Ключови фрази


15
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№145
София, 16.03.2020 година

Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на пети февруари две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ

изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 1272/2019 година


Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на Агенция за приватизация и следприватизационен контрол (АПСК) и „Автотранссервиз“ АД, [населено място] срещу решение № 416 от 20.02.2019 г. по в. т. д. № 3792/2018 г. на Софийски апелативен съд.
Касаторът Агенция за приватизация и следприватизационен контрол обжалва въззивното решение в частта, потвърждаваща постановеното от Софийски градски съд, Търговско отделение,VІ-11 състав решение от 03.01.2017 г. по т. д. № 6507/2016 г., с което е уважен предявеният от търговското дружество срещу АПСК иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 63, § 1 ДФЕС във връзка с § 8, ал. 1 от ПР на ЗИД на ЗПСК (отм.) за прогласяване за недействителна на законна ипотека рег. № 87645 от 28.11.2008 г., вписана в т. VІІ, № 62 при Агенцията по вписванията, на основание молба на АПСК вх. № 11-00-655 от 28.11.2008 г. върху конкретно посочени имоти, собственост на „Автотранссервиз“ АД, находящи се в [населено място], както и в частта за присъдените в тежест на агенцията разноски за всички инстанции.
Посоченият касатор поддържа, че в атакуваната му част въззивното решение е недопустимо, евентуално неправилно на всички предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК основания. Оплакването за недопустимост е аргументирано с твърдението, че въззивният съд е разгледал в рамките на едно производство както подадената от АПСК въззивна жалба срещу първоинстанционното решение, така и подадените от двете страни частни жалби срещу постановените от първата инстанция определения по чл. 248 ГПК във връзка с присъдените разноски. Освен това агенцията счита, че решаващият състав е нарушил диспозитивното начало в процеса и забраната да не се влошава положението й на жалбоподател, тъй като, без да е била подадена въззивна жалба от насрещната страна, същата е осъдена да заплати на търговското дружество разноски за всички инстанции в изключително висок размер – 244 924.96 лв.
В касационната жалба са развити подробни съображения и за неправилност на въззивното решение, изразяващи се в това, че: въззивният съд не е изложил самостоятелни мотиви за приетата от него нищожност на процесната ипотека, а се е позовал изцяло на мотивите на решение № 147 от 27.01.2016 г. по т. д. № 3013/2013 г. на ВКС, ІІ т. о.; по делото не са доказани предпоставките за прилагане на чл. 63 от ДФЕС; липсват конкретни мотиви по отношение присъдените разноски и направените възражения във връзка с тях; напълно необяснимо е как е изчислен размерът на разноските, базата за изчисляването им, както и кои редакции на Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения са приложени в конкретния случай.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът АПСК моли за допускане на касационното обжалване на основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и пр. 3 ГПК – поради недопустимост и очевидна неправилност на акта по съображенията, изложени в касационната жалба. Освен това, като значим за изхода на делото, с поддържане на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, е поставен и въпросът: „Може ли в инстанционния контрол съдът да влоши положението на жалбоподателя при положение, че другата страна не е обжалвала решението в тази му част, а е могла да го обжалва“. В подкрепа на заявеното основание е представено решение № 392 от 28.05.2010 г. по гр. д. № 877/2009 г. на ВКС, ІІІ г. о.
Касаторът „Автотранссервиз“ АД, [населено място] обжалва въззивното решение в частта, с която, след отмяна на постановеното от Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-11 състав решение от 03.01.2017 г. по т. д. № 6507/2016 г., са отхвърлени предявените от него срещу АПСК обективно съединени искове с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД за присъждане на сумата 101 872.64 лв. като получена при първоначална липса на основание, неосъществено основание или на отпаднало основание, както и за присъждане на сумата 2009.83 лв. – мораторна лихва върху първата сума за периода от 07.06.2016 г. до 16.08.2016 г.
Касаторът-ищец поддържа, че в посочената му част въззивното решение е неправилно поради противоречие с материалния и процесуалния закон, както и поради необоснованост. Според него, решаващият състав е допуснал смесване на института на суброгацията по чл. 74 ЗЗД и института на неоснователното обогатяване по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, като е приел, че с процесната сума е платен чужд дълг, без да съобрази обстоятелството, че с направеното на 23.01.2015 г. предложение от АПСК за спогодба между страните са възникнали самостоятелни преддоговорни правоотношения, които са съвсем отделни и независими от тези между купувача по приватизационната сделка „Сигмакар“ ЕООД и Агенцията, т. е. процесната сума е платена на самостоятелно правно основание, което обаче не се е осъществило. Дружеството-касатор излага подробни съображения срещу извода на въззивния съд, че основанието за плащане на сумата 101 872.64 лв. е съществуването на чуждия дълг, а не вписаната законна ипотека, както и срещу извода, че само в случай на осъществено принудително изпълнение в рамките на изпълнителното производство би била налице хипотезата на начална липса на основание при нищожност на ипотеката, докато при доброволно плащане е налице встъпване в правата на кредитора.
Касаторът „Автотранссервиз“ АД моли за допускане на касационното обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение в атакуваната негова част (чл. 280, ал. 2, пр. последно ГПК), както и на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по преценените от него като значими за изхода на конкретното дело въпроси: „1. Налице ли е самостоятелно правно основание за плащане между ипотекарен длъжник и кредитор, когато те влизат в преддоговорни отношения без участието на длъжника; 2. Налице ли е начална липса на основание в случаите, когато е заплатена сума по акт, който е нищожен; 3. Когато ипотекарният длъжник заплати на кредитора сума, а впоследствие ипотечният акт бъде обявен за нищожен, следва ли да се приеме, че ипотекарният длъжник валидно се е суброгирал в правата на кредитора, или платеното следва да му бъде върнато като платено на нищожно правно основание“. По отношение на първите два въпроса се поддържа, че са разрешени в противоречие със задължителната съдебна практика – ППВС № 1/79 г., а по отношение на третия въпрос – че решаването му е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответникът по тази касационна жалба – Агенция за приватизация и следприватизационен контрол – не заявява становище по същата.
Ответникът по касационната жалба на Агенция за приватизация и следприватизационен контрол – „Автотранссервиз“ АД – моли за недопускането й до разглеждане, респ. за оставянето й без уважение по съображения в писмен отговор от 09.05.2019 г. Претендира присъждане на разноски за настоящото производство.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежни страни в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
С атакуваното въззивно решение Софийски апелативен съд е разгледал и се е произнесъл по всички депозирани от страните жалби, а именно: въззивна жалба, подадена от Агенция за следприватизационен контрол срещу първоинстанционното решение и две частни жалби, подадени от всяка от страните, срещу постановените от Софийски градски съд две определения по реда на чл. 248 ГПК, с които са оставени без уважение молбите им за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските.
При постановяване на обжалвания акт решаващият състав е приел за безспорно установено, че: С договор от 14.08.1998 г., сключен между Министъра на транспорта на Република България и „Сигмакар“ ЕООД, е прехвърлена собствеността на 39 899 броя акции, представляващи 67% от капитала на „Автотранссервиз“ АД; На 14.02.2003 г. купувачът по приватизационната сделка е продал всичките си акции от капитала на „Автотранссервиз“ АД на „Сити Транс“ ЕООД; Поради неизпълнение на задълженията си по договора за приватизация купувачът „Сигмакар“ ЕООД е осъден да заплати на АПСК сума в общ размер на 2 037 452.82 лв.; За обезпечаване на вземанията си за присъдена неустойка за частично неизпълнение на инвестиционната програма и на програмата за трудова заетост за периода 1999 г. - 2001 г. АПСК е вписала законна ипотека рег. № 87645 от 28.11.2008 г., акт № 62, том VІІ от 2008 г. върху собствен на приватизираното дружество урегулиран имот и сгради, находящи се в [населено място]; В периода 2005 г. - 2014 г. Агенцията е предприела действия по принудително изпълнение срещу купувача „Сигмакар“ ЕООД; С цел да се спре насоченото срещу ипотекираните имоти изпълнение, собственикът на същите (настоящият ищец) е отправил предложение до АПСК за сключване на спогодба, във връзка с което на 19.02.2015 г. е заплатил сумата 101 872.64 лв., представляваща 5% от обезпечения чужд дълг.
