Р Е Ш Е Н И Е
№ 34
[населено място], 07.03.2024 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в публично заседание на петнадесети февруари през две хиляди и двадесет и четвърта година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА
при участието на секретаря Петя Петрова като изслуша докладваното от съдия Генковска т.д. № 161 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.290 ГПК.
Подадена е касационна жалба от В. А. Л. против решение от 13.06.2022 г. по в.гр.д.№ 15034/2021 г. на Софийски градски съд в частта, с която е потвърдено решение от 03.09.2021г. по гр. д. № 58226/2019 г. по описа на СРС, I ГО, 26 с-в в частта, с която е признато за установено на основание чл. 422 ГПК, че В. А. Л. дължи на „Мелон България" ЕАД по Договор за банков кредит от 03.06.2008 г., сключен с "Юробанк България" АД сумата от 1148,94 лв. договорна възнаградителна лихва за периода 21.07.2008 г. - 25.03.2016г. и в частта на разноските.
В касационната жалба се поддържа становище за неправилност на въззивното решение в посочената част, поради неправилно приложение на материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост. Изложени са съображения, че искът за заплащане на възнаградителна лихва следва да се отхвърли поради погасяване по давност на вземането и в случая е приложим чл.111, б.“в“ ЗЗД.
Ответникът по касационната жалба „Мелон България" ЕАД в писмения си отговор оспорва основателността на същата. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 от ГПК, приема следното:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между "Юробанк И Еф Джи България" АД /сега "Юробанк България" АД/ и ЕТ“В. Л. –Вени“ /в последствие заличен/ е бил сключен „Договор за банков кредит продукт „Бизнес револвираща линия“ ВL17838 от 03.06.2008 г., с който кредиторът е предоставил на касаторката сумата от 15000 лв. кредитна линия /овърдрафт/ за срок от 120 месеца. С Договор за цесия от 21.06.2017 г. „Мелон България“ЕАД е придобило вземането по договора за кредит. Цедентът е упълномощил цесионера да уведоми кредитополучателя за направената цесия. Съдът е намерил, че кредитополучателят е бил уведомен за направената цесия със съобщение от ЧСИ по реда на чл. 47 ГПК, а също така и с получаване на исковата молба и доказателствата към нея, съдържащи договора за цесия и пълномощното. Обсъдил е заключението на ССЕ, от което се установява, че неплатеният остатък по кредита е главница в размер на 15 000 лв., договорна лихва в размер на 3 684,52 лв. за периода 21.08.2008 г.-25.03.2016 г., лихва за забава в размер на 2072,34 лв. за периода 25.03.2016г.-03.08.2017 г. и 7,92 лв. такси по кредита. Позовал се е на констатациите на вещото лице, че сумата по процесния договор е била усвоена чрез отпускане на кредитен лимит по банкова сметка на ЕТ, посочена в процесния договор за кредит, като от сметка са изпълнени множество операции, с които сумата е усвоена - теглена на каса на 04.06.2008 г. за 14000 лв., комисионна за отпускане на кредит 200 лв., други такси, второ теглене на каса за 600 лв. на 11.06.2008 г. и т.н., както и че договорната лихва е била изчислена при прилагането на лихвен процент както следва базов лихвен процент малки фирми/ БЛПМФ/ увеличен с надбавка 2, 75%.
СГС е изложил съображения, че при процесния договор кредитната линия е пределният размер на кредита, който клиент на банката може да изтегли в рамките на определен времеви период. При този вид контракт кредитополучателят може многократно да изтегля средства и да ги изплаща в рамките на периода, в който договорът между него и финансовата институция е валиден. С услугата овърдрафт клиентът получава назаем пари до определено уговорено равнище по всяко време, но не съществува изградена програма за плащане. Обикновено на месечна база на датата на падежа за периода на плащане се дължи лихвата, а главницата се погасява с всяко постъпление по сметката, надвищаващо размера на лихвата по усвоената главница. При изцяло усвоена главница, минималните месечни вноски следва да са в размер на уговорения процент за лихва върху усвоената главница, или за изцяло усвоена главница се дължи месечна лихва, но усвоената главница следва да се погаси на падежа, като това в конкретния случай не е било сторено от касаторката.
По релевираните възражения за нищожност на цитираните клаузи от договора СГС е счел, че касаторката е въвевела възражение за нищожност на едно конкретно основание - противоречие с добрите нрави. Съдът се е позовал на формирана практика на ВКС /решение №135/19.11.2020г. по т.д. №1066/2019г. на ВКС, II т.о./, че съгласно принципните разрешения, дадени в мотивите към т.3 от Тълкувателно решение № 1/2009г. от 15.06.2010г. по тълк. д. №1/2009г. на ОСТК на ВКС, автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора е ограничена от разпоредбата на чл.9 от ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона и на добрите нрави. Ограничението се отнася както за гражданските договори, така и за търговските сделки - арг. от чл. 288 от ТЗ. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона. Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им съдът следи служебно. Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Преценката за нищожност на договорни клаузи поради накърняване на добрите нрави, следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. За разлика от потребителя, търговецът, независимо дали той е физическо или юридическо лице, при сключване на договорите във връзка с дейността си трябва да положи най-голямата дължима грижа - тази на добрия търговец. С оглед на това, той не може да се ползва с по-голяма защита от тази на потребителите по ЗЗП. В изключенията по ЗЗП, при които дори потребителите не могат да се позоват на нищожност, по аргумент от по-силното основание, не могат за бъдат обявени за нищожни и уговорки в договор за банков кредит, по който кредитополучател е търговец-физическо лице, когато кредитът е предназначен за извършване на търговската му дейност. Това са случаите, при които клаузата е уговорена индивидуално или тя определя основния предмет на договора и последната е ясна и разбираема. Посочено е, че съществува разлика между дължимата грижа от потребителите и от търговците при сключването на договори. Конкретно по отношение на възнаградителната лихва - тя е цената на кредита и следователно клаузата за нея е съществен елемент на договора за банков кредит, поради което, ако тя е ясна и разбираема, няма нарушение на принципите за справедливост и добросъвестност и уговорката не противоречи на добри нрави. При плаваща лихва по банков кредит с кредитополучател физическо лице-търговец, отпуснат във връзка с неговата дейност, ако в договора за формирането й не се използва пазарен индекс, а базов лихвен процент, който е договорен като референтен лихвен процент и промяната му се определя от самата банка като страна по правоотношението, а не от независим безпристрастен орган и не са предварително определени компонентите и методиката, въз основа на които банката формира базовия си лихвен процент, промяната на размера на възнаградителната лихва се определя едностранно от банката по силата на постигнатото споразумение между страните. Едноличният търговец при сключване във връзка с дейността си на договор, съдържащ такава клауза, трябва да положи грижата на добрия търговец, която включва при необходимост и наемането на лица със специални познания в съответната област. С оглед на очертаната дължима грижа, което е по-голяма от тази на потребителя, търговецът може да разбере обхвата на поетото задължение и икономическите последици от сключването на договор, съдържащ клауза за промяна на възнаградителната лихва едностранно от банката по нейна преценка, като спрямо търговеца тази клауза е ясна и разбираема, поради което не накърнява добрите нрави. Това не лишава търговеца - кредитополучател от възможност да се позове на недобросъвестно упражняване на правото за едностранно изменение на лихвата от страна на банката - чл.63, ал.1 от ЗЗД, съответно на злоупотреба с това право по чл.289 от ТЗ, ако такива са налице, но това е относимо към изпълнението на договора, а не към неговата действителност. Поради което СГС е заключил, че цитираните норми не са нищожни на основание чл.26, ал.1, предл. 3 ЗЗД
Въззивната инстанция е приела за неоснователно възражението на касаторката, че по отношение на вземането за главница по договора за банков кредит е приложима тригодишната давност по чл.111, б. „в“ ЗЗД, тъй като не се касае до периодични плащания.
Възражението за давност по отношение лихвата за забава в размер на 2072,34 лв. за периода 25.03.2016г.-03.08.2017г. е било счетено за неоснователно, тъй като лихвата за забава се претендира за период 3 години преди подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение - 08.04.2019 г. По отношение на претендираната възнаградителна лихва за периода от 21.07.2008 г. до 25.03.2016 г., съдът е приел, че приложима е петгодишната давност и възражението за давност е частично основателно за сумата в размер на 2535,58 лв., представляваща вземанията от 21.07.2008 г. до 08.04.2014 г., а непогасената по давност възнаградителна лихва е в размер на 1473,07 лв. / СГС е приел по-малък размер 1148,94 лв./ - вземанията, считано от 08.04.2015 г. до 25.03.2016 г. Предвид обстоятелството, че не може да се влошава положението на въззивника, то решението на СРС е било потвърдено и в тази част.
С определение № 1233/05.12.2023г. по т.д. № 161/2023 г. на ВКС, I т.о. е допуснато на осн. чл.280, ал.1, т.1 ГПК касационно обжалване на въззивното решение на СГС в горепосочената част за проверка съответствието му с практиката на ВКС по правния въпрос: Приложима ли е тригодишната погасителна давност по отношение на вземанията за възнаградителна лихва, начислена на основание договор за банков кредит ?
По правния въпрос, по който е било допуснато касационно обжалване:
В решение №130/15.04.2020 г. по т.д. № 1829/2018 г. на ВКС, I т.о, е посочено, че договорът за банков кредит е двустранен, консенсуален, формален, срочен, с продължително изпълнение. Договорът за банков кредит е и възмезден, защото чл. 430, ал. 2 ТЗ предвижда изрично, че заемателят плаща лихва по кредита, уговорена с банката. Доколкото такава лихва е по естеството си възнаграждение за ползвания финансов ресурс, тя еднозначно се определя като „възнаградителна”. В хипотеза, в която е било прието, че даден кредит е станал предсрочно изискуем от датата на получаване на исковата молба от ответника, то до същия момент кредитополучателят ще дължи както остатъчната част от главницата, така и от уговорената с банката възнаградителна лихва. Съгласно чл. 111, б. ”в”, предл. 2-ро ЗЗД с изтичането на тригодишна давност се погасяват вземанията за лихви. Но също „и за други периодични плащания”. Следователно вземането за лихви има самостоятелен характер и преценката за дължимостта му не следва да се обвързва с това дали лихвоносното задължение произтича от договори с продължително или с периодично изпълнение. Ноторно е, че специфична особеност на револвиращия кредит е отпускането на сумата на траншове, а погасяването се извършва на части, периодично. Ето защо, при своевременно направено защитно възражение за изтекла специална погасителна давност, спрямо възнаградителната лихва не намира приложимост общата петгодишна погасителна давност.
Настоящият състав на ВКС споделя така дадения отговор.
По същество на касационната жалба:
Съставът на ВКС намира за основателни оплакванията на касаторката, че при прилагане на чл.111, б.“в“, пр.2 ЗЗД въззивният съд е допуснал нарушение на материалния закон.
В случая не се спори между страните, че вземането от 1148,94 лв., представляващо част от общо претенедираната възнаградителна лихва за периода 21.07.2008г.-25.03.2016г., е останало непогасено чрез плащане от страна на длъжника. Предвид характеристиката му на лихва по смисъла на чл.430, ал.2 ТЗ същото вземане се погасява с кратката тригодишна давност, на осн. чл.111, б.“в“, пр.2 ЗЗД. Касаторката своевременно е направила възражение за погасяване по давност на вземането за възнаградителна лихва. Според твърденията в исковата молба, съгласно уговореното в чл.4, ал.4 от процесния договор и от заключението на ССЕ възнаградителна лихва се дължи ежемесечно и е платима на 21-во число на всеки месец. Заявлението на кредитора за издаване на заповед за изпълнение е било подадено на 08.04.2019г. Следователно към този момент са били погасени по давност всички вземания за възнаградителна лихва, дължими за периода 21.07.2008г.-25.03.2016г. Предявеният иск за сумата от 1148,94лв. следва да бъде отхвърлен като неоснователен поради погасяването на вземането по давност.
Изложеното обуславя отмяна на въззивното решение и потвърденото с него първоинстанционно решение в частта, с която е признато за установено на основание чл. 422 ГПК, че В. А. Л. дължи на „Мелон България" ЕАД по Договор за банков кредит от 03.06.2008 г., сключени с "Юробанк България" АД сумата от 1148,94 лв. договорна възнаградителна лихва за периода 21.07.2008 г. - 25.03.2016г. и и се постанови друго за отхвърляне на иска в тази част. По отношение на разноските същите следва изцяло да се преизчислят като се съобрази изходът от спора пред всички инстанции, а именно касаторката дължи на „Мелон България" ЕАД за първа инстанция и за заповедното производство сумата от 1591 лв., за въззивна инстанция - 634 лв. и за касационна инстанция – 634 лв. „Мелон България" ЕАД следва да заплати по сметка на ВКС сумата от 76 лв., представляващи държавни такси по въззивната жалба и касационната жалба на В. Л. в тяхната уважена част.
В полза на особения представител адв. Д. следва да се изплати внесеното от ответника възнаграждение в размер на 580лв.
Водим от горното, Върховният касационен съд – Търговска колегия, състав на І т.о.
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение от 13.06.2022 г. по в.гр.д.№ 15034/2021 г. на Софийски градски съд в частта, с която е потвърдено решение от 03.09.2021г. по гр. д. № 58226/2019 г. по описа на СРС, I ГО, 26 с-в в частта, с която е признато за установено на основание чл. 422 ГПК, че В. А. Л. дължи на „Мелон България" ЕАД по Договор за банков кредит от 03.06.2008 г., сключен с "Юробанк България" АД сумата от 1148,94 лв. договорна възнаградителна лихва за периода 21.07.2008 г. - 25.03.2016г. и изцяло двете решения в частта на разноските по чл.78, ал.1 и 3 ГПК, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска на „Мелон България" ЕАД против В. А. Л. ЕГН [ЕГН] от [населено място] за признаване за установено, че В. А. Л. дължи на „Мелон България" ЕАД сумата от 1148,94 лв., представляваща договорна възнаградителна лихва за периода 21.07.2008 г. - 25.03.2016г. по Договор за банков кредит от 03.06.2008 г., сключен с "Юробанк България" АД, за която е издадена заповед за изпълнение от 15.04.2019г. по ч.гр.д. № 20018/2019г. на СРС-26 състав.
ОСЪЖДА В. А. Л. ЕГН [ЕГН] от [населено място] да заплати на „Мелон България" ЕАД сумата от 2 859 лв., представляваща сторените от последното разноски за всички инстанции, съобразно уважената част от исковата молба, на осн. чл.78, ал.1 ГПК.
ОСЪЖДА „Мелон България" ЕАД да заплати по сметка на ВКС сумата от 76 лв., представляваща дължимите държавни такси по въззивната и касационната жалба на В. Л. съобразно уважената им част.
ДА СЕ ИЗПЛАТИ от внесеното по сметка на ВКС възнаграждение на особения представител адв.Л. Д. в размер на 580 лв. по сметка с титуляр Л. Н. Д. в „Централна Кооперативна банка“ АД с IBAN [банкова сметка].
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: |