11 Р Е Ш Е Н И Е № 50164 гр. София,12 декември 2022 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на деветнадесети октомври две хиляди двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ХРИСТИНА МИХОВА КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ при участието на секретаря МИРА НЕДЕВА и прокурора от ВКП МОМЧИЛ БЕНЧЕВ изслуша докладваното от съдия ХРИСТИНА МИХОВА н. д. № 652/2022 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по касационна жалба, подадена от адвокат Н. Д., защитник на подсъдимия И. С. К., срещу въззивно решение № 53/22.06.2022 г., постановено по в.н.о.х.д. № 23/2022 г. по описа на Апелативен съд - Бургас. С жалбата се релевират всички касационни основания по чл. 343, ал.1, т.1 – 3 от НПК, като се претендира алтернативно за отмяна на въззивния съдебен акт и оправдаване на подсъдимия, за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от първоинстанционния съд от фазата на разпоредителното заседание или за намаляване на размера на наложените санкции с приложение на разпоредбата на чл. 55 от НК. В съдебно заседание пред ВКС защитникът поддържа касационната жалба и пледира за уважаването й по изложените в нея съображения. Частните обвинители М. З., Б. З., М. А., Л. Й., А. Х., Б. Х., Л. Х. и Р. В., редовно призовани, не се явяват в съдебното заседание. Представляват се от повереника си – адв. Б., който оспорва жалбата на подсъдимия и пледира за оставяне в сила на въззивното решение като правилно и законосъобразно. Прокурорът от ВКП изразява становище за неоснователност на касационната жалба и на това основание прави искане за оставянето й без уважение. Подсъдимият И. С. К., редовно призован, не се явява пред ВКС. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното: С присъда № 18/ 11.11.2021 г., постановена по н.о.х.д. № 216/2020 г., по описа на Окръжен съд - Сливен, подсъдимият И. С. К. е признат за виновен в това, че на 01.10.2019 г., в [населено място], при управление на МПС – „Д.“, модел „...“, с рег. [рег.номер на МПС] , с прикачено на него ремарке, тип „гондола“, с ДК [рег.номер на МПС] , собственост на „М. С.“ АД, нарушил правилата за движение, визирани в чл. 5, ал.1, т.1 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на М. Д. З., поради което и на основание чл. 343, ал.1, б. „в“, пр.1, вр. с чл. 342, ал.1, вр. с чл. 55, ал.1, т.1 от НК е осъден на една година лишаване от свобода, чието изпълнение на основание чл. 66, ал.1 от НК е отложено за изпитателен срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила. Със същата присъда на основание чл. 343г, вр. с чл. 37, ал.1, т.7 от НК подсъдимият е лишен от право да управлява МПС за срок от една година. Подсъдимият е осъден да заплати на държавата и на частните обвинители разноските, направени по водене на делото, като съдът се е разпоредил превозното средство, с което е осъществено деянието, да бъде върнато на неговия собственик - „М. С.“ АД, след влизане на присъдата в сила. Подсъдимият и неговата защита останали недоволни от първоинстанционната присъда и я обжалвали пред Апелативен съд – Б.. С въззивно решение № 53/22.06.2022 г., постановено по в.н.о.х.д. № 23/2022г., предмет на касационната проверка, АС – Бургас изменил първоинстанционния съдебен акт, като преквалифицирал допуснатото от подсъдимия нарушение на правилата за движение от чл. 5, ал.1, т.1 от ЗДвП в чл. 20, ал.1 от ЗДвП и потвърдил присъдата в останалата й част. Подадената срещу въззивното решение касационна жалба е допустима, тъй като е депозирана от страна, която има право на това, в законния срок за обжалване и срещу съдебен акт от категорията на посочените в разпоредбата на чл. 346, т.1 от НПК. Разгледана по същество, жалбата е основателна. Твърденията за допуснати нарушения на материалния закон касаторът аргументира с довода, че въззивният съд на първо място неправилно е интерпретирал фактите, установяващи мястото на произшествието. По отношение на последното било налице и противоречие в обвинителния акт. Незаконосъобразно контролираният съд игнорирал показанията на колегите на подсъдимия, приемайки, че те се пристрастни и заинтересовани, а същевременно дал вяра на приобщените по реда на чл. 281 от НПК показания на неграмотни свидетели, депозирани в хода на досъдебното производство, въпреки че при техните разпити били допуснати нарушения на процесуалните правила. Неправилно въззивната инстанция интерпретирала заключението на приетата автотехническа експертиза по отношение на причините, довели до настъпване на произшествието, като същевременно отказала допускането на повторна експертиза, която била необходима за изясняване на обективната истина. Незаконосъобразно въззивният съд счел, че не е налице „случайно деяние“, като приел, че подсъдимият неправилно е управлявал превозното средство „на тласъци“ с вдигнато ремарке, въпреки че производителят на този вид товарен автомобил не предвиждал такова ограничение на движението му. Във въззивното решение съдът не посочил и правните норми, които са забранявали такъв вид придвижване, като незаконосъобразно приел, че подсъдимият е извършил нарушение на чл. 20, ал.1 от ЗДвП. В тази връзка касаторът твърди, че съдилищата са допуснали съществено нарушение на процесуалния закон, като са приели да разгледат обвинителен акт, в който не са посочени конкретните правила за движение, нарушени от подсъдимия и намиращи се в пряка причинно – следствена връзка с общественоопасния резултат. По този начин въззивният съд с решението си незаконосъобразно преквалифицирал обвинението като признал подсъдимия за виновен в извършване на нарушение по чл. 20, ал.1 от ЗДвП, което не е било предявено на подсъдимия с обвинителния акт. Касаторът в жалбата си твърди, че още в хода на разпоредителното заседание пред първоинстанционния съд е поискал да бъде прекратено съдебното производство, за да бъде отстранено допуснатото нарушение при изготвяне на обвинителния акт, което обаче не било уважено от съда. В заключение защитата претендира за оправдаване на подсъдимия или за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на първостепенния съд. Алтернативно прави искане за определяне на наказанието под минималния предвиден размер в съответствие с нормата на чл. 55 от НК. Настоящият съдебен състав намира, че приоритетно следва да бъдат обсъдени доводите на жалбоподателя в подкрепа на заявеното касационно основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК, тъй като при положителна констатация за допуснати съществени процесуални нарушения при постановяване на обжалвания съдебен акт, е безпредметна проверката за наличието на останалите основания. Коректният прочит на протокола от разпоредителното заседание, проведено от първоинстанционния съд, сочи, че подсъдимият и неговият защитник не са правили искане за прекратяване на съдебното производство и връщане на делото на прокурора, като недвусмислено са заявили становището си, че на досъдебното производство не са допуснати съществени, отстраними нарушения на процесуалните правила / л. 70 от н.о.х.д. № 216/2020 г./. Въпреки това и доколкото с обявяването на разпоредбата на чл. 351, ал. 2 от НПК за противоконституционна/ Решение №14 на Конституционния съд от 2018 г, ДВ, бр. 87/2018 г./ отпадна забраната за предявяване на възражения за допуснати на досъдебното производство съществени нарушения на процесуалните правила пред касационната инстанция, няма процесуална пречка да бъде разгледано оплакването на касатора, направено в посочения смисъл. Извършената касационна проверка налага извод за основателност на възражението. Нормите, определящи престъпните състави по чл. 342 и чл. 343 от НК, са бланкетни и тяхното съдържание се запълва от съответните правила за движение, с които водачите на пътните превозни средства следва да се съобразяват и изпълняват при осъществяване на транспортна дейност и нарушаването на които води до настъпването на общественоопасния резултат. По този начин законотворецът е целял да постигне стабилност на наказателно - правната уредба, като избегне необходимостта от промяна на престъпните състави при всяко изменение на правилата за движение, уредени в съответния нормативен акт. Когато дейността по транспорта се осъществява от моторни превозни средства по пътищата на страната, приложение намират разпоредбите на ЗДвП и ППЗДвП и те са тези, които следва да запълнят бланкетната диспозиция на нормата на чл. 343 от НК. Това задължава органите на досъдебното производство и съдът да изследват и изяснят кои от правилата, закрепени в посочените нормативни актове, са били нарушени от обвиняемия/подсъдимия и се намират в пряка причинно - следствена връзка с настъпилия престъпен резултат. От това произтича и изискването в обвинителния акт да се посочат конкретните правила за движение по пътищата, които са били нарушени от обвиняемия, фактическите действия или бездействия, чрез които е сторил това, причинната връзка между тях и общественоопасните последици. Неспазването на изискването за посочване на конкретното правило за движение, което е нарушено наред с наказателния състав, който следва да намери приложение, както и на фактическите действия или бездействия на обвиняемия като водач на МПС, чрез които го е нарушил, ограничава правото му да се запознае с обвинението в неговия пълен обем, за да може да се защити адекватно и по най – добрия за него начин. Това води до значително ограничаване на правото на защита