Въззивният съд не е споделил извода на първата инстанция, че доколкото се касае за други неизпълнени задължения на купувача, а не за цената по приватизационната сделка, то процесната ипотека е нищожна, тъй като имуществото на приватизираното предприятие не може да служи като обезпечение за други неизпълнени задължения на купувача. Приел е, че този извод е в противоречие с разпоредбата на § 11д, ал. 1 и ал. 2 от ДР на ЗПСК (нов – ДВ, бр. 72/01.09.2006 г.) във връзка с § 8 от ПЗР на ЗИД на ЗПСК, предвиждаща допълнителна възможност за държавата като кредитор по сключени при действието на ЗППДОП приватизационни договори да обезпечи успешно събиране на вземанията си от неизправните купувачи чрез вписване на законна ипотека върху имуществото не само на купувачите, но и на самите приватизирани дружества.
Независимо от констатацията за неправилно приложение на закона, решаващият състав е счел, че крайният извод за недействителност на процесната ипотека е правилен, но по други съображения. Недействителността на ипотеката е аргументирана с неприложимостта на § 8 от ПР на ЗИД на ЗПСК поради противоречието й с норма от общностното право (чл. 63, § 1 ДФЕС), установяваща забрана за ограничаване на свободното движение на капитали, като в тази насока съдът е споделил изцяло и е възпроизвел почти дословно мотивите на постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 147 от 27.01.2016 г. по т. д. № 3013/2013 г. на ВКС, ІІ т. о.
По отношение обаче на евентуално предявените искове по чл. 55, ал. 1 ЗЗД въззивната инстанция е преценила, че същите са неоснователни, тъй като не е налице нито една от визираните в тази норма три хипотези. Приела е, че с извършеното от „Автотранссервиз“ АД плащане на сумата 101 872.64 лв. е погасена част от дълга на купувача по приватизационната сделка „Сигмакар“ ЕООД към АПСК, т. е. погасен е един чужд дълг. Именно съществуването на чуждия дълг, а не вписаната законна ипотека, респ. задължението на ипотекарния длъжник в изпълнителното производство, е счетено за основание за извършеното плащане. Според решаващия състав, ясното съзнаване на обстоятелството, че се плаща съществуващ чужд дълг изключва както хипотезата на начална липса на основание, така и останалите две хипотези на чл. 55, ал. 1 ЗЗД – отпаднало основание и неосъществено основание, като в случая правата на ищеца следва да се реализират по реда на чл. 74 ЗЗД, а не на плоскостта на неоснователното обогатяване. Изрично е подчертал, че не следва да се смесват основанието за плащане и причината (мотива), поради която ищецът е взел решение за плащането на процесната сума.
С оглед неоснователността на претенциите по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, като неоснователна е отхвърлена и акцесорната претенция по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 2009.83 лв., представляваща законна лихва за забава върху главницата за периода от 07.06.2016 г. до 16.08.2016 г.
По отношение подадените частни жалби срещу постановените от първата инстанция две определения по чл. 248 ГПК във връзка с присъдените на страните разноски, въззивният съд е приел, че следва да се постанови един общ диспозитив за всички дължими разноски за всички инстанции в обезпечителните и исковите производства „по съображения за изчерпателност и яснота на начина за определяне на общия размер на дължимите разноски“.
Решаващият състав е преценил за неоснователни възраженията на ответника по иска за недоказаност на претендираните от ищеца разноски, както и възражението за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение за обезпечителното производство, доколкото това възнаграждение превишава минималния размер по чл. 7, ал. 2, т. 6 във връзка с ал. 5 от Наредба № 1 за определяне на минималните размери на адвокатските възнаграждения само със 198 лв. По същите съображения е счетено за неоснователно възражението за прекомерност на адвокатските възнаграждения и за исковото производство пред двете инстанции.
Въззивният съд е приел, че общо направените от ищеца разноски за всички производства и за всички инстанции възлизат на сумата 275 942.01 лв., като съобразно уважената и отхвърлената част от предявените искове ответникът му дължи сумата 246 957.20 лв., а общо направените от ответника разноски възлизат на сумата 16 265.32 лв., като с оглед изхода на спора ищецът му дължи сумата 2 032.24 лв. След извършена компенсация, в полза на ищеца са присъдени разноски в размер на сумата 244 924.96 лв.
