Р Е Ш Е Н И Е № 120 София 03.04.2015г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ГК ,ІV г.о.в открито заседание на седемнадесети март през две хиляди и петнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА ЛЮБКА АНДОНОВА при секретаря Юлия Георгиева и в присъствието на прокурора.................... като изслуша докладваното от съдията Светла Бояджиева гр.дело № 5489 по описа за 2014 год.за да се произнесе,взе предвид следното: Производството е по реда на чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба,подадена от [фирма] против решение № 2242 от 4.12.13г.по в.гр.дело № 4388/13г.на Софийски апелативен съд.С него е отменено решение от 15.02.12г.по гр.дело № 13697/10г.на Софийски градски съд и вместо него е постановено друго,с което е отхвърлен искът с правно основание чл.135 ЗЗД,предявен от същата страна против И. П. М. и П. И. М. за обявяване за относително недействителен договор за продажба от 14.04.10г.,обективиран в нот.акт № г.,с предмет апартамент № , находящ се в [населено място],р-н”О.”,в жилищната сграда на [улица], на –ти етаж,със съответните ид.части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото. С определение № 1425 от 11.12.14г.на настоящия състав на ІV г.о.на ВКС е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК по въпроса чия е доказателствената тежест за оборване на законова презумпция/ в случая законовата презумпция по чл.135 ал.2 ЗЗД за знание за увреждането/ и следва ли да бъде проведено пълно обратно доказване или е достатъчно да се създаде съмнение,че знание не е било налице,като разрешен в противоречие със задължителната практика – решение № 423 от 29.11.12г.по гр.дело № 1623/11г.на ІV г.о.на ВКС; решение № 171 от 14.07.11г.по гр.дело № 1201/10г.на ІІІ г.о.на ВКС; решение № 64 от 23.03.10г.по т.дело № 959/09г.на ІІ т.о.на ВКС,постановени по реда на чл.290 ГПК. Според посочената задължителна съдебна практика относителната недействителност по чл.135 ЗЗД е установена от законодателя с оглед защита интересите на кредитора от съзнателните действия на длъжника,които го увреждат.От друга страна,с оглед защита интересите на лицето,което е сключило увреждаща възмездна сделка с длъжника,законът поставя изискването то също да е знаело за увреждането.Когато обаче договарящият с длъжника е негов съпруг,низходящ,възходящ,брат или сестра,разпоредбата на чл.135 ал.2 ЗЗД установява предположението,че знанието му се предполага до доказване на противното.Тази оборима законова презумпция обръща тежестта на доказване – в тежест на ответниците е да установят чрез пълно обратно доказване липсата на знание на третото лице за увреждащия характер на сделката. С обжалваното решение въззивният съд е приел,че [фирма] се легитимира като кредитор по отношение на И. М. с изпълнителен лист,издаден по ч.гр.дело № 16716/09г.на СРС,по който същият в качеството си на поръчител е осъден солидарно с длъжника И. Б. и втория поръчител И. да заплати на банката сумата 19772.61 лв,представляваща главница и договорна лихва.Призовката за доброволно изпълнение била връчена на И. М. на 26.03.10г.С нот.акт № г.същият е прехвърлил на баща си П. М. собствеността върху недвижим имот,представляващ ап.№ в [населено място], [улица],ет. за сумата 30 000 лв.Въззивният съд е направил извод,че към момента на сделката ответникът И. М. е знаел,че с продажбата интересите на кредитора ще бъдат увредени,но анализирайки свидетелските показания е приел,че не може да се направи категоричен извод,че ответникът П. М. е знаел за задължението на сина си към банката, което го е мотивирало да отхвърли иска. В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон,съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.Поддържа се,че въззивният съд неправилно е разпределил доказателствената тежест между страните,като е приел,че законовата презумпция по чл.135 ал.2 ЗЗД за знание за увреждането е оборена.Искането е за отмяна на решението и постановяване на друго,с което искът по чл.135 ЗЗД да бъде отхвърлен. Ответниците по жалбата П. И. М. и И. П. М. молят въззивното решение да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд,състав на Четвърто гражданско отделение,като разгледа жалбата и провери правилността на обжалваното решение на основание чл.291 ал.2 ГПК,намира следното: Решението е неправилно. Предвид отговора на правния въпрос,по който е допуснато касационното обжалване,неправилно е прието от въззивния съд,че презумпцията за знание е оборена,тъй като по делото не може да се направи категоричен извод,че към момента на сключване на разпоредителната сделка вторият ответник П. М. е знаел за задълженията на сина си И. М. към банката и съответно,че с действията си ще увреди интересите на кредитора.