и се приема за съществено нарушение на процесуалните правила по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 1 от НПК, обуславящо отмяната на постановения съдебен акт. В обвинителния акт, въз основа на който обв. К. е предаден на съд, е посочено, че е допуснал нарушение на разпоредбата на чл. 5, ал.1, т.1 от ЗДвП. Тази норма е обща, съдържа основно правило адресирано до всеки участник в движението по пътищата на Република България, указваща му с поведението си да не създава опасности и пречки за движението, да не поставя в опасност живота и здравето на другите и да не причинява имуществени вреди. Тя не визира конкретно правило за поведение на тези участници, поради което нарушаването й не се явява самостоятелна форма на изпълнителното деяние на автотранспортно престъпление, т. е. не може да запълни бланкетната диспозиция на чл. 343 от НК / вж. проф. Д. Михайлов, „Проблеми на наказателното право“, Обща част, стр. 577/. Следователно, посочването единствено на разпоредбата на чл. 5, ал.1, т.1 от ЗДвП като нарушена, не е достатъчно, за да се приеме, че е налице прецизно повдигнато обвинение по чл. 343 от НК. В обстоятелствената част на обвинителния акт прокурорът е посочил, че обвиняемият К. извършил неправилни действия, като предприел движение напред с управлявания от него влекач „на тласъци“, с вдигнато в горно положение ремарке, тип „гондола“, при което композицията загубила стабилност и паднала, върху пострадалата, причинявайки смъртта й. След като е приел, че описаните действия на обвиняемия са били неправилни, прокурорът е бил длъжен да посочи, коя е нормата от ЗДвП или ППЗДвП, указваща какво е следвало да бъде правилното поведение на подсъдимия като водач на посочения вид превозно средство или конкретната норма, забраняваща такъв начин на движение на влекач с прикачено към него ремарке, тип „гондола“. Представителят на държавното обвинение не е визирал в обвинителния акт конкретните правила от ЗДвП или ППЗДвП, които е приел, че са били нарушени от подсъдимия и така не е изпълнил задължението си да формулира обвинението пълно, ясно и точно, по начин даващ възможност на обвиняемия да разбере в какво е обвинен, за да изгради защитата си. При това положение в разпоредителното заседание, независимо от становището на страните и с оглед изискването да следи служебно за спазване на процесуалните правила, първоинстанционният съд е бил длъжен на основание чл. 249, ал. 4, т. 1, вр. с ал.1, вр. с чл. 248, ал.1, т. 3 от НПК да прекрати съдебното производство и да върне процесуалния документ на неговия вносител, за да отстрани посочените нарушения. Вместо това първостепенният съд с първоинстанционната присъда е признал подсъдимия К. за виновен в нарушение на общото, макар и основно правило, визирано в разпоредба на чл. 5, ал.1, т.1 от ЗДвП. На свой ред въззивният съд също не е отстранил допуснатото съществено нарушение на процесуалните правила. Отчел е обстоятелството, че чл. 5, ал.1, т.1 от ЗДвП е обща разпоредба, която намира конкретизация в други, специални правила, а именно в нормата на чл. 20, ал.1 от ЗДвП и е счел, че не е налице пречка да преквалифицира обвинението по нея. Принципно няма забрана за преквалифициране на обвинението по отношение на нарушеното правило за движение от общо към специално такова, но не и когато общата норма съдържа единствено основни, принципни положения, общопожелателна е по регламентираната материя / реш. № 85/2016 г. на ВКС по н.д. № 257/2016 г. ІІ н. о.; реш. № 198/2021 г., на ВКС по н. д. № 894/2020 г., ІІ н. о./ и не указва на конкретно дължимо поведение, каквато е нормата на чл. 5, ал.1, т.1 от ЗДвП. Въззивната инстанция не е съобразила това обстоятелство, като неправилно е разчела и указанията, дадени от ВКС в т. 7 на ТР № /2016 г. по т. д. № от 2016 г. на ОСНК. Според тях, съдът е компетентен да даде правилната квалификация на нарушението, запълващо бланкетната норма на чл. 343 от НК, ако в обстоятелствената част на обвинителния акт са описани фактическите обстоятелства по извършването му. Такава форма на изменение на обвинението не води до ограничаване на процесуалните права на обвиняемия, който се е защитавал срещу предявените му идентични факти, като новото обвинение не обуславя по – тежка наказателна отговорност, а само прецизира правната квалификация на установената фактология по престъпната деятелност. При всички положения обаче е задължително в обвинителния акт да са посочени фактическите нарушения на съответните специални правила за поведение, осъществени от дееца и намиращи се в пряка причинно – следствена връзка с престъпния резултат, тъй като изпълнителното деяние на престъплението по чл. 343 от НК се състои именно в извършено нарушение на тези правила. Съдът е компетентен да даде правилната правна квалификация единствено на фактическите обстоятелства, описани в обвинителния акт от прокурора, без да добавя нови такива и да въвежда допълнителни нарушения на правилата за движение по пътищата, макар и те да са в пряка причинно – следствена връзка с настъпилия противоправен резултат. Едновременната промяна и на фактическите обстоятелства, и на правната квалификация на обвинението е изменение на същото и е в правомощията единствено на прокурора по реда на чл. 287 от НПК. Въззивният съд в конкретния случай, след като правилно е преценил, че общата разпоредба на чл. 5, ал.1, т.1 от ЗДвП не е достатъчна, за да запълни бланкетната диспозиция на чл. 343 от НК, е преквалифицирал същата по чл. 20, ал.1 от ЗДвП, като реално е признал подсъдимия за виновен по обвинение съществено отличаващо се по фактически състав от това, за което е предаден на съд. Фактите, посочени в обвинителния акт – неправомерни действия – движение на превозното средство с вдигната „гондола“, са различни от не осъществяване на непрекъснат контрол върху превозното средство по чл. 20, ал. 1 от ЗДвП. Последното по дефиниция се извършва чрез недопустимо бездействие – водачът не наблюдава и не извършва действия с уредите или механизмите на превозното средство, осигуряващи осъществяването на непрекъснат контрол върху него, не следи непрекъснато пътната обстановка /пътна маркировка, знаци, други ППС/, за да реагира на всяка промяна в нея / поява на пешеходци, ППС и т. н./, застрашаваща движението, в резултат на което настъпва вредоносният резултат. Това са случаите, в които водачът не осъществява контрол върху превозното средство, поради субективни външни или вътрешни фактори /напр. излизане от лентата или платното за движение, поради отклоняване на вниманието, разсейване, заспиване; спиране на път с наклон, без задействане на ръчна спирачка и др./. Факти и обстоятелства от този вид не са описани в обвинителния акт и не са предявени на подсъдимия – че не е контролирал непрекъснато уредите и механизмите на превозното средство и не е наблюдавал пътната обстановка. Като е преквалифицирал обвинението, приемайки, че подсъдимият е нарушил нормата на чл. 20, ал.1 от ЗДвП, въззивният съд е изменил не само правната квалификация на нарушеното правило за движение, но и фактическия състав на самото обвинение, по което К. е предаден на съд. По този начин е поставил подсъдимия в ситуация, при която за пръв път от въззивното решение е разбрал какво нарушение на правилата за движение е извършил и чрез какви фактически действия е сторил това. Иначе казано, осъден е по обвинение, което не му е било предявено като факти и право и е съвсем различно от това, за което е бил предаден на съд с обвинителния акт. Изложените съображения налагат заключението, че допуснатото нарушение на процесуалните правила е съществено, тъй като сериозно ограничава правото на защита на обвиняемия – да научи за какво престъпление е привлечен в това качество - чл. 249, ал. 4, т.1 от НПК. То е от категорията на отстранимите, а процесуалният ред за това е визиран в разпоредбата на чл. 354 ал. 3, т. 2 от НПК. В съответствие с него постановените въззивно решение на АС - Бургас и присъда на ОС – Сливен следва да бъдат отменени, а делото върнато на първоинстанционния съд за ново разглеждане от стадия на разпоредителното заседание, за да бъде отстранено допуснатото съществено нарушение на процесуалните правила. Допуснатото процесуално нарушение от категорията на чл. 348, ал.3, т.1 от НПК е достатъчно основание за отмяна на постановените от предходните инстанции съдебни актове. При това положение не е необходимо да бъдат обсъждани останалите оплаквания на касационния жалбоподател, свързани с твърдения за неправилно приложение на материалния закон и за несправедливост на наложените санкции, тъй като такава проверка изисква наличието на съдебен акт, постановен в съответствие с правилата на процесуалния закон. Доколкото обаче касационният съд е длъжен да следи за точното и еднакво приложение на закона, настоящият съдебен състав намира за нужно да отбележи и че запълвайки бланкетната диспозиция на чл. 343 от НК с нормата на чл. 20, ал.1 от ЗДвП, въззивната инстанция не се е съобразила с трайната съдебна практика, според която, когато загубата на контрол върху превозното средство е причинена в резултат на допуснати преди това други нарушения на специалните правила за движение /напр. движение с несъобразена скорост, вследствие на което ППС напуска пътното платно или лентата за движение; неправилно изпреварване на друго МПС, сблъсък с него и излизане от платното за движение и т. н./ не е налице нарушение на чл. 20, ал.1 от ЗДвП /вж. реш. № 77/2012 г. на ВКС по н.