По допускане на касационното обжалване:
По касационната жалба на ищеца „Автотранссервиз“ АД:
Настоящият състав намира, че поставените от този касатор въпроси не могат да обосноват допускане на касационния контрол, тъй като не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да са обуславящи за изхода на конкретното дело. По отношение на първия от въпросите този извод следва от обстоятелството, че отговорът на същия предполага произнасяне дали предявеният иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД е основателен, т. е. въпросът е свързан с проверката за правилността на въззивното решение в посочената му част, което е в противоречие със задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Освен това, във въпроса е включено твърдението на касатора за „преддоговорни отношения между ипотекарен длъжник и кредитор, без обаче да са посочени предметът и целта на тези правоотношения, които безспорно са от значение за преценката относно интереса и основанието за извършеното плащане. Същото се отнася и за втория въпрос, съдържащ застъпваната от ищеца теза, че извършеното от него плащане е „по акт, който е нищожен“, която теза обаче не е споделена от въззивния съд, доколкото той е приел, че основанието за плащането не е вписаната ипотека (т. е. ипотечният акт), а съществуването на чуждия дълг. Следователно, тъй като отговорът им е предпоставен от преценка на конкретните факти по делото, по отношение на първите два въпроса не може да се счете за осъществена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, а съответно не е налице и поддържаното противоречие със задължителната съдебна практика по приложението на института на неоснователното обогатяване (ППВС № 1/1979 г.).
Относим към правилността на обжалваното решение е и третият поставен от търговското дружество въпрос. Произнасянето по същия предполага извършването на проверка за правилността на извода на въззивния съд, че с плащането на чуждия дълг ипотекарният длъжник се е суброгирал в правата на кредитора и поради това не е налице неоснователно обогатяване за последния. Такава проверка обаче е допустима само ако бъде допуснат касационен контрол.
Следва да се отбележи също, че по отношение на този въпрос не може да се счетат за осъществени предпоставките на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. От една страна, липсата на съдебна практика по поставения въпрос, с която именно е аргументирано посоченото основание, не означава автоматично необходимост от допускане на касационното обжалване. От друга страна, въпросът е свързан с приложението на институтите на суброгацията и на неоснователното обогатяване, по които съществува достатъчно практика на касационната инстанция. Отговор на така поставения въпрос може да бъде изведен също и от постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 61 от 16.07.2012 г. по т. д. № 678/2011г. на ВКС, ІІ т. о., в което е прието, че: С цел да осуети принудително изпълнение върху ипотекирания имот, ипотекарният длъжник има правен интерес да плати обезпеченото с ипотека задължение; Плащането на същото е достатъчно за суброгирането на ипотекарния длъжник в правата на удовлетворения кредитор; Субективната, невярна представа на платеца - ипотекарен длъжник за допълнителни условия или привилегии при предприетото погасяване на обезпеченото задължение е ирелевантно за суброгирането. Ето защо, не е налице заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Настоящият състав намира, че касационният контрол не може да бъде допуснат и на поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.
В случая, касаторът е аргументирал поддържаното основание по чл. 280, ал. 2 ГПК с оплаквания за неправилност на въззивното решение, които обаче не покриват изведените в практиката критерии за „очевидност“, а подлежат на преценка, в случай че касационното обжалване бъде допуснато.
По касационната жалба на ответника Агенция за приватизация и следприватизационен контрол:
Неоснователно е поддържаното от посочения касатор твърдение за недопустимост на въззивното решение в частта за разноските поради влошаване на положението му, предвид обстоятелството, че независимо от необжалване на първоинстанционното решение от ищеца, въззивният съд е присъдил на същия разноски в размер, многократно надвишаващ размера на разноските, присъдени от първата инстанция. Следва да се отбележи, че нарушаването на забраната по чл. 271, ал. 1, изр. 2 ГПК би имало за последица неправилност, а не недопустимост на съдебния акт. Освен това, посоченото твърдение, съдържащо се и в поставения от касатора процесуалноправен въпрос, е в явно противоречие с фактите по делото. Както посочва самият касатор, освен с подадената от него въззивна жалба, въззивният съд е бил сезиран и с подадени от двете страни частни жалби срещу постановените от първата инстанция две определения по чл. 248 ГПК, с което исканията на страните за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските са били оставени без уважение. Следователно, промяната в размера на присъдените с въззивното решение разноски е резултат от произнасянето на въззивния съд по сезиралите го частни жалби, от една страна, и от изхода на спора във въззивната инстанция, от друга страна, т. е. не е налице хипотезата на чл. 271, ал. 1, изр. 2 ГПК. Поради това, не е налице и противоречие с посоченото от касатора решение на ВКС.
