6 РЕШЕНИЕ № 280 гр. София, 25 януари 2019 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на четиринадесети декември две хиляди и осемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: СПАС ИВАНЧЕВ ХРИСТИНА МИХОВА при участието на секретаря МИРА НЕДЕВА и прокурора от ВКП ПЕТЪР ДОЛАПЧИЕВ изслуша докладваното от съдия ХРИСТИНА МИХОВА н. д. № 1006 / 2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по постъпила жалба от подсъдимия Е. М. Р., срещу въззивно решение № 29 от 03.09.2018 год., постановено по внохд № 28 / 2018 год. по описа на Военно апелативен съд на Република България /ВАпС/. В жалбата се релевират касационните основания по чл. 348, ал.1, т.1 - 2 от НПК, като се сочат подробни доводи в тяхна подкрепа. Прави се искане за отмяна на въззивното решение и оправдаване на подсъдимия. В съдебно заседание пред Върховния касационен съд подсъдимият, редовно призован, не се явява като с писмена молба отправя искане за уважаване на касационната му жалба по изложените в нея съображения. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура пледира за оставяне на въззивното решение в сила, като правилно и законосъобразно. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, намери за установено следното: Настоящото касационно производство е трето по ред. С решение, постановено по н.д. № 377/2017 год., ВКС, НК, ІІІ – то н.о. е отменил присъда № 19 от 24.11.2016 год., постановена по нохд № 102/2016 год. на Военен съд – гр. Сливен /ВС/, с която подсъдимият Е. М. Р. е осъден за престъпление по чл. 212, ал.1, вр. с чл. 26, ал.1 от НК и решение № 5/28.02.2017 г. по внохд № 94/2017 год., по описа на ВАпС, с което същата е потвърдена, като делото е върнато на първоинстанционния съд ВС – гр. Сливен за ново разглеждане, поради допуснати нарушения на правото на защита на подсъдимия. При повторното първоинстанционно разглеждане на делото е постановена присъда № 14 / 13.07.2017 год. по нохд № 49/2017 год. по описа на ВС – гр. Сливен, с която подсъдимият Е. М. Р. е признат за виновен в това, че през периода месец ноември 2012 год. до месец март 2016 год., във военно формирование 54960 – Бургас, при условията на продължавано престъпление, чрез използване на документи с невярно съдържание – общо тринадесет броя заявления – декларации за картотекиране до жилищната комисия във военнното формирование, за ползване под наем на имоти от жилищния фонд на МО и за изплащане на компенсационни суми за живеене при условията на свободно договаряне и четиридесет броя заявления- декларации до командира на същото военно формирование за изплащане на компенсационни суми, в които декларирал неверни обстоятелства – че живее в жилище на свободен наем и че няма промени в семейното и имотното състояние и в наемното правоотношение / подробно посочени в присъдата/ и чрез използване на неистински документи – копия от договори за наем на посоченото в декларациите жилище / подробно посочени в присъдата/ получил без правно основание чуждо движимо имущество, месечни компенсационни суми в размер общо на 4060 лева, собственост на Министерство на отбраната, с намерение да ги присвои, поради което и на основание чл. 212, ал.1, вр. с чл. 26, ал.1, вр. с чл. 54 от НК е осъден на наказание две години лишаване от свобода, изтърпяването на което е отложено за изпитателен срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила. С присъдата подсъдимият е осъден да заплати разноските по водене на делото. По жалба на подсъдимия срещу тази присъда във ВАпС е образувано въззивно производство. С решение № 42/15.11.2017 год. , постановено по внохд № 48/2017 год., ВАпС е потвърдил първоинстанционната присъда. Посоченият въззивен съдебен акт е отменен с решение № 27/17.04.2017 год., постановено по н.д. 1312/2017 год. по описа на ВКС, НК, І – во н.о., отново поради допуснати нарушения на правото на защита на подсъдимия, като делото е върнато на ВАпС за ново разглеждане от друг състав. Третото въззивно производство е протекло пред ВАпС, който с решение № 29 / 03.09.2018 год., постановено по внохд № 28/2018 год. е потвърдил изцяло първоинстанционната присъда № 14/ 13.07.2017 год., постановена по нохд № 49/2017 год. по описа на ВС-гр. Сливен Подадената жалба от подсъдимия срещу това въззивно решение е предмет на настоящата касационна проверка. Касационната жалба на подсъдимия е допустима, тъй като е депозирана от лице, което има право на това и срещу акт от кръга на посочените в чл. 346, т.1 от НПК. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Основните доводи на касатора са за допуснати нарушения на процесуалните правила, свързани с непосочване от въззивния съд на фактическите обстоятелства, които е приел за установени и тяхната доказателствена основа. Във въззивното