8 РЕШЕНИЕ № 272 гр. София,14 януари 2019 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на десети декември две хиляди и осемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА КОСТОВА ЧЛЕНОВЕ: ХРИСТИНА МИХОВА НЕВЕНА ГРОЗЕВА при участието на секретаря МИРА НЕДЕВА и прокурора от ВКП ГЕБРЕВ изслуша докладваното от съдия ХРИСТИНА МИХОВА н. д. № 1012 / 2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по постъпил протест от Софийска градска прокуратура срещу въззивна присъда № 94/18.04.2018 год., постановена по внохд № 4908/2017 год. по описа на Софийски градски съд, НО, 9- ти възз. състав. В протеста и допълнението към него се сочат доводи в подкрепа на касационните основания по чл. 348, ал.1, т.1 и т.2 от НК като се прави искане за отмяна на въззивния съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от въззивната инстанция. Постъпила е жалба и от частния обвинител Б. Б. И., с която също се претендира наличието на касационните основания по чл. 348, ал.1, т.1 и т.2 от НПК. Иска се отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. В съдебно заседание пред Върховния касационен съд прокурорът от Върховна касационна прокуратура поддържа касационния протест и пледира за неговото уважаване. Според представителя на държавното обвинение, въззивният съд неправилно е оценил доказателствата, като е приел за установена фактическа обстановка, която не се подкрепя от доказателствената съвкупност, а това е довело до неправилното приложение на материалния закон. Изразява и становище за основателност на жалбата на частния обвинител. Повереникът на частния обвинител поддържа касационната жалба и прави искане за уважаването й по изложените в нея съображения. Според него, въззивният съд неправилно е разменил по време принудата и половия акт, осъществени спрямо пострадалата, достигайки по този начин до незаконосъобразния извод за недоказаност на обвинението. Пледира за отмяна на въззивната присъда и връщане на делото на въззивната инстанция за ново разглеждане. Частният обвинител Б. И. подкрепя становището на повереника и моли за отмяна на въззивната присъда. Защитникът на подсъдимия К. И. К. намира за неоснователни доводите на държавното и частното обвинение, поради което претендира за оставяне в сила на въззивния съдебен акт като правилен и законосъобразен. Подсъдимият К. К. в своя защита и в предоставената му последна дума моли въззивната присъда да бъде потвърдена. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, намери за установено следното: С присъда, постановена на 13.07.2016 год. по нохд № 22916/2014 год. по описа на Софийски районен съд, НО, 105 състав, подсъдимият К. И. К. е признат за виновен в това, че на 06.11.2012 год. в [населено място], в апартамент, находящ се на [улица] се съвкупил с лице от женски пол – Б. Б. И. като я принудил към това със сила, поради което и на основание чл. 152, ал.1, т.2, пр. 1, вр. с чл. 55, ал.1, т.1 от НК е осъден на наказание една година лишаване от свобода, чието изпълнение съобразно чл. 66 от НК е отложено за изпитателен срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила. По жалба на подсъдимия К. с доводи за незаконосъобразност и необоснованост на постановената първоинстанционна присъда и жалба на частния обвинител с претенция за несправедливост на наложеното наказание, в Софийски градски съд е образувано внохд № 4908/2017 год. С въззивна присъда № 94 / 18.04.2018 год., постановена по същото дело, СГС, НО, 9 - ти въззивен състав отменил първоинстанционния съдебен акт и оправдал подсъдимия К. по обвинението по чл. 152, ал.1, т.2 от НК. Подадените срещу въззивната присъда протест на СГП и жалба на частния обвинител са допустими, тъй като са депозирани от страни, които имат право на това и спрямо акт от кръга на визираните в разпоредбата на чл. 346, т.2 от НПК. Разгледани по същество, касационният протест и жалбата на частния обвинител са основателни. Представителите и на частното, и на държавното обвинение релевират наличието на касационните основания по чл. 348, ал.1, т.1 и т.2 от НПК, като оспорват законосъобразността на доказателствената дейност на въззивния съдебен състав, довела до неправилно приложение на материалния закон. Доколкото протестът и касационната жалба сочат идентични доводи в подкрепа на твърдените касационни основания, настоящият съдебен състав намира за необходимо да ги разгледа съвместно. Проверката на въззивния съдебен акт налага извод за основателност на изложените в протеста на СГП и в жалбата на частния обвинител доводи за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила при обсъждането и преценката на доказателствата по делото. Въззивният съд е приел за установено, че на 06.11.2012 год. пострадалата И. и подсъдимият К. се намирали в жилището, находящо се на [улица], което ползвали двамата. Вечеряли, като подсъдимият пил алкохол. След това между двамата имало съвкупление в спалнята. По – късно същата вечер по