12 определение по гр.д.№ 1097 от 2022 г. на ВКС на РБ, ГК, първо отделение О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 267 София, 14.06.2022 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение в закрито съдебно заседание на осми юни две хиляди двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА МИЛЕНА ДАСКАЛОВА като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 1097 по описа за 2022 г. приема следното: Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. С. В. и С. Н. В. срещу решение № 260096 от 17.12.2021 г. по в.гр.д.№ 535 от 2020 г. на Варненския апелативен съд, гражданско отделение в частта му, с която частично е отменено решение № 449 от 09.04.2020 г. по гр.д.№ 2612 от 2018 г. на Варненския окръжен съд и вместо него е постановено ново решение за уважаване на предявения от В. Т. Т. и Н. Т. Т. срещу А. С. В. и С. Н. В. иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за установяване правото на собственост на ищците върху следния недвижим имот: кафе-сладкарница /а по титул за собственост магазин № 2/, находяща се в [населено място], [улица], първи наземен етаж, с площ от 70,80 кв.м. и граници съгласно защрихованото със сини линии на скица на арх. Ж., находяща се на лист 104 от въззивното дело и представляваща неразделна част от решението, ведно с прилежаща изба /склад/ с полезна площ от 27,75 кв.м. и съответните ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху УПИ II-.... в кв. .... по плана на XI микрорайон на [населено място], както и в частта за присъдените разноски В жалбата се твърди, че решението на Варненския апелативен съд е неправилно- основание за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване пълномощникът на касаторите сочи чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Поставят се следните въпроси: 1. Допустимо ли е при преценката си за действителността на договора за покупко-продажба на недвижим имот съдът да определи като действителен правнодопустимият обект чрез обособяване от неговата площ на изискващият се коридор като обща част на етажната собственост, така че да служи за достъп до вътрешния двор ? По този въпрос се сочи основанието на чл.280, ал1, т.3 ГПК. 2. В този случай следвало ли е съдът да съобрази обективното несъответствие на двата обособени обекта, фактически изградени на партерния етаж на жилищната сграда, с изискванията на благоустройствения закон и при липса на такова съответствие да приеме, че същото представлява непреодолима пречка за одобряване на инвестиционния проект ? По този въпрос се сочи основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. 3. Следва ли да се демонстрира упражняваното владение по отношение на действителните собственици, за да им се докаже владение за себе си ? и По какъв начин следва да се обективира волята да се владеят правата на другия съсобственик и съставляват ли такива действия извършените от ответниците, сега касатори действия, които да доведат до придобиване на права въз основа на релевирания оригинерен придобивен способ ? По тази група въпроси се сочи основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК- противоречие с решение № 31 от 15.02.2011 г. по гр.д.№ 1273 от 2009 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 191 от 27.04.2011 г. по гр.д.№ 776 от 2010 г. на ВКС, ГК, I г.о. и решение № 6 от 22.01.2010 г. по гр.д.№ 2760 от 2008 г. на ВКС, ГК, II г.о., както и основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. В писмен отговор от 11.03.2022 г. ответниците по жалбата В. Т. Т. и Н. Т. Т. оспорват касационната жалба. Молят решението на Варненския апелативен съд да не бъде допускано до касационно обжалване и да им се присъдят направените от тях разноски за адвокат по делото пред ВКС. Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационната жалба е подадена от легитимирани лица, в срока по чл.283 ГПК и срещу въззивно решение по иск за собственост на недвижим имот, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване, независимо от цената на иска. За да постанови решението си за уважаване на предявения от В. Т. Т. и Н. Т. Т. срещу А. С. В. и С. Н. В. иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за установяване правото на собственост на ищците върху кафе-сладкарница /а по титул за собственост магазин № 2/, находяща се в [населено място], [улица], първи наземен етаж, с площ от 70,80 кв.