В тежест на ответниците е било да установят липсата на знание на втория ответник за увреждащия характер на сделката.Атакуваната продажба е била осъществена непосредствено след получаване на призовка за доброволно изпълнение от страна на продавача,в която му е съобщен размера на дълга и му е указано да предприеме действия по неговото погасяване,което обосновава извод,че действието е предприето именно с цел кредитора да не насочи изпълнение върху жилищния имот.Показанията на свидетелката Б. – майка на отв.И. М. следва да се преценяват при условията на чл.172 от ГПК,като се има предвид нейната евентуална заинтересованост.Същата твърди,че синът й искал да продаде жилището,тъй като имал нужда от средства за основен ремонт на колата,която карал като такси и баща му не е знаел за задълженията му към банката,но показанията й не кореспондират с останалите данни по делото.Показанията на св.Х. Р. също не могат да обосноват извод,че вторият ответник не е знаел за претенциите на банката към сина му,тъй като е налице противоречие между твърдението му,че е присъствал на разговор между И. и П. М.,при който бащата е останал недоволен от намерението на сина си да продаде жилището и му предложил да му даде сам необходимата сума за да бъде сигурен,че няма да бъде продадено и действията на последния.Непосредствено след сключване на атакуваната сделка,на 28.04.10г. П. М. е предприел действия по продажба на жилището,в което живее,като е сключил предварителен договор със св.Ж. П..Ето защо настоящият състав приема,че от ответниците не е проведено пълно обратно доказване за оборване на презумпцията по чл.135 ал.2 ЗЗД. Неоснователно са възражението на ответника П. М.,че правото на иск на кредитора против поръчителя е погасено,тъй като съгласно чл.147 ал.1 ЗЗД не е предявен иск спрямо главния длъжник в срок от шест месеца от падежа на главното задължение.Настоящият съдебен състав споделя становището на въззивния съд,че шестмесечният преклузивен срок по чл.147 ал.1 ЗЗД се отнася до предявяване на иск от кредитора срещу длъжника за събиране на вземането,но не и за иск с правно основание чл.135 ЗЗД. Доводът,че искът по чл.135 ал.1 ЗЗД не може да бъде успешно проведен срещу поръчителя,тъй като неговата отговорност е акцесорна и предмет на отменителния иск са действията на главния длъжник, е направен едва пред касационната инстанция.В отговора по чл.131 ГПК ответникът П. М. не е въвел такова възражение,поради което следва да се приложат последиците на чл.133 ГПК.За пълнота следва да се отбележи,че ответникът И. М. има качеството на длъжник след проведеното производство по издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист. По изложените съображения искът по чл.135 ал.1 ЗЗД е основателен и следва да се уважи. Решението следва да се отмени като постановено в нарушение на процесуалния закон,като по реда на чл.292 ал.2 ГПК следва да се постанови ново решение,с което предявеният иск да бъде уважен. С оглед изхода на делото и съгласно чл.78 ал.1 ГПК ответниците следва да бъдат осъдени да заплатят на ищеца направените разноски в размер на 4580.05 лв съгласно представения списък по чл.80 ГПК. Предвид на горното,ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД,ІV г.о. Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 2242 от 4.12.13г., постановено по в. гр.дело № 4388/13г.на Софийски апелативен съд и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОБЯВЯВА за относително недействителен по отношение на [фирма] на основание чл.135 ал.1 ЗЗД договор за покупко-продажба, обективиран в нот. акт № ,н.д.№ г.на Н. Т. М.,по силата на който И. П. М. продава на П. И. М. апартамент № ,находящ се в [населено място],район О.,в жилищната сграда на [улица] на -ти етаж,състоящ се от дневна ,кухненски бокс и обслужващи помещения, застроен на 45.92 кв.м.,при граници на апартамента: коридор,стълбище,асансьорна шахта,апартамент № ,улица,калкан и двор,заедно с 4.51% ид.части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото,цялото с площ от 538 кв.м.,съставляващо УПИ в кв.163 по плана на [населено място],м.”П.-Р.”,при граници:от две страни- улица; УПИ №№ , VІ-,ХІІІ-,,. ОСЪЖДА И. П. М. и П. И. М. да заплатят на [фирма] [населено място] сумата 4580.05 лв/четири хиляди петстотин и осемдесет лв и пет ст./съдебни разноски за трите инстанции. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.