Не обосновава недопустимост на въззивното решение и фактът, че подадените от страните частни жалби са били разгледани в едно производство заедно с въззивната жалба срещу първоинстанционното решение. Предвид липсата на изрично законово изискване за разглеждането им в отделно производство и с оглед обстоятелството, че имат за предмет присъдените разноски в първоинстанционното производство, не само, че не съществува процесуална пречка, но е напълно логично и необходимо подадените от страните частни жалби да бъдат разгледани едновременно с въззивната жалба срещу решението, подадена от страната (АСПК), имаща правен интерес от неговото обжалване.
Настоящият състав намира обаче, че касационното обжалване следва да бъде допуснато поради очевидна неправилност на въззивното решение в частта, с която въззивният съд се е произнесъл по частните жалби на страните и е определил разноски за обезпечителното и първоинстанционното производство. Очевидната неправилност произтича от липсата на мотиви по заявените от страните оплаквания в частните им жалби, по техните доводи и възражения във връзка с разноските и от пълната невъзможност да бъде установено как съдът е определил същите.
Доколкото допускането на касационното обжалване касае въззивното решение само в частта, с която въззивният съд се е произнесъл по частните жалби на страните и е определил разноски за обезпечителното и първоинстанционното производство, в която част актът има характер на определение, жалбата на касатора АСПК следва да бъде разгледана като частна касационна жалба по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК в закрито, а не в открито заседание.
Що се отнася до заявеното от агенцията-касатор оплакване във връзка с присъденото на дружеството адвокатско възнаграждение за въззивното производство, същото представлява искане по чл. 248 ГПК за изменение на въззивното решение в частта за разноските, компетентен да се произнесе по което е въззивният съд.

По основателността на частната касационна жалба:
Основателно е оплакването на агенцията-касатор, че от изложените от въззивната инстанция мотиви не може да бъде установено по какъв начин са изчислени разноските, дължими на всяка от страните и какво включват те. Решаващият състав е направил единствено констатацията, че заплатените от ищеца адвокатски възнаграждения (за обезпечителното и за първоинстанционното производство) не са прекомерни и е счел за неоснователни възраженията на АПСК, че не е доказано заплащането на същите. Приел е, че направените от ищеца разноски за обезпечителното и за исковото производство в двете инстанции възлизат на сумата 275 942.01 лв., като, с оглед изхода на спора, на същия се дължи сумата 246 957.20 лв., а направените от ответника разноски възлизат на сумата 16 265.32 лв. (в т. ч. по 450 лв. юрисконсултско възнаграждение за всяка инстанция), като, с оглед изхода на спора, на същия се дължи сумата 2 032.24 лв. След извършена компенсация на разноските на страните, на ищеца е присъдена сумата 244 924.96 лв.
Като взе предвид събраните по делото доказателства във връзка с направените от страните разноски, заявените във връзка с тях доводи и възражения, както и оплакванията в подадените частни жалби, настоящият състав приема следното:
Ищецът „Автотранссервиз“ АД е доказал извършването на следните разноски: 48 629.99 лв. – адвокатско възнаграждение (с включен ДДС) за подаване на молба за обезпечаване на бъдещ иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за недействителност на процесната ипотека; 48 629.99 лв. – адвокатско възнаграждение (с включен ДДС) за производството по обжалване на определението за допускане на обезпечението; 40 лв. – държавна такса за образуване на обезпечителното производство; 5 лв. – банкова такса по вносната бележка за таксата; 26 553.33 лв. – държавна такса за предявяване на установителния иск по чл. 124, ал. 1 ГПК; 4 0 74.91 лв. – държавна такса за осъдителните искове по чл. 55, ал. 1 ЗЗД; 80.39 лв. – държавна такса за иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД; 15 лв. – държавна такса по частната жалба; 99 895.40 лв. – адвокатско възнаграждение (с включен ДДС) за първоинстанционното производство и 48 000 лв. – адвокатско възнаграждение (с включен ДДС) за въззивното производство.