м., въззивният съд е приел за установено от фактическа страна следното: На 10.03.1998 г. с нотариален акт № ..... Д. К., К. К. и К. П. са учредили на ЕТ „Р.-89- Н. Н.“ право на строеж на жилищна сграда по одобрен архитектурен проект, като учредителите са си запазили и взаимно учредили правото на строеж както следва: на Д. К.- ап.№ ..... на първи жилищен етаж, на К. К.- ап.№ ...... на третия жилищен етаж и на К. П.- ап.№ ...... на втория жилищен етаж. Строежът е бил започнат през м.03.1998 г. и завършен в груб строеж, до покрив през м.03.1999 г. На 28.06.1999 г. с нотариален акт № 23 строителят ЕТ „Р.-89- Н. Н.“ е продал на И. Р. П. правото на строеж върху магазин № 1, ведно с принадлежащите му санитарни възли- баня-тоалетна на партерния етаж на сградата с площ от 33,50 кв.м. На 08.07.1999 г. с нотариален акт № 135, строителят ЕТ „Р.-89- Н. Н.“ е продал на С. В. Т. магазин № 1 на партерния етаж с площ от 56 кв.м., съгласно одобрен архитектурен проект и магазин № 2 с площ от 62,75 кв.м., състоящ се съгласно одобрен архитектурен проект от помещение на магазина, баня-тоалет и склад. На 11.12.2000 г. с нотариален акт № ..... С. В. Т. и съпругът й Т. В. Т. продават на С. Ж. А. магазин № 1 с посочена площ от 35,50 кв.м. С нотариален акт № ..... от 20.04.2001 г. строителят ЕТ „Р.-89- Н. Н.“ продава на М. И. И. кафе-сладкарница на партерния етаж с площ от 85,64 кв.м., заедно с принадлежащата му изба с площ от 27,75 кв.м. Така описаната сладкарница е била обект на няколко последващи прехвърлителни сделки с нотариални актове № ..... от 27.04.2001 г., № ..... от 04.10.2001 г., № .... от 02.04.2002 г. и № ..... от 01.08.2003 г., като купувач по последната сделка е ответницата А. С. В., която към този момент е в била в брак с втория ответник С. Н. В.. На 11.05.2007 г. с нотариален акт № .... Т. Т. и С. Т. са дарили на синовете си и ищци по делото В. Т. Т. и Н. Т. Т. собствения им магазин № 2 с площ от 65,75 кв.м. Относно законността на сградата, това какво е разпределението на партерния етаж на тази сграда и какви са границите и площта на обектите, намиращи се на този партерен етаж по проект, от събраната техническа документация въззивният съд е приел за установено следното: За извършване на строежа не е било издадено разрешение за строеж и виза и не е бил одобрен архитектурен проект. На 06.03.2003 г. е издадена скица- виза за заснемане за узаконяване на строежа, в която партерният етаж е разпределен на кафе-сладкарница, магазин и санитарни възли. Според описания в констативния акт № 2 от 04.04.2005 г. Проект-заснемане за узаконяване, част „Архитектурна“ и в Работен проект от м.12.2005 г., партерният етаж с площ от 134 кв.м. включва: магазин с площ от 36,30 кв.м. /състоящ се от търговска площ, склад и тоалетна/ и кафе с обща площ от 85,64 кв.м. /състоящо се от търговска част и две вътрешни санитарни помещения, с излаз към стълбище към избената част и стълбище към жилищната част с площ от 12,06 кв.м. и без излаз към вътрешен двор/. Според проекта за узаконяване на сградата, част „В и К“, изготвен върху чертежи от 17.10.1997 г., но презаверен от Дирекция „Архитектура и благоустройство“ на 29.08.2003 г., разпределението на партерния етаж от сградата е различно: два магазина и складови помещения зад тях, както и канцелария за магазин № 1, ведно със санитарни помещения. Според този проект, магазините са разделени от коридор, който свързва входното стълбище със задната част на сградата и отвежда до обща стая. Липсва произнасяне по направеното искане от 15.01.2004 г. за узаконявяване на сградата /налице е влязъл в сила мълчалив отказ за узаконяване/ и вече са изтекли и всички срокове по изследване на възможностите за узаконяване на сградата. На 23.10.2009 г. е приключило адм.д.№ 5620 от 2003 г., по което с решение Административният съд- В. е отменил заповед № Г-17 от 22.01.2008 г. на гл.архитект на [община] за одобряване изменение на ПУП и РУП за УПИ, в който е построена сградата. На 15.01.2014 г. собствениците на обекти в сградата са били уведомени, че инвестиционните проекти вече са загубили правно действие поради изтичане на 1-годишния срок от тяхното съгласуване и е бил определен нов 3-месечен срок за изработване на нови актуални инвестиционни проекти. От заключението на приетата от първоинстанционния съд съдебно-техническа експертиза на в.