5 Р Е Ш Е Н И Е № 105 гр. София, 03 юли 2017 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на деветнадесети април през две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА КОСТОВА ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА МИНА ТОПУЗОВА при секретаря……....Мира Недева….......……и в присъствието на прокурора….....…........Тома КОМОВ…….изслуша докладваното от съдия Топузова касационно дело № 185 по описа за 2017 г. Производството е образувано по касационна жалба на адв. К. М., защитник на подсъдимия А. В. В., срещу нова въззивна присъда № 29 от 09.11.2016 г., постановена по внохд № 946/16г. по описа на Софийски апелативен съд, НО – 5 с-в. В жалбата се посочват всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 - т. 3 от НПК. Неправилното приложение на закона и явната несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание са заявени като резултат от допуснати от въззивния съд съществени процесуални нарушения във връзка с доказателствената му дейност, обосновали незаконосъобразен извод за доказаност на обвинението. В съдебно заседание пред настоящата инстанция жалбата на касатора се поддържа лично и от защитниците му адв. К. М. и адв. Д. Н. по изложените в нея съображения. В допълнение защитата развива довод за неотстранени от контролираната инстанция противоречия в свидетелските показания, за опорочено разпознаване на подсъдимия в хода на досъдебното производство, за неразкрита по делото обективна истина и недоказано авторство на деянието. Направеното при условията на алтернативност искане е за оправдаване на подсъдимия В. или за връщане на делото за ново разглеждане от въззивната инстанция. Представителят на ВКП намира жалбата за неоснователна предвид липса на посочените касационни основания, поради което моли да бъде оставена без уважение. Върховният касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда от 30.05.2016г., постановена по нохд № 1960/15г., Софийски градски съд, НО – 28 с-в, признал подсъдимия А. В. В. за невинен в това на 18.10.2013 г., около 19,45 ч., в [населено място],[жк], в градинката до [жилищен адрес] да е отнел чужди движими вещи на обща стойност 479,74 лв., от владението на Р. В. В., с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила и грабежът представлява опасен рецидив, поради което го оправдал по обвинението за извършено престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 4, вр. чл. 198, ал. 1, вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ и б. „б“ от НК. По подаден протест от прокурор при Софийска градска прокуратура било образувано внохд № 946/16г. по описа на Софийски апелативен съд, НО – 5 с-в. С нова присъда № 29 от 09.11.2016 г. въззивният съд отменил първоинстанционния съдебен акт и признал подсъдимия А. В. за виновен по обвинението по чл. 199, ал. 1, т. 4, вр. чл. 198, ал. 1, вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ от НК, за което при условията на чл. 54 от НК му наложил наказание „лишаване от свобода” за срок от пет години, при първоначален „строг” режим в затворническо общежитие от закрит тип, като го оправдал да е отнел чужди движими вещи без пазарна стойност и по обвинението във вр. с чл.29, ал.1, б.”б” от НК. На основание чл. 59, ал. 1 НК приспаднал времето на предварителното задържане на подсъдимия В.. На основание чл. 45 от ЗЗД подсъдимият бил осъден да заплати на гражданския ищец Р. В. обезщетение за претърпени имуществени вреди предмет на престъплението в размер на 284,10 лв., а искът бил отхвърлен до пълния му предявен размер като неоснователен. В тежест на подсъдимия било възложено заплащането на направените по делото разноски и ДТ върху уважения граждански иск и за служебно издаване на изпълнителен лист. Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните и в пределите на чл. 347, ал. 1 от НПК, намери подадената жалба за неоснователна. От направените оплаквания за допуснати процесуални нарушения, на първо място се сочи постановяването от въззивния съд на протоколно определение от 09.11.2016 г. за отмяна на предишно такова от 28.09.2016г. с което са допуснати до разпит като свидетели И. Д. П. и Ц. Г. П.. Съдът е допуснал изслушването на двамата свидетели по свой почин, като е предприел всички необходими действия и положил максимални усилия за установяване на местонахождението им. С оглед постъпилите данни по делото, че свидетелите са напуснали адреса си преди шест години и наличие на обективна невъзможност да бъдат открити и призовани, отмяната на определението за допускането им до разпит е не само логично, но и наложително. Същото би съставлявало нарушение на съдопроизводствените правила, ограничаващо правата на страните в процеса само при доказателствена необезпеченост, каквато в настоящия случай липсва. Както по отношение призоваването на посочените