдението за наличието на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК касаторът аргументира с довода, че отсъстват доказателства относно авторството на деянието по чл. 116 от НК и че не е проверена версията за други лица, съпричастни към извършване на престъплението. В тази насока инстанциите по същество не обсъдили обясненията на подсъдимия за това, че преди смъртта си пострадалият е имал среща с други лица и че те са го убили. Не било съобразено и че за краткото време от извършване на деянието до задържането на подсъдимия, той не е имал обективната, а и физическата възможност да премести тялото на убития и да заличи следите от престъплението. С част от тези твърдения, макар и сочени като доводи за допуснати нарушения при събиране на доказателствата, всъщност се изразява недоволство от обосноваността на въззивното решение. Необосноваността е изключена от категорията на касационните основания по чл. 348, ал.1 от НПК, поради което касационният съд не дължи отговор. В правомощията му е единствено да провери доказателствената и аналитичната дейност на въззивния съд, като упреците на касатора към нея, настоящият съд намира за неоснователни. Контролираният съд с необходимата задълбоченост и прецизност е анализирал доказателствената съвкупност, приобщена по делото, като е извел добре издържани от гледна точка на формалната и правната логика заключения относно авторството на деянието. Обсъдил е показанията на свидетелите А., С., Й., П. и Ц. Р., като е интерпретирал тяхното съдържание, според действителния му смисъл. Съпоставил е посочените гласни доказателствени източници помежду им, като въз основа на тях е достигнал до извода, че подсъдимият е извършител на убийството на пострадалия Р. Р.. Така чрез изследване на съдържанието на показанията на св. Ц. Р. е установил, че подсъдимият и пострадалият били съседи и приятели, често се събирали, като се случвало да има и скандали между тях, когато употребявали алкохол, понеже в пияно състояние подс. М. ставал много агресивен. Възприел е и като достоверни показанията на същата свидетелка за това, че по време на разговора й с нейния съпруг – пострадалият Р. Р., около 20.15 часа на инкриминираната дата, тя е чула гласа на подсъдимия и така разбрала, че той се намира в дома им в [населено място]. Въз основа на анализа на показанията на св. С. въззивният съд е приел, че около същото време при телефонен разговор с пострадалия е разбрал от него, че има проблеми с подсъдимия. По време на разговора св. С. чул Р. да казва „Ето го, иде и пушка е насочил към мене“, след което последвал писъка на пострадалия и връзката прекъснала. Именно възприетото по телефона мотивирало св. С. да потърси помощ от св. Й. и св. П., като още същата вечер тримата отишли до дома на пострадалия, където видели капки от кръв пред входната врата, както и мокри петна като от измито с вода, вътре в къщата и на площадката пред нея. При разговора на същите свидетели с подсъдимия, той заявил, че не бил виждал пострадалия от обяд, което въззивният съд правилно е приел, че се опровергава от показанията на свидетелите Цв. Р. и св. С.. Информацията, изложена от посочените свидетели, контролираният съд е съпоставил с показанията на св. А. /кварталния полицай на селото/ за откритата от него кръв по тревата и бетонната площадка пред къщата на пострадалия, за мокрия под вътре в дома на подсъдимия и притеснението, с което той отговарял на въпросите на полицаите за случилото се с пострадалия Р., както и за „изпускането му“ при откриване на тялото на убития. Корелацията между посочените гласни доказателствени източници е дала основание на въззивния съд да ги приеме изцяло като достоверни и обективни. За да достигне до извода, че подсъдимият е автор на деянието, контролираният съд е преценил и че гласните доказателства изцяло кореспондират със заключението на СМЕ, от което се установява, че смъртта на пострадалия е причинена с огнестрелно оръжие, както и със заключението на физикохимичната експертиза, от което е видно, че е налице идентичност по химичен състав на барутни частици, намерени и иззети от дрехите на подсъдимия с капсулния състав от олово, калай и антимон по куршума, изваден от тялото на пострадалия. Така обсъдените доказателствени източници са оценени прецизно и правилно от контролирания съд, което му е дало основание да достигне до законосъобразния извод, че подсъдимият е извършил деянието, в което е обвинен. В тази връзка неоснователно е твърдението на жалбоподателя, че не са изследвани всички версии и че не са взети предвид обясненията на подсъдимия за участието на други лица в извършване на деянието. Въззивният съд не е оставил без коментар обясненията на подс. М., а ги е обсъдил и анализирал наред с останалите, събрани по делото доказателства. При това правилно е констатирал, че дадените в хода на въззивното съдебно следствие обяснения от подсъдимия съществено се различават от изложените от него пред първоинстанционния съд, не се потвърждават от други доказателствени източници и категорично се опровергават от събрания по делото доказателствен материал. Илюстрация на това е, че пред първоинстанционния съд подсъдимият е признал, че е стрелял по пострадалия / за да защити себе си или някаква жена/, а пред въззивния съд е развил