повод обаждане по телефона от приятелка на св. И., между нея и подсъдимият „възникнал словесен конфликт, прераснал във физическа агресия от страна на подсъдимия спрямо Б. И., изразяваща се в нанасяне от негова страна на удари с ръце в лицето и тялото на частния обвинител“. За да приеме за установени посочените фактически положения, въззивният съд отхвърлил като недостоверни обясненията на подсъдимия, че не е упражнил физическо насилие спрямо пострадалата, тъй като те се опровергавали от заключението на СМЕ. Едновременно с това, не е дал вяра на показанията на пострадалата, че е била принудена със сила към съвкупление, като е счел, че поводът за упражняване на физическо насилие над св. И. е била разправия между двамата, свързана с телефонното обаждане. Отказът да кредитира показанията на пострадалата в тази им част, въззивният съд е мотивирал с това, че същите не се потвърждавали от другите доказателства по делото. Право на всеки съд е да изгради вътрешното си убеждение въз основа на едни доказателства, а други да отхвърли, стига да е изпълнил задълженията си по оценка и анализ на доказателствената съвкупност, предвидени в разпоредбите на чл. 13, чл. 14 и чл. 107 от НПК. При внимателния преглед на въззивния съдебен акт се установява, че контролираният съд не е осъществил доказателствената си дейност в съответствие с изискванията на посочените норми, което като последица е довело до неправилния извод за недостоверност на показанията на пострадалата за това, че е била принудена от подсъдимия към съвкуплението със сила. Въззивната инстанция е отчела важността на показанията на пострадалата св. И., предвид характера и естеството на повдигнатото обвинение. Този подход е правилен, тъй като обичайно при престъпленията по чл. 152 от НК, показанията на пострадалата са основен източник на доказателства за разкриване на обективната истина. Това изисква задълбочен анализ на посоченото гласно доказателствено средство и съпоставянето му с останалите доказателствени източници, с цел проверка на неговата достоверност. При това, само явното несъответствие и опровергаването им от останалите доказателства, може да бъде причина за тяхното игнориране. Първото основание, което въззивният съд е посочил като довод да не кредитира показанията на св. И. за насилствено съвкупление е, че тя е отрекла да е живяла постоянно с подсъдимия в жилището, където е осъществено деянието. Въззивният съд е обсъдил в тази връзка показанията на свидетелите Д. Х. / брокерът, чрез който е нает апартамента/, св. В. А. / собственик на жилището/ и св. Д. /лицето, поставило щори в апартамента/, както и приложените по делото констативен протокол / л. 83 от ДП/ и приемо-предавателен протокол / л.84 от ДП/, в които са описани вещи на пострадалата, намерени след случилото се в същия дом. Въз основа на доказателствата, изводими от тези доказателствени източници, контролираният съд е направил заключението, че св. И. е живяла заедно с подсъдимия на посочения адрес. При това въззивната инстанция не е обсъдила няколко факта: че наемател по силата на сключения договор / л. 98 от ДП/ е бил подсъдимият К.; че пострадалата е потвърдила, че е посещавала въпросното жилище; че е занесла някои свои вещи в апартамента и различни домакински предмети, които са били необходими на подсъдимия в ежедневието; че в нощта преди деянието е преспала в същото жилище; че подсъдимият е имал желание двамата да живеят заедно, което тя не споделяла; че в гардероба / видно от една от снимките на л. 36 от ДП/ има само мъжки дрехи, което е необичайно за жилище, обитавано и от жена. Тази информация, както и показанията на св. И. за това, че в деня преди деянието двамата са се върнали от посещение в [населено място], където са прекарали няколко дни и че повечето нейни вещи / предимно дрехи, обувки и тоалетни принадлежности/, намерени в апартамента, са били част от багажа й от пътуването, не е била анализирана от контролирания съд. Посочването на тези обстоятелства не е самоцелно, а е показателно за едностранчивия и незадълбочен анализ на доказателствените източници, в резултат на който въззивният съд е достигнал до погрешния извод за несъмнена доказаност на трайно съжителство на пострадалата и подсъдимия в посочения апартамент. Всъщност, дали двамата са живеели заедно в жилището няма определящо значение за съставомерността на деянието по чл. 152 от НК. Една част от престъпленията от този вид се осъществяват от лица, които се намират в приятелски, семейни, колегиални или други близки отношения с жертвата, като се извършват в общо жилище или на друго място, което естеството на отношенията им предполага общо ползване. От друга страна, какво е естеството на връзката и съжителството между двама души е въпрос на тяхната лична преценка, като не е задължително тя да съвпада с впечатлението и мнението на странични наблюдатели като свидетелите А., Х. и Д.. Затова и субективният начин, по който пострадалата