свидетели, така и във връзка със заличаването им, страните в производството не са правили искания или възражения. Такива са изложени едва с касационната жалба, като голословно е заявено наличието на процесуален порок във връзка със спазване принципа на непосредственост. Последният, установен в чл. 18 от НПК, изисква личното събиране и проверка на доказателствените материали от съда, прокурора и разследващите органи. Твърдението за нарушението му в случая е лишено от основание, тъй като по делото не са приобщавани показания на свидетелите И. и Ц. П. от досъдебното производство по реда на чл.281 от НПК. Неоснователна на следващо място е отправената към въззивната инстанция критика досежно проверката и оценката на свидетелските показания на Р. В.. В изпълнение на задължението си по разкриване на обективната истина, апелативният съд е провел съдебно следствие в рамките на което е разпитал отново пострадалата В. и свидетелката Д. Д.. Мотивите на обжалваната присъда се отличават с пълнота на изложението по развитите от защитата в хода на съдебните прения пред въззивния съд съображения, повечето от които преповторени и пред касационната инстанция. За да стигне до извод за доказаност на обвинението, втората инстанция е проверила детайлно всички обстоятелства във връзка с механизма на извършване на деянието, направила е самостоятелен и в хронологичен ред анализ на приобщените от досъдебното производство показания на В., както и на тези, дадени от свидетелката в съдебната фаза на процеса (л. 7-13 от мотивите на обжалваната присъда). Изследвани са всички спорни въпроси във връзка с възприятията на пострадалата относно външните белези на подсъдимия, като показанията и правилно са кредитирани в частта, касаеща устойчивите лицево-идентификационни признаци, по които е разпознала нападателя си. Невъзможността на пострадалата да определи с точност дали на инкриминираната дата подсъдимият е бил с качулка или с шапка на главата, или е възприела част от стърчаща и дълга коса, не е останала извън вниманието на въззивния съд, като не е повлияла върху крайната му оценка за авторството на извършеното деяние. САС е съпоставил показанията на В. и Д., в контекста на даденото от свидетелките описание на подсъдимия, и е направил законосъобразна оценка на процесуалната годност на извършеното от тях разпознаване. По повод на изтъкнатото от защитата обстоятелство, че за това процесуално-следствено действие не е изготвен фотоалбум, следва да се има предвид, че доказателствената му стойност е поставена в зависимост от спазването на предвидения за това процесуален ред. Последният е регламентиран в разпоредбите на чл. 169-171 от НПК, които не съдържат изискване за изготвяне на фотоалбум. Неоснователен е доводът за едностранчиво или превратно тълкуване на част от доказателствените източници, посочени в касационната жалба. Обясненията на подсъдимия В. са разгледани съобразно двойнствената им природа на източник на доказателствени факти и средство за защита в процеса. Противоречията между показанията на Г. Д. и С. П. с наличните по делото доказателства и заинтересоваността на посочените свидетели поради познанството им с подсъдимия са мотивирали въззивния съд да не ги възприеме за достоверни. Доказателствената тежест на последно посочените гласни източници е ценена след съпоставка както с показанията на В. и Д., така и с тези на свидетеля Д. М.. Изложеното от последния, разпитан чрез видеоконферентна връзка в хода на първоинстанционното съдебно следствие, установява единствено познанството му с лице на име „С.” и по категоричен начин оборва лансираната защитна версия отнетите от пострадалата мобилни телефони да са продадени от свидетеля на подсъдимия, както и деянието да е извършено от друго, различно от В. лице. При отсъствие на порок в доказателствената дейност на съда, материалният закон е приложен правилно. Преценката на апелативния съд, че осъщественият от подсъдимия грабеж на вещи представлява опасен рецидив по смисъла на чл.29, ал.1, б.”а” от НК е законосъобразна. Наличието на основанието по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК се твърди единствено във връзка със заявената от защитата недоказаност на обвинението. Липсата на други доводи в подкрепа на твърдението за явна несправедливост на наложеното на А. В. наказание, както и обстоятелството, че същото е определено в минималния предвиден в закона размер за престъплението по чл.199, ал.1, т.4 от НК, предопределят невъзможността за по-нататъшна ревизия на оспорвания съдебен акт в посочената му част. Предвид изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, ВКС, І НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 29 от 09.11.2016 г., постановена по внохд № 946/16 г. по описа на Софийски апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: