Р Е Ш Е Н И Е № 121 гр. София, 18.09.2014 год. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в публичното заседание на деветнадесети юни две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА КОСТАДИНКА НЕДКОВА при участието на секретаря Милена Миланова, като разгледа докладваното от съдия Костадинка Недкова т. дело N 2859 по описа за 2013г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по: 1/ касационна жалба на Т. М. В. и В. Г. И., [населено място], срещу решение № 1925 от 05.12.2012г. по гр.д. № 2002/2012г. на Софийски апелативен съд, с което, след частична отмяна на решение № 1900 от 20.03.2012г. по гр.д. № 543/2010г. на Софийски градски съд в уважителната част, са отхвърлени исковете на касаторите срещу [фирма], [населено място], с правно основание по чл.226, ал.1 КЗ и чл.86, ал.1 ЗЗД, за заплащане на обезщетения за претърпените от тях неимуществени вреди от смъртта на Г. В., настъпила при ПТП на 07.10.2006г., за сумите, представляващи разликата от 10 000 лева до 100 000 лева по иска по чл.226, ал.1 КЗ на Т. В., съответно за разликата от 8 000 лева до 80 000 лева по иска по чл.226, ал.1 КЗ на В. И., ведно със законна лихва върху сумите, считано от 07.10.2006г. до окончателното плащане; 2/ по частна жалба на Т. М. В. и В. Г. И., [населено място] срещу определение № 431/ 22.02.2013г. по гр.д. № 2002/ 2012г. на Софийски апелативен съд, с което е допълнено по реда на чл.248 ГПК постановеното по делото решение в частта относно разноските, като частните жалбоподатели са осъдени да заплатят на [фирма], [населено място], на основание чл.78, ал.8 ГПК, адвокатско възнаграждение в размер на 3650 лева. В касационната жалба, съответно в частната жалба, се иска отмяна на обжалвания акт, като неправилен, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, по съображения, подробно изложени в жалбата, съответно частната жалба. Иска се присъждане на разноските, направени за настоящото производство. Ответниците по касационната жалба и по частната жалба, [фирма], [населено място], и Г. фонд, не вземат становище по тях. С определение № 185/ 13.03.2014г. по настоящото дело е допуснато, на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, касационно обжалване на въззивното решение за произнасяне по въпроса: „При съпричиняване по чл.53 ЗЗД на увреждането от няколко делинквенти, застрахователят по застраховка „Гражданската отговорност”, сключена с един от тях, отговаря ли спрямо увреденото лице за пълния размер на вредите до размера на застрахователната сума, или отговаря съобразно приноса за увреждането на застрахования при него делинквент ?”. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид оплакванията в жалбата и доводите на страните, с оглед правомощията си по чл.293 ГПК, приема следното: За да постанови обжалваното решение, с което са намалени определените по чл.226, ал.1 КЗ от първоинстанционния съд размери на обезщетенията за неимуществени вреди от смъртта на Г. В. - съпруг, съответно баща, на ищците, въззивният съд е приел, че въпреки, че и двамата водачи на моторните превозни средства /микробус и лек автомобил/, участници в ПТП, са допринесли за настъпване на произшествието, основната причина за инцидента е навлизането на микробуса в платното за движение на лекия автомобил, поради което приносът на водача на лекия автомобил, застрахован при ответното застрахователно дружество, за настъпване на вредоностния резултат е определен в размер на 1/10, съобразно който е ангажирана отговорността на застрахователя по гражданската отговорност на делинквента. Изложени са съображения, че съгласно чл.223, ал.1, изр.1 КЗ и чл.257, ал.1, изр.1 КЗ, с договора за застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” застрахователят се задължава да покрие в границите на определената в договора застрахователна сума отговорността на застрахования за причинените от него на трети лица имуществени и неимуществени вреди, свързани с притежанието и/или използването на МПС. Въз основа на това е направен извода, че застрахователят отговаря спрямо увреденото лице за причинените от застрахования вреди, но не и за тези причинени от трети лица, поради което в хипотеза, когато застрахованият отговаря за причинените вреди солидарно с други съизвършители, застрахователят отговаря до размера на приноса за увреждането на застрахования при него делинквент, а не за пълния размер на вредите. Допълнително е посочено, че застрахователят и застрахованият не са солидарни длъжници, поради което разпоредбите на чл.53 и чл.127, ал.2 ЗЗД не намират приложение при дължимото от застрахователя обезщетение. По релевирания правен въпрос: Според разясненията в