С оглед представените по делото писмени доказателства –договори за правна защита и съдействие и банкови документи за превод на сумите, правилно въззивният съд е преценил, че извършването на разноските е доказано и че направеното в този смисъл възражение от ответника е неоснователно.
Изцяло следва да бъде споделено и становището, че заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение - както за обезпечителното производство, така и за първоинстанционното производство, не е прекомерно, доколкото е уговорено и заплатено в размер, доближаващ се до минималния размер на адвокатските възнаграждения, предвиден в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Предвид обстоятелството, че договорите за правна помощ в обезпечителното производство и в първоинстационното производство са сключени съответно на 13.07.2016 г. и на 09.08.2016 г., приложима при определянето на минималния размер на адвокатските възнаграждения за тези производства е редакцията на Наредба № 1 от ДВ, бр. 10 от 05.02.2016г.
В чл. 7, ал. 5 от посочената наредба е предвидено, че за процесуално представителство, защита и съдействие в производства за обезпечаване на бъдещ иск възнаграждението се определя по правилата на ал. 2 на базата на половината от стойностите на претендираните суми. Съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 от същия нормативен акт, за процесуално представителство, защита и съдействие по дела с интерес над 10 000 лв. (каквато именно е настоящата хипотеза) възнагражденията са в размер на 830 лв. + 3% за горницата над 10 000 лв.
В случая предмет на допуснатото обезпечение е бъдещият установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за прогласяване недействителност на процесната ипотека. Следователно, минималният размер на адвокатското възнаграждение следва да бъде изчислен на база цената на този иск, тъй като именно тя определя материалния интерес на делото по него. Неоснователно в тази връзка е становището на касатора, че интересът по делото в случая се определя от претендираната от ищеца сума, платена от него в качеството му на трето лице за дълга на „Сигмакар“ ЕООД. Това становище е в явно противоречие с последователната практика на ВКС, според която материалният интерес на делото, по смисъла на Наредба № 1, се съизмерява с цената на иска (напр. определение № 190 от 06.06.2019 г. по 1099/2018 г. на ІІ т. о., определение № 93 от 04.06.2019 г. по гр. д. № 2278/2018 г. на ІІ г. о. и др.).
Съобразно чл. 69, ал. 1, т. 2 ГПК, цената на иска по чл. 124, ал. 1 ГПК е данъчната оценка на ипотекирания имот, възлизаща на 2 655 333 лв. (лист 106 от първоинстанционното дело). В съответствие с правилото на чл. 7, ал. 5 от Наредба № 1, адвокатското възнаграждение за обезпечителното производство следва да се определени на база половината от посочената сума, т. е. на база 1 327 666.50 лв. Или, определено по реда на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредбата, същото възлиза на сумата 40 359.99 лв. (830 лв. + 3% от (1 327666.50 лв. – 10 000 лв.), респ. на сумата 48 431.99 лв. (с ДДС).
С оглед на това, че заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение за производството по обезпечаване на бъдещия иск (48 629.99 лв.) се доближава до минималния размер на адвокатското възнаграждение (разликата е със сумата 198 лв.), възражението на ответника за прекомерност на същото е неоснователно, както правилно е преценил и въззивният съд.
Основателно е обаче възражението, че заплащането на адвокатско възнаграждение в същия размер за производството по обжалване на определението за допускане на обезпечение е прекомерно. Предвид липсата на доказателства в какво се е изразило процесуалното представителство на упълномощения от търговското дружество адвокат, настоящият състав приема, че адвокатското възнаграждение на същия следва да бъде определено по аналогия на чл. 11 от Наредба № 1, т. е. в размер на 200 лв., какъвто е минимумът за изготвяне на частна жалба, съответно за отговор на такава.
Следователно, на ищеца следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение за обезпечителното производство (за производството по допускане на обезпечението и за производството по обжалване на допускането) в общ размер на 48 829.99 лв.
По отношение адвокатското възнаграждение за исковото производство в първата инстанция: Материалният интерес на делото за всички предявени искове е 2 759 215.47 лв. (2 655 333 лв. + 101 872.64 лв. + 2009.83 лв.). При този интерес, определеното по реда на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 адвокатско възнаграждение възлиза на сумата 83 306.46 лв. (830 лв. + 3% от 2 579 215.47 лв. – 10 000 лв.), респ. на сумата 99 967.75 лв. (с ДДС). Поради това, че заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение по договора за правна помощ и съдействие от 09.08.2016 г. е в размер на 99 895.40 лв., същото не е прекомерно и следва да бъде присъдено изцяло.
С оглед изложеното, направените от ищеца разноски за обезпечителното производство и за исковото производство в двете инстанции възлизат на общата сума 227 494.02 лв. и включват: 30 768.63 лв. – държавни такси (26 553.33 лв. + 4 0 74.91 лв. + 80.39 лв. + 40 лв. + 5 лв. + 15 лв.) и 196 725.39 лв. – адвокатски възнаграждения (48 629.99 лв. + 200 лв. + 99 895.40 лв. + 48 000 лв.).
Направените от ответника Агенция за приватизация и следприватизационен контрол възлизат на общата сума 16 269.32 лв. и включват: 13 276.66 лв. и 2 077.66 лв. – държавни такси за въззивно обжалване; 15 лв. – за частна жалба и 900 лв. – юрисконсултско възнаграждение (по 450 лв. за всяка инстанция).
Съобразно изхода на спора след въззивното разглеждане на делото, а именно – уважен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК и отхвърлени всички осъдителни искове по чл. 55, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, от посочените по-горе разноски на страните следва да бъдат присъдени съответно: на ищеца – сумата 218 929.03 лв., а на ответника – сумата 612.52 лв.
С оглед искането и на двете страни за присъждане на разноски, същите следва да бъдат компенсирани. Доколкото обаче ищецът „Автотранссервиз“ АД не е атакувал въззивното решение в частта за разноските на ответника, в което е прието, че дължими на АПСК съобразно изхода на делото са разноски в размер на 2 032.24 лв., то компенсацията следва да бъде извършена именно с тази сума, а не с посочената по-горе сума 612.52 лв. Или, искането на ищеца за присъждане на разноски е основателно за сумата 216 896.79 лв.
С оглед изложените съображения, въззивното решение следва да бъде отменено в частта, с която АПСК е осъдена да заплати на „Автотранссервиз“ АД разноски в размер над сумата 216 896.79 лв.
При този изход на делото в касационната инстанция касаторът-ищец „Автотранссервиз“ АД следва да заплати на касатора-ответник АПСК разноски за настоящото производство в размер на сумата 480 лв., включваща: 30 лв. – държавна такса и 450 лв. – юрисконсултско възнаграждение, определено съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК във връзка с чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал. 1 и ал. 2 от Наредбата за заплащането на правната помощ.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение

О П Р Е Д Е Л И :


ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 416 от 20.02.2019 г. по в. т. д. № 3792/2018 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която съдът се е произнесъл по частните жалби на страните и разноските по делото.
ОТМЕНЯ решение № 416 от 20.02.2019 г. по в. т. д. № 3792/2018 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която Агенция за приватизация и следприватизационен контрол е осъдена да заплати на „Автотранссервиз“ АД, [населено място] разноски за обезпечителното и за исковото производство за всички инстанции в размер над сумата 216 896.79 лв. (двеста и шестнадесет хиляди осемстотин деветдесет и шест лева и седемдесет и девет стотинки) до присъдената сума 244 924.96 лв.
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 416 от 20.02.2019 г. по в. т. д. № 3792/2018 г. на Софийски апелативен съд в останалата обжалвана от страните част.
ОСЪЖДА „Автотранссервиз“ АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица] да заплати на Агенция за приватизация и следприватизационен контрол разноски за настоящото производство в размер на сумата 480 (четиристотин и осемдесет) лева.
Делото да се изпрати на Софийски апелативен съд за произнасяне по искането по реда на чл. 248 ГПК за изменение на въззивното решение в частта за разноските за присъденото за въззивното производство адвокатско възнаграждение (какъвто характер има заявеното в тази връзка оплакване в касационната жалба на АПСК).

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: