Р Е Ш Е Н И Е № 9 гр. София, 19 март 2013 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на четиринадесети януари две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Иван Недев ЧЛЕНОВЕ: Николай Дърмонски Капка Костова при секретар Аврора Караджова и в присъствие на прокурора Искра Чобанова, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 2116/2012 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на Глава тридесет и трета от НПК и е образувано по искане (назовано „Жалба”) на осъдения Р. И. И. за отмяна по реда на възобновяването на наказателните дела на решение от 01 юни 2012 година на Окръжен съд – гр. Кюстендил, по внохд № 626/2011 година, с което е изменена в санкционната й част и потвърдена в останалата й част присъда № 98 от 02 ноември 2011 година на Районен съд – гр. Дупница, постановена по нохд № 1539/2010 година. Искането е с правно основание чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК и съдържа недоволството на осъдения И. от размера на наложеното му наказание, увеличен с решението на въззивния съд, което ангажира отменителното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Осъденият претендира възобновяване на делото с оглед смекчаване на наказателно-правното му положение. В съдебно заседание пред ВКС осъденият И. участва лично и с назначения за служебен защитник адвокат Р. от С. адвокатска колегия, който поддържа искането за възобновяване на делото. В лична защита осъденият също поддържа искането си за намаляване на наложеното му наказание. Представителят на Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на искането поради липса на основания за смекчаване на отговорността на осъдения. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка по делото, установи следното: С присъдата на първоинстанционния съд е ангажирана наказателната отговорност на Р. И. за това, че на 21. 04. 2010 година, в [населено място] дол, при условията на опасен рецидив и чрез разрушаване на преграда, здраво направена за защита на имот, е отнел чужди движими вещи от владението на Г. В. С. на обща стойност 295 лева, без негово съгласие и с намерение противозаконно да присвои, поради което и на основание чл. 196, ал. 1, т. 2 във вр. чл. 195, ал. 1, т. 3 във вр. чл. 29, ал. 1, б. „б” от НК и при условията на чл. 58а, ал. 1 във вр. чл. 54 от НК, е осъден на девет месеца и три дни лишаване от свобода, които да изтърпи при първоначален „строг” режим в затворническо общежитие от закрит тип. Присъдени са направените по делото разноски, като са възложени в тежест на осъдения. Извършено е надлежно разпореждане с веществените доказателства по делото. Искането за възобновяване на делото е процесуално допустимо, тъй като е направено от надлежно легитимирано за това лице по чл. 420, ал. 2 от НПК и в срока по чл. 421, ал. 3 от НПК. Разгледано по същество, то е неоснователно. Осъденият И. е сезирал ВКС със саморъчно изготвена жалба, съдържаща искане за възобновяване на наказателното дело. Прочитът й дава основание за извода, че единственият повод за недоволството от осъждането му е тежестта на наложената му наказателна санкция. В жалбата акцентира върху промяната на размера на наказанието от въззивния съд, което оценява като несправедливо. Заявява обстоятелства във връзка с тежкото си социално положение, резултат от липсата на семейство и дом, мотивацията за извършване на престъплението и осъзнатото желание да преустанови противоправното си поведение и осигури препитанието си с обществено-полезен труд. Съдебното разглеждане на делото е протекло по реда на Глава ХХVІІ от НПК – осъденият е признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и е заявил съгласието си да не се събират доказателства за тези факти. След като надлежно е установил, че това самопризнание се подкрепя от събраните на досъдебното производство доказателства, съдът е обявил, че ще ползва самопризнанието за тези факти при постановяване на присъдата. Към тези факти съдът е приложил съответната норма на закона – тази на чл. 196, ал. 1, т. 2 във вр. чл. 195, ал. 1, т. 3 във вр. чл. 29, ал. 1, б. „б” от НК. Правилно е оценил предходните осъждания на И. с влезли в законна сила присъди, като двете съвкупности от престъпления с определени общи наказания съответно от 11 месеца лишаване от свобода, изтърпяно ефективно на 16. 10. 2009 година и шест месеца лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено за срок от три години от влизане на присъдата в законна сила, обосновават квалифициране на настоящето престъпление като извършено при условията на опасен рецидив по смисъла на чл. 29, ал. 1, б. „б” от НК. При това развитие на делото наказанието на осъдения И. поначало правилно е определено при условията на чл. 58а от НК, с оглед разпоредбата на чл. 373, ал. 2 от НПК (ред., ДВ, бр. 27/2009 година), действаща към момента на извършване на престъплението. В тази си редакция нормата създава механизми за определяне на наказанието при условията на чл. 54 от НК (в ал. 1 – ал. 3) или при условията на чл. 55 от НК, когато са налице условията за това (ал. 4). В мотивите на присъдата съдът е дефинирал кръга от обстоятелства, при които е индивидуализирал наказанието на осъдения И. и е приел, че те обосновават приложението на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК. Наложил му е наказание под предвидения в закона минимум, а именно – една година и два месеца лишаване от свобода, като допълнително е редуцирал размера му, намалявайки го с 1/3, вероятно при условията на чл. 58а, ал. 1 от НК. Същевременно, в диспозитива на присъдата съдът е посочил чл. 54 от НК като основание за индивидуализиране на наказанието, въпреки че то очевидно е определено под законовия минимум, а в мотивите на присъдата съдът се е опитал да обоснове приложението на чл. 55 от НК, но без да направи преценката за по-благоприятен вариант, както изисква разпоредбата на чл. 58а, ал. 4 от НК, което е неправилно. Въззивният съд е отстранил тази неправилност, макар и при съображения за липса в конкретния случай на хипотезата на чл. 55 от НК с оглед обстоятелствата, които той е посочил на с. 7 от решението си и които няма причини да не бъдат споделени. Надлежно сезиран от съответен въззивен протест, съдът е индивидуализирал наказанието на осъдения при условията на чл. 58а, ал. 1 във вр. чл. 54 от НК, при предвидения в закона минимум от три години лишаване от свобода, които е редуцирал с 1/3 до размера на две години лишаване от свобода. ВКС намира съображенията на въззивния съд за правилни и законосъобразни, а така наложеното на осъдения наказание – за справедливо. Съдът е отчел всички установени по делото обстоятелства от значение при ангажиране на отговорността му – наред с невисоката степен на обществена опасност на деянието, ниската стойност на предмета на престъплението и пр., също и множеството предходни осъждания, извън свързаните с квалификацията на престъплението, асоциалния му начин на живот, очевидно неповлиян от изтърпяването на наказания лишаване от свобода и пробация. Така определеното наказание не разкрива очевидно несъответствие по смисъла на чл. 348, ал. 5, т. 1 от НПК, удовлетворява изискванията на чл. 54 от НК и изпълнява целите на наказанието по чл. 36 от НК. То е съразмерно на тежестта на извършеното престъпление, достатъчно за постигане на съответните положителни промени в съзнанието на осъдения и превъзпитаването му към спазване на законите и добрите нрави и затова е справедливо. При изложените съображения ВКС намира искането на осъдения И. за възобновяване на делото за неоснователно, поради което следва да бъде оставено без уважение. Предвид изложеното, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения Р. И. И. за отмяна по реда на възобновяването на наказателните дела на решение от 01 юни 2012 година на Окръжен съд – гр. Кюстендил, по внохд № 626/2011 година, с което е изменена в санкционната й част присъда № 98 от 02 ноември 2011 година на Районен съд – гр. Дупница, постановена по нохд № 1539/2010 година. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.