съобразителната част на Тълкувателно решение № 2/ 06.06.2012г. по тълк. д. №1/ 2010г. на ОСТК на ВКС, прякото право на пострадалия по чл.226, ал.1 КЗ има вторичен характер спрямо деликтното му право по чл.45 ЗЗД, тъй като не може да се породи, ако увреденият няма право на обезщетение за деликт, застрахователят не дължи повече от дължимото от прекия причинител на непозволеното увреждане, а погасяването на деликтното право води и до погасяване на прякото притезание по чл.226, ал.1 КЗ. Подчертана е социалната функция и предназначение на предоставеното от закона на пострадалия пряко право на обезщетение от застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност”, целящо да гарантира реалното му удовлетворяване. С оглед установената в чл.53 ЗЗД солидарна отговорност на причинителите на вредата, всеки от тях отговаря към увреденото лице за всички причинени от деликта вреди в пълния им размер, а не съобразно приноса им. Въпреки, че застрахователят по гражданската отговорност на един от делинквентите не отговаря спрямо увреденото лице солидарно с останалите делинквенти или техните застрахователи, предвид функционалната обусловеност на прякото право от деликтното, застрахователят по застраховка „Гражданска отговорност” отговаря по отношение на увредения в обема, в който отговаря застрахованият при него делинквент - за всички вреди за целия им размер, като отговорността на застрахователя е лимитирана единствено от застрахователната сума по договора за застраховка. Предвид изложеното, настоящият състав дава следния отговор на поставения правен въпрос: „При съпричиняване по чл.53 ЗЗД на увреждането от няколко делинквенти, застрахователят по застраховка „Гражданската отговорност”, сключена с един от тях, отговаря спрямо увреденото лице за пълния размер на вредите до размера на застрахователната сума, а не съобразно приноса за увреждането на застрахования при него делинквент ”. По основателността на касационната жалба: Въззивното решение е постановено в противоречие с разрешението дадено на поставения правен въпрос, поради което следва да бъде отменено като неправилно, като се уважат исковете до размера на определеното обезщетение за причинените неимуществени вреди без отчитане на приноса на делинквента или присъденият размер на пострадалите лица следва да бъде завишен с 90 000 лева на Т. В. и с 72 000 лева – на В. И., ведно със законната лихва за забава от датата на ПТП - 07.10.2006г. до окончателното плащане. По основателността на частната жалба по чл.274, ал.2 ГПК вр. чл.248 ГПК: Софийски апелативен съд е допълнил по реда на чл.248 ГПК постановеното по делото решение в частта относно разноските, като ищците- частни жалбоподатели са осъдени да заплатят на [фирма], [населено място], на основание чл.78, ал.8 ГПК, адвокатско възнаграждение в размер на 3650 лева. Неоснователно е оплакването в частната жалба за липса на надлежно искане за присъждане в полза на застрахователното дружество на юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция. Искането за разноските по чл.78, ал.8 ГПК е направено от ответното дружество преди даване ход на устните състезания във въззивното производство с молба от 22.10.2012г. от представляващия дружеството юрисконсулт, чието пълномощно е представено още в първата инстанция и обхваща представителство спрямо ответника по делото във всички инстанции. Според чл.78, ал.8 ГПК, в хипотеза на благоприятен за тях изход на спора, в полза на юридическите лица и еднолични търговци се присъжда като разноски адвокатско възнаграждение, ако те са защитавани от юрисконсулт. Налице е въведена от законодателя фикция, че страната прави по повод на делото разноски в размер на минималното адвокатско възнаграждение, въпреки, че се представлява в процеса от свой служител, на който заплаща заплата, а не възнаграждение за осъщественото представителство по конкретното дело. Размерът на възнаграждението, което получава служителят, и реалното му заплащане касаят само вътрешното правоотношение между него и юридическото лице / едноличния търговец, и са ирелевантни за насрещната страна в процеса при определяне на отговорността за разноските. Ето защо, неоснователни са и доводите на частните жалбоподатели, че от значение за определяне на дължимото по чл.78, ал.8 ГПК възнаграждение е представянето по делото на данни за размера на трудовото възнаграждение на юрисконсулта и на доказателства за договорено допълнително възнаграждение във връзка с осъщественото процесуално представителство, като приложение не намира и разпоредбата на чл.78, ал.5 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т.8 от Тълкувателно решение № 6/ 06.11.2013г. по тълк. д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС, липсата на представен списък по чл.80 ГПК в хипотезата, при която съдът не се е произнесъл по искането за разноски, какъвто е бил и настоящият случай, не е основание да се откаже допълване на решението в частта за разноските. Ето защо, не могат да бъдат споделени аргументите на ищците, че липсата на списък за разноските води до неоснователност на искането на ответника за присъждането им, още повече, че в конкретния случай се иска присъждане на юрисконсултско възнаграждение, чийто размер е законоустановен. Не може да бъде възприето и становището за изводимост по арг. от чл.78, ал.6 ГПК на недължимост на направените от ответника разноски при частично или пълно отхвърляне на исковете. Правилото на чл.78, ал.6 ГПК не урежда отговорността за разноските, направени от насрещната страна по спора, а хипотезата на събиране от съда от осъдения ответник на държавната такса и разноските, дължими от ищеца по делото, от чието заплащане той е бил освободен. От друга страна, основателно е оплакването на частните жалбоподатели, че при субективно активно съединени искове, отговорността на ищците за направените от ответника разноски, пропорционално на неуважената част, не е солидарна. Отговорността за разноските не е обезщетителна за вреди, поради което липсва законово основание за съвместно осъждане на ищците при присъждане в полза на ответника на разноски. Предвид обаче основателността на касационната жалба и обусловеността на отговорността за разноските от изхода на спора, определението по чл.248 ГПК за допълване на въззивното решение чрез присъждане в полза на застрахователя на разноски за въззивната инстанция подлежи на отмяна. С оглед изхода на делото, на основание чл.78, ал.6 ГПК ответникът, [фирма], следва да заплати по сметката на ВКС държавна такса в размер на 12960 лева за трите инстанции, изчислена върху допълнително уважената част от исковете, както и адвокатско възнаграждение по чл.36 ЗА вр. чл.38, ал.1, т.2 ЗА в полза на процесуалния представител на ищците в размер на 5390 лева, изчислено съобразно чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1/ 2004г. на ВАС за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Водим от горното, на основание чл.293, ал.2 ГПК вр. чл.281, т.3 ГПК, Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, Р Е Ш И ОТМЕНЯ решение № 1925 от 05.12.2012г. по гр.д. № 2002/2012г. на Софийски апелативен съд, с което, след частична отмяна на решение № 1900 от 20.03.2012г. по гр.д. № 543/2010г. на Софийски градски съд в уважителната част, са отхвърлени исковете на Т. М. В. и В. Г. И. срещу [фирма], [населено място], с правно основание по чл.226, ал.1 КЗ и чл.86, ал.1 ЗЗД, за заплащане на обезщетения за претърпените от тях неимуществени вреди от смъртта на Г. В., настъпила при ПТП на 07.10.2006г., за сумите, представляващи разликата от 10 000 лева до 100 000 лева по иска по чл.226, ал.1 КЗ на Т. М. В., съответно за разликата от 8 000 лева до 80 000 лева по иска по чл.226, ал.1 КЗ на В. Г. И., ведно със законна лихва върху сумите, считано от 07.10.2006г. до окончателното плащане, както и определение № 431/ 22.02.2013г. по гр.д. № 2002/ 2012г. на Софийски апелативен съд, с което е допълнено по реда на чл.248 ГПК постановеното по делото решение в частта относно разноските, като Т. М. В. и В. Г. И. са осъдени да заплатят на [фирма], [населено място], на основание чл.78, ал.8 ГПК, адвокатско възнаграждение в размер на 3650 лева, като ПОСТАНОВЯВА ОСЪЖДА, на основание чл.226, ал.1 КЗ и чл.86, ал.1 ЗЗД, [фирма], [населено място], ЕИК[ЕИК], да заплати на Т. М. В., ЕГН [ЕГН], допълнително 90 000 лева обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва за забава върху тази сума от датата на ПТП -07.10.2006г. до окончателното плащане. ОСЪЖДА, на основание чл.226, ал.1 КЗ и чл.86, ал.1 ЗЗД, [фирма], [населено място], ЕИК[ЕИК], да заплати на В. Г. И., ЕГН [ЕГН], допълнително 72 000 лева обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва за забава върху тази сума от датата на ПТП - 07.10.2006г. до окончателното плащане. ОСЪЖДА [фирма], [населено място], ЕИК[ЕИК], да заплати на адв. П. К., АК Стара З., [населено място], [улица], ет.1, ап.3, сумата от 5390 лева - адвокатско възнаграждение по чл.36 вр. чл.38, ал.1, т.2 ЗА. ОСЪЖДА, на основание 78, ал.6 ГПК, [фирма], [населено място], ЕИК[ЕИК], да заплати по сметката на ВКС държавна такса в размер на 12960 лева. РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на Г. фонд, [населено място], [улица], като трето лице - помагач на страната на ответника, [фирма]. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.