нова версия за това, че други неизвестни лица – чужди граждани, убили пострадалия и накарали подсъдимия да откара трупа му със собствената му кола до мястото, където е открит на другия ден. Необходимо е да се отбележи, че съдът не е длъжен да изследва и проверява всички версии, предложени от подсъдимия или защитата, още повече когато те са взаимно изключващи се и противоречиви и се опровергават от останалите доказателства, както е в настоящия случай. Различните варианти на случилото се, предложени от подсъдимия, правилно са приети от предходната инстанция за явен израз на заетата от него защитна позиция с цел да оправдае или омаловажи собствените си действия. В това отношение контролираният съд е съобразил и заключението на СППЕ от което се установява, че подсъдимият има стремеж да се представя в максимално благоприятна светлина, да изопачава или премълчава истината, проявявайки неискреност. Не без значение е и обстоятелството, че подс. М. е депозирал обясненията, в посочения смисъл, едва пред съдебните инстанции / и то развивайки две различни версии за случилото се/, като естеството им е такова, че обуславя невъзможността те да бъдат проверени, първо поради това, че не са конкретни по отношение на описанието на лицата / за които твърди, че са участвали в престъплението по един или друг начин/, както и поради изминалия период от време от деянието, което прави невъзможно намирането на следи от тези лица и тяхното издирване. При отсъствието на доказателства, които да подкрепят обясненията на подсъдимия и при опровергаването им от останалия доказателствен материал, правилно предходните инстанции са ги приели за защитни, като са достигнали до законосъобразния извод, че подс. М. е осъществил престъплението, за което му е повдигнато обвинение. В заключение следва да се посочи, че въззивната инстанция не е нарушила процесуалните правила, регламентиращи дейността по събирането, проверката и анализа на доказателствата, поради което не е налице заявеното касационно основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК. Твърдението за допуснато нарушение на материалния закон, аргументирано от касатора с довода, че неправилно въззивният съд не е приложил привилегирования състав на чл. 118 от НК, е неоснователно. С необходимото внимание и задълбоченост контролираният съд е преценил заключението на СППЕ, според което деянието е осъществено от подсъдимия в състояние на умерена степен на просто алкохолно опиване и силно раздразнение, което обаче, според експертите, не се е развило до физиологичен или патологичен афект. Отчетено е и обстоятелството, че липсват доказателства раздразненото състояние да е предизвикано от пострадалия по някой от посочените в чл. 118 от НК начини – чрез обида, клевета, насилие или друго противозаконно действие. При отсъствието на основните предпоставки, визирани в привилегирования състав, правилно и напълно законосъобразно въззивният съд е отказал да преквалифицира деянието по него. Доводите, изложени в тази насока във въззивното решение, изцяло се споделят от настоящия съдебен състав, поради което не е нужно да бъдат повтаряни. Не е налице и касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК. При определяне на санкцията за извършеното от подсъдимия престъпление по чл.116 от НК предходните съдилища са съобразили законовите лимити на наказанието, предвидени в посочената разпоредба, като са отчели и съвкупността от смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства. Определеното по този начин наказание „лишаване от свобода“ в минималния предвиден в закона размер от петнадесет години, е съобразено с тежестта на обществената опасност на деянието и дееца, с данните за неговата възраст и здравословното му състояние. Правилно е отчетено от контролирания съд, че не са налице многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства за наличието на каквито претендира касаторът. По изложените по – горе съображения раздразненото състояние, в което се е намирал подсъдимия не може да се отчете като смекчаващо обстоятелство, тъй като няма доказателства то да се дължи на причини извън самия него. Твърденията за влошено след деянието здравословно състояние на дееца не се подкрепят с доказателства, поради което също не се налага корекция на определената от предходните съдилища санкция на това основание. В заключение следва да се посочи, че при отсъствие на заявените касационни основания, обжалваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила. Основателно е искането за осъждане на подсъдимия да заплати на гражданските ищци по 350 лева /съгласно представените пълномощни/, разноски направени от тях за заплащане на адвокатско възнаграждение за процесуално представителство в касационното производство. С оглед на изложеното, Върховният касационен съд, І – во наказателно отделение, на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 293/25.11.2020 г., постановено по в.н.о.х.д. № 881/2020 г., по описа на Софийски апелативен съд, НО, 4 – ти възз. състав. ОСЪЖДА подсъдимия П. В. М. да заплати на гражданските ищци Р. Р. Р., К. Р. Р. и Ц. К. Р. по 350 / триста и петдесет/ лева, представляващи разноски, направени за заплащане на адвокатско възнаграждение. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.