определя характера на връзката и съжителството й с подсъдимия, несъвпадащ с този на свидетелите, не е основание да бъдат игнорирани като недостоверни показанията й относно насилствено извършеното съвкупление. На следващо място, за да обоснове заключението си за недостоверност на показанията на пострадалата, въззивният съд е обсъдил изложеното от нея за нанесения й побой от подсъдимия, като ги е съпоставил с показанията на св. А. за състоянието на жилището при извършения оглед на местопрестъплението и албума със снимки, приложен към протокола за оглед. Приел е при това, че описаните от св. И. действия на подсъдимия - влачене за косата, нанасяне на множество удари, включително в кръвоснабдена зона като носа, предполагащи по-обилен излив на кръв, не кореспондират с описаната в огледния протокол обстановка в жилището и поставят под съмнение изнесената от нея информация. Освен капките кръв на пода в спалнята, нямало установено спално бельо, което да носи следи от секрети, включително и кръв. Извън вниманието на контролирания съд е останало обстоятелството, видно от протокола за оглед на местопроизшествие и приложения към него албум със снимки, че леглото / където е осъществено съвкуплението, според пострадалата/ е намерено завито със синьозелена завивка, но ясно личи отсъствието на долен спален чаршаф върху матрака, както и втора възглавница / нормално състояние, ако двама души са ползвали спалнята/. Липсата на долен чаршаф и възглавница не са обсъдени от въззивния съд в контекста на заявеното от пострадалата, че леглото е мястото, където са й били нанесени от подсъдимия удари в носа, което означава, че именно върху тях е следвало да се намират зацапвания с кръв. При това въззивната инстанция неправилно е отхвърлила реално съществуващата възможност К. да е взел със себе си посоченото спално бельо при напускане на жилището, с цел заличаване на следите от престъпното си поведение, като не е отдадено и необходимото значение на факта, че капки кръв / установено по експертен път, че става въпрос за човешка кръв/ са намерени при огледа между леглото и гардероба в спалнята на жилището – т.е. на място, съвпадащо с информацията, съдържаща се в показанията на пострадалата. Контролираният съд не е обсъдил в тази връзка и показанията на св. А., депозирани при първото разглеждане на делото от първоинстанционния съд / л. 42 от нохд № 13503/2013 год./, приобщени в хода на съдебното следствие по реда на чл. 281, ал. 1, т.1 и т.2 от НПК, за това, че след деянието е извикал жена, която да почисти матрака на спалнята. Не е изяснено чрез разпита на този свидетел, какво е наложило почистването на матрака /същият е бил нов, закупен след наемането на жилището от подсъдимия, видно от показ. на св. А./, ако е имало зацапвания по него от какъв вид са били те, налични ли са били при извършване на огледа, на който св. А. е присъствал в качеството на поемно лице. Въззивният съд е констатирал, че огледът на местопроизшествието не е извършен с необходимата задълбоченост и пълнота, че не са описани важни подробности като състоянието на леглото, на банята и на вещите, намиращи се в жилището, върху които биха могли да бъдат открити следи от деянието. Констатирал е и че на подсъдимият са върнати иззетите при задържането му мобилни телефонни апарати /без да бъдат изследвани/, въпреки заявеното от пострадалата, че по време на извършените насилнически действия той я е снимал с камерите на мобилните апарати. Тези сведения св. И. е дала в разпита си непосредствено след деянието, като водещите разследването не само, че са били длъжни, но и обективно са могли да проверят изнесената от нея информация. Обстоятелството, че поради независещи от свидетелката причини, е пропусната възможността да бъдат събрани още доказателства, подкрепящи показанията й, не е основание за тяхното игнориране като недостоверни. На следващо място въззивният съд не е дал вяра на изложеното от пострадалата, тъй като показанията й, че по време на съвкуплението подсъдимият е еякулирал, се опровергавали от заключението на СМЕ, от което било видно, че в пробите, взети от ануса и влагалището й не са открити следи от сперматозоиди. Внимателният прочит на протоколите от разпитите на св. И. категорично опровергава този извод на контролирания съд. При нито един от разпитите й пострадалата не е дала показания за това, че подсъдимият по време на сексуалните действия, извършени спрямо нея, е еякулирал, като е заявила точно обратното. Въззивният съд е придал на посоченото гласно доказателство съдържание, което то няма, използвайки го, за да мотивира отказа си да даде вяра на свидетелката, което е недопустимо в наказателния процес, тъй като е в разрез с принципите за обективно изследване на доказателствата чрез анализ на действителното им съдържание и смисъл. Като основание да не даде вяра на св. И. относно насилственото съвкупление, въззивната инстанция е посочила и обстоятелството, че тя не е потърсила помощ от св. А. / живеещ по-близо от св. Г./ и не е разказала на свидетелите Г., Х. и Т. подробности за изнасилването. Времето, мястото и ситуацията, в която се е намирала пострадалата - гола, през нощта, пред непознати мъже, както и естеството на извършените спрямо нея сексуални действия, дават обяснение, защо св. И. не е споделила пред свидетелите с подробности какво точно й се е случило. Въззивният съд акцентирайки на посоченото обстоятелство е пренебрегнал по-значимия факт - че показанията на св. И. са изключително последователни, непротиворечиви и устойчиви през всички фази на наказателното производство по отношение на значимите за предмета на делото факти, включително и по отношение на такива, които засягат най-интимната сфера на нейната личност. Игнорирал е и обстоятелството, че изложеното от пострадалата, намира изцяло подкрепа в показанията на св. Н. Г., който непосредствено след деянието първо чул писъците й във входа на блока, а след това я възприел гола и уплашена пред жилището си, търсеща помощ. Неглижирал е и показанията на полицейските служители Х. и Т. потвърждаващи описаното от св. Г. състояние на пострадалата и причините за него, които тя споделила отчасти с тях. Не е съобразил и факта, че показанията на пострадалата за естеството на упражненото спрямо нея насилие от подсъдимия са в пълна корелация със заключението на СМЕ относно механизма и начина на причиняване на телесните й увреждания и техния характер. Подкрепеността на показанията на пострадалата от посочените доказателствени източници е пренебрегната от въззивния съд, за сметка на несъществени или несъществуващи „противоречия“ между тях и други доказателства. Основателно е възражението на повереника за това, че контролираният съд не е дал отговор на въпроса какво друго / ако се изключи изнасилването/ е мотивирало пострадалата да излезе гола от жилището, посред нощ / обаждането до тел. 112 е фиксирано в 00,57 часа/, да крещи и да търси помощ от непознати съседи и от полицията. Според заключението на СПЕ св. И. не страда от психично заболяване или друго разстройство на личността, което би обяснило такова едно най-малкото необичайно и странно поведение. Въззивният съд не е обсъдил в тази връзка действията на подсъдимия, който видно от неговите обяснения възприел, че пострадалата е излязла гола от жилището, но не тръгнал след нея, за да разбере какво се е случило, а спокойно напуснал жилището, без да я дочака, като го заключил, въпреки че всичките й вещи / включително дрехите й/ останали вътре. Фрапиращата нелогичност на тези действия на подсъдимия, /намиращи се в контраст с обясненията му за едно нормално общуване между него и пострадалата през въпросната нощ/, е останала извън доказателствения анализ и оценка на контролирания съд. Изложеното налага извода, че обжалваният въззивен съдебен акт не отговаря на стандартите, заложени в нормата на чл. 339, ал.2 от НПК. Анализът на доказателствената съвкупност е осъществен от въззивния съд в разрез със задълженията му, произтичащи от разпоредбите на чл. 13, чл. 14 и чл. 107 от НПК. Интерпретацията на доказателствените материали, при извеждане на правно значимите факти, не отговаря на изискването за обективност, всеобхватност и пълнота, доказателствата не са преценени взаимосвързано и съобразно действителното им съдържание, като една част от тях са игнорирани за сметка на други. Липсата на изискваната от процесуалния закон обективна, пълна и задълбочена доказателствена дейност на съда, е възпрепятствала формирането на несъмнени и категорични изводи по фактите и като резултат от това - правилни изводи по правото. Допуснатото нарушение е съществено, защото е довело до ограничаване на процесуалните права на държавното и частното обвинение и в този смисъл протестът и жалбата са основателни. Посочените нарушения обосновават наличието на касационните основания по чл. 348, ал.1, т.1 и т.2 от НПК, което налага отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. При новото разглеждане на делото следва да бъдат взети предвид всички изложени по-горе обстоятелства, като се извърши всеобхватна, обективна и процесуално издържана проверка на доказателствената съвкупност съобразно разпоредбите на чл. 107 от НПК, с цел установяване на обективната истина по делото по правилата на чл. 13 и чл. 14 от НПК и изграждане на тази основа на правилни правни изводи относно приложимия материален закон, съответни на надлежно установените по делото факти. С оглед на изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 3, т.1 и т. 2, вр. с ал.1, т. 4 от НПК, Върховният касационен съд, І – во наказателно отделение РЕШИ: ОТМЕНЯ въззивна присъда№ 94/18.04.2018 год., постановена по внохд №4908/2017 год. по описа на Софийски градски съд, НО, 9- ти възз. състав. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд от стадия на въззивното заседание. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.