л.арх. Т.- И. се установява, че проект за сградата е бил разработен през м.08.1999 г. и е бил използван в опит за узаконяване на тази сграда през м.02.2002 г. Втори опит за узаконяване е бил направен със същия проект през 2005 г. Тези опити са останали неуспешни, тъй като архитектурните планове не отговаряли на действащия ПУП-ПРЗ, както по отношение на височината и етажността, така и относно очертанията на външния контур на сградата, както и на изискванията на ЗУТ относно наддаванията на фасадни елементи към вътрешните регулационни линии, коти корниз и други. Освен това проектите не са отговаряли и на съществени изменения по отношение на обособените части- местени са били стени, отваряни и затваряни врати, прехвърляни са площи от една обособена част към друга. Според това вещо лице, узаконяването на строежа би било възможно само при точно заснемане на съществуващия строеж и изработване на нов ПУП-ПРЗ и РУП, в който строежът да бъде отразен съобразно фактическото му извършване. Промяна на ПУП обаче била възможна само при липса на възражения от заинтересованите страни, каквито в случая имало от собствениците на съседните поземлени имоти. За узаконяването на сградата обаче няма да е необходимо преустройство във вътрешните контури на партерния етаж. Според в.л.арх. Ж., чиято заключение е била прието от въззивния съд, изградените обекти в партерния етаж на сградата отговорят на действалите към датата на построяването им З., ППЗТСУ и Наредба № 5 за правила и норми по Т. от 1997 г. От направения оглед на място и при останките от вътрешни преградни зидове, вещото лице счита, че не е налице предвиден достъп на всички етажни собственици към вътрешния двор през партерния етаж на сградата. Такъв достъп не е предвиден и не е възможен без преустройства нито през кафе-сладкарницата, нито през магазин № 1 /освен през отвора на тоалетната му/. При огледа на място това вещо лице е констатирало, че в помещението „кафе-сладкарница“ има следи от гипсови корнизи по таваните, от облицовка по стените, от барплота и плафониерите на осветителните тела. От фактическа страна съдът е преразказал показанията на разпитаните свидетели: Е. Е., Р. Д. /майка на ответницата А. В./, Т. Т. /баща на ищците/, Н. Х., С. Д. /брат на ответницата А. В./ и С. Т. /майка на ищците/. При така установената фактическа обстановка въззивният съд е достигнал до следните правни изводи: Предвид надлежно учреденото на 10.03.1998 г. право на строеж, след изграждане на сградата в груб строеж собственик на обектите на партерния етаж от нея е бил строителят ЕТ „Р.- 89- Н. Н.“. След изповядване на договора от 28.06.1999 г. собственик на намиращият се на този партерен етаж магазин № 1 е станал И. П., а останалата част от партерния етаж- магазин № 2, който фактически е бил изграден като кафе-сладкарница, е останал собственост на ЕТ „Р.- 89- Н. Н.“. Този втори обект на партерния етаж заема цялата останала част от етажа, без продадения с нотариалния акт № 23 от 28.06.1999 г. магазин № 1. Поради това съдът е приел, че единственият предмет на договора по нотариален акт № ..... от 08.07.1999 г. /с който ЕТ „Р.- 89- Н. Н.“ е продал на майката на ищците С. Т. магазин № 1 и магазин № 2 на партерния етаж/ е само останалата непродадена на И. П. част от етажа. Относно действителността на договорите от 28.06.1999 г. и от 08.07.1999 г., с така установените по-горе предмети /фактически обособени обекти на партерния етаж/ въззивният съд е посочил, че съобразява задължителните указания, дадени в Тълкувателно решение № 3 от 28.06.2016 г. по тълк.д. № 3 от 2014 г. на ОСГК на ВКС, според което правна невъзможност да бъдат обособени реално определени части от недвижим имот е налице, когато при сключване на сделката съществува непреодолима правна пречка да бъде одобрен инвестиционен проект за обособяване на тези части. По конкретното дело въз основа на заключението на в.л.арх. Ж. съдът е приел, че има фактическа и правна възможност /съобразно както на действалите към датата на построяването З., ППЗТСУ и Наредба № 5, така и на сегадействащите ЗУТ и Наредба № 7 за правила и норми за устройство на отделните видове територии и устройствени зони/ за разпределение на обектите на партерния етаж по начин, че магазин № 1 да не търпи никакви корекции и да се запази в границите, в които е обособен и описан в нотариален акт № .... от 28.06.1999 г., а кафе-сладкарница /описана като магазин № 2 в нотариалния акт № ..... от 08.07.1999 г./ да бъде ограничена с вътрешна преградна стена, която да послужи за оформяне на вътрешен коридор, който да води от входното стълбище на сградата до вътрешния двор, съобразно скицата на вещото лице арх. Ж., находяща се на лист 104 от делото. Поради това съдът е приел, че горепосочените сделки не са нищожни на основание чл.26, ал.2, предл.1 ЗЗД поради невъзможен предмет. Поради това съдът е приел, че след прехвърлянето с нотариален акт № 79 от 11.05.2007 г. ищците В. Т. и Н. Т. са придобили от родителите си процесния обект- кафе- сладкарница /описан в нотариалния акт като магазин № 2/. Съответно ответниците не са придобили правото на собственост върху този имот, тъй като са сключили договори с праводатели, първият от които на 20.04.2001 г. е закупил този имот от ЕТ „Р.- 89- Н. Н.“, но след като ЕТ вече е бил отчуждил надлежно собствеността на 08.07.1999 г. в полза на праводателите на ищците с нотариален акт № .... от 08.07.1999 г. Този нотариален акт е бил надлежно вписан преди нотариален акт № 19 от 20.04.2001 г. и последващите нотариални актове, с които се легитимират ответниците /№ ..... от 27.04.2001 г., № ..... от 04.10.2001 г., № ..... от 02.04.2002 г. и № ..... от 01.08.2003 г./, поради което с оглед разпоредбата на чл.113 от Закона за собствеността правата по тези по-късно вписани нотариални актове не могат да се противопоставят на праводателите на ищците С. В. Т. и съпругът й Т. В. Т., които са вписали по-рано своя нотариален акт за същия имот и съответно не могат да се противопоставят и на ищците като правоприемници на С. Т. и Т. Т.. В обжалваното решение съдът се е произнесъл и по направеното от ответниците възражение за придобиване на имота по давност. Приел е, че действително ответниците са добросъвестни владелци, тъй като са придобили фактическа власт върху имота на правно основание, годно да ги направи собственици и без да знаят към 01.08.2003 г., че праводателят им не е собственик. Незнанието им към правнорелевантния момент се установявало от показанията на свидетелите Д. и Т.. Установено било, че веднага след закупуването на имота на 01.08.2003 г. бащата на ответницата е предприел действия по поставяне на дограма на входната част на обекта, тъй като съществуващата преди това е била демонтирана поради незаплащането й от строителя на фирмата- изпълнител. Но така поставяната от бащата на ответницата на два пъти дограма е била разрушавана и незаконно премахвана от неизвестни лица. След това, имотът, макар и деклариран от ответниците по ЗМДТ, е бил изоставен, за което свидетелствал и братът на ответницата С. Д.. От свидетелките показания на този и другите разпитани по делото свидетели се установявало, че бащата на ответницата е правил опити да се свърже със строителя и с останалите собственици на обекти в сградата, за да се предприемат действия по нейното узаконяване. През 2008 г., след като се завърнал в България бащата на ответницата е присъствал на събрания на етажните собственици, наел е арх.Т. и заплатил изготвянето на книжа за узаконяване на сградата. Ответниците и други техни близки обаче не са идвали на събрания и никой от етажните собственици не ги познава. Ответницата не е взела участие и по воденото адм.д.№ 2561 от 2008 г. на Административен съд- Варна, въпреки че е била конституирана като заинтересована страна по това дело. Едва през 2014-2015 г. бащата на ответницата затворил обекта с решетки. Действията на ответниците не били такива, че да сочат на изключване правата на ищците. Напротив, установено било от показанията на свидетелите, че при всички проведени разговори с бащата на ответницата родителите на ищците С. Т. и Т. Т. /собственици на обекта до 11.05.2007 г./ и ищците са настоявали пред бащата и брата на ответницата, че именно те притежават права върху имота. С оглед на всичко гореизложено съдът е приел, че ответниците не са доказали владение върху имота за изискуемия от чл.79, ол.2 ЗС петгодишен срок и съответно не са придобили този имот по давност. С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение няма основания за допускане на касационното обжалване на това решение, поради следното : 1. По първия поставен въпрос /Допустимо ли е при преценката си за действителността на договора за покупко-продажба на недвижим имот съдът да определи като действителен правнодопустимият обект чрез обособяване от неговата площ на изискващият се коридор като обща част на етажната собственост, така че да служи за достъп до вътрешния двор ?/ не е налице соченото основание на чл.280, ал.1, т.3 ГПК поради следното: Съгласно приетото в т.4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС, това основание за допускане на касационно обжалване е налице в няколко случая: когато по приложимия към конкретното дело въпрос няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия; когато е налице неясна правна уредба, което налага тълкуването на закона от ВКС или когато са настъпили промени в обществените условия или в законодателството, което налага промяна на вече даденото от ВКС тълкуване на закона. В конкретния случай по поставения въпрос има съдебна практика, включително задължителна такава: Тълкувателно решение № 3 от 28.06.2016 г. по тълк.д.№ 3 от 2014 г. на ОСГК на ВКС, с което въззивният съд се е съобразил. Напълно в съответствие с това тълкувателно решение съдът е приел, че договорите от 28.06.1999 г. и 08.07.1999 г. не са нищожни поради невъзможен предмет, тъй като не съществува непреодолима пречка да бъде одобрен инвестиционен проект за такова вътрешно разпределение на партерния етаж от сградата, при което да бъдат обособени: процесния имот- кафе- сладкарница с площ от 70,80 кв.м., магазин № 1 и коридор- обща част на сградата, който да води от входното стълбище на сградата до вътрешния двор. Предвид на това и съдът е уважил иска само за кафе- сладкарницата с площ от 70,80 кв.м., а е потвърдил решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на иска за собственост на тази част от партерния етаж на сградата, която представлява коридор- обща част на етажната собственост /частта, защрихована с червено на скицата на вещото лице, находяща се на лист 104 от въззивното дело и представляваща неразделна част от решението/. 2. Вторият поставен въпрос /В този случай следвало ли е съдът да съобрази обективното несъответствие на двата обособени обекта, фактически изградени на партерния етаж на жилищната сграда, с изискванията на благоустройствения закон и при липса на такова съответствие да приеме, че същото представлява непреодолима пречка за одобряване на инвестиционния проект ?/ също не може да обуслови допускане на касационното обжалване, тъй като не е относим към конкретното дело, по което съдът е съобразил съответствието на процесния обект с изискванията на благоустройствените закони за обособяването му, действали както по време на изграждането му, така и към настоящия момент. Основавайки се на заключението на в.л.арх.Ж., съдът е приел, че има фактическа и правна възможност /съобразно както на действалите към датата на построяването З., ППЗТСУ и Наредба № 5, така и на сегадействащите ЗУТ и Наредба № 7 за правила и норми за устройство на отделните видове територии и устройствени зони/ за обособяване на обектите на партерния етаж по такъв начин, че магазин № 1 да не търпи никакви корекции и да се запази в границите, в които е обособен и описан в нотариален акт № 23 от 28.06.1999 г., а процесната кафе- сладкарница /описана като магазин № 2 в нотариалния акт № 135 от 08.07.1999 г./ да бъде ограничена с вътрешна преградна стена, която да послужи за оформяне на вътрешен коридор, който да води от входното стълбище на сградата до вътрешния двор. 3. По третата група поставени въпроси, свързани с приетото от съда за неоснователно възражение на ответниците за придобиване на процесния имот по давност, няма противоречие между приетото в обжалваното решение и посочената практика на ВКС: 3.1. В решение № 31 от 15.02.2011 г. по гр.д.№ 1273 от 2009 г. на ВКС, ГК, II г.о. и решение № 191 от 27.04.2011 г. по гр.д.№ 776 от 2010 г. на ВКС, ГК, I г.о. е прието, че при добросъвестно владение фактическата власт се придобива на правно основание и самото правно основание се явява демонстриране на завладяването, поради което за придобиването на собствеността е достатъчно владелецът да упражнява фактическа власт в определения от закона петгодишен срок, без да е необходимо да демонстрира намерение за своене чрез други действия, които да са противопоставени на действителния собственик. Приетото в обжалваното решение не противоречи на това решение на ВКС. В него съдът не е приел, че намерението на ответниците да своят имота е следвало да бъде демонстрирано спрямо действителните собственици, а че за да започне да тече срок на давностно владение, ответниците е следвало да установяват трайна и явна фактическа власт върху имота, каквато в случая е била установена едва през 2014- 2015 г. /когато бащата на ответницата е поставил решетки на процесния имот/. 3.2. В решение № 6 от 22.01.2010 г. по гр.д.№ 2760 от 2008 г. на ВКС, ГК, II г.о. е прието, че владението не се изразява в непрекъснато осъществяване на фактическо въздействие върху имота чрез обработване, облагородяване, поставяне на ограда и др. Фактическата власт може да се осъществява и чрез периодични посещения в имота, стига същите да сочат на намерение имотът да се счита за свой и да не са прекъсвани от действия на трети лица /тоест владението да е явно и непрекъснато/. Посещенията в имота, поставянето на колчета, поставянето на табела, съдържаща изявление за обявяване на имота за продажба, почистването му, предприемане на действия по промяна на неговия статут и начин на трайно ползване и за издаване на скици и виза за строителство, представляват действия по осъществяване на владение. В обжалваното решение не е прието нещо различно: съдът не е счел, че за осъществяване на владение върху имота е необходимо ответниците постоянно да се намират в него. Приел е, напълно в съответствие с горепосоченото решение на ВКС, че до 2014- 2015 г. /когато бащата на ответницата е поставил решетки на процесния имот/ ответниците не са осъществили такива действия, които да са довели до установяване на явно и непрекъснато владение върху този имот. По тази група въпроси не е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като вече има практика на ВКС /включително и посочената от касаторите/, от постановяването на която не настъпили промени в законодателството или в обществените условия, които да налагат промяната на тази практика. 4. Не са налице и предвидените в чл.280, ал.2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на решението на Варненския апелативен съд: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск за собственост, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск. Решението на Варненския апелативен съд не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при простия прочит на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на Закона за собствеността и ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Варненския апелативен съд не следва да се допуска. С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторите А. С. В. и С. Н. В. дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ответниците по жалбата В. Т. Т. и Н. Т. Т. направените от тях разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер общо на 4 000 лв.: по 2 000 лв. на всеки от ответниците по жалбата, съобразно представените по делото списък за разноски и договори за правна защита и съдействие, находящи се на листове 47, 48 и 49 от делото на ВКС. По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение О П Р Е Д Е Л И : НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260096 от 17.12.2021 г. по в.гр.д.№ 535 от 2020 г. на Варненския апелативен съд, гражданско отделение в обжалваните му части. ОСЪЖДА А. С. В. от [населено място], [улица], ет.5, ап.18 и С. Н. В. от [населено място], [улица] двамата със съдебен адрес: [населено място], [улица], ап.2, ет.1, чрез адв.М. Д. да заплатят на В. Т. Т. със съдебен адрес: [населено място], [улица], чрез адв.С. Ив. С. на основание чл.78 ГПК сумата 2 000 лв. /две хиляди лева/, представляваща разноски по делото пред ВКС. ОСЪЖДА А. С. В. и С. Н. В. с горепосочените адреси да заплатят на Н. Т. Т. със съдебен адрес: [населено място], [улица], чрез адв.С. Ив.С. на основание чл.78 ГПК сумата 2 000 лв. /две хиляди лева/, представляваща разноски по делото пред ВКС. Определението е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.