д. № 76/2012 , ІІ н. о./. Следователно, в конкретния случай, освен че подсъдимият е осъден по обвинение, което не му е предявено по надлежния ред, той е признат за виновен и след неправилно и незаконосъобразно квалифициране на установените факти като допуснато нарушение на в чл. 20, ал.1 от ЗДвП. Настоящият съдебен състав намира за нужно да посочи и че е разбираемо в случая затруднението и на органите на досъдебното производство, и на двете предходни инстанции да посочат и определят конкретното правило за движение, което е нарушено. То произтича от спецификата на произшествието, тъй като от една страна престъпният резултат е причинен от моторно превозно средство, чието предназначение е превоз на товари, при управление на същото, а от друга страна инцидентът е настъпил по време на извършване на правно регламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност – товаро – разтоварителна дейност. Последната е регламентирана в Инструкция за безопасна работа при товаро – разтоварната дейност с автомобили и ремаркета, приета и одобрена със Заповед № 2/ 07.11.2018 г. на изпълнителните директори на „М. С.“ АД – работодател на подс. К., приобщена по делото в хода на първоинстанционното производство. В раздел ІІІ, т. 17 от същата инструкция е предвидена забрана за разтоварване на автосамосвала в движение с вдигнат кош; в раздел І, т. 24 се предписва разтоварване да се извършва само след стабилизиране и укрепване на автомобила/ремаркето самосвал; в т. 25 са предвидени редица от действия, които следва да бъдат извършени, за да се осигури безопасно разтоварване, с цел да не пострадат намиращи се в близост лица. Изложеното изисква прецизен и задълбочен анализ на посочените обстоятелства, като се вземе предвид не само вида на превозното средство, участвало в инцидента, но и характера и естеството на дейността, която то е осъществявало в момента на произшествието и начина на нейното регламентиране, при съобразяване на указанията, дадени с Постановление № 1/1983 г. по н.д. № 2/1982 г. на Пленума на ВС / вж. и ТР № 28/1975 г. по н.д. № 27/1975 г. на ОСНК на ВС; реш. № 79/1983 г. по н. д. № 26/1983 г., на ВС, ІІІ н. о.; реш. № 363/1990 г. на ВКС по н.д. № 320/1990 г., ІІІ н. о.; реш. № 295/1988 г. по н. д. № 289/1988 г. на ВС, ІІІ н. о.; реш. № 684/1980 г. по н. д. № 573/1980г., ВС, ІІІ н. о./, за да се даде правилната и законосъобразна квалификация на осъществената престъпна дейност. В тази връзка следва да се осмислят и направените от касатора възражения относно задълженията на подсъдимия като водач на такъв тип превозно средство, техническите характеристики на последното и обективната възможност за предотвратяване на произшествието и настъпването на общественоопасния резултат. Освен касационната жалба по делото е постъпила и молба от пълномощник на собственика на превозното средство – „М. С.“ АД, с която се иска връщане на същото. С такова искане е сезиран преди това и въззивния съд, който не го е уважил, като е преценил, че поради оспорване на заключението на автотехническата експертиза от защитата, свързано с техническите характеристики и възможности на превозното средство, както и предстоящото касационно разглеждане на делото, може да възникне необходимост от назначаване на повторна или допълнителна експертиза, чийто обект да е процесният товарен камион и неговото ремарке. Настоящият съдебен състав изцяло възприема доводите на въззивната инстанция и също намира, че на този етап от производството иззетото като веществено доказателство превозно средство не следва да бъде върнато на неговия собственик, за да се осигури възможност в случай на необходимост то отново да бъде изследвано, с цел разкриване на обективната истина по делото. С оглед на изложеното и на основание чл. 354, ал. 3, т. 2 от НПК, Върховният касационен съд, І – во наказателно отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивно решение № 53/22.06.2022 г., постановено по в.н.о.х.д. № 23/2022 г., по описа на Апелативен съд – Б. и присъда № 18/ 11.11.2021 г., постановена по н.о.х.д. № 216/2020 г., по описа на Окръжен съд – Сливен. ВРЪЩА делото на първоинстанционния съд за ново разглеждане от стадия на разпоредителното заседание за отстраняване на допуснатите съществени нарушения на процесуалните правила. ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата, подадена от пълномощника на „Мелница С.“ АД, за връщане на превозното средство – товарен камион „ДАФ ФХ“, модел „95430“, с рег. [рег.номер на МПС] , с прикачено на него ремарке, тип „гондола“, с ДК [рег.номер на МПС] на неговия собственик - „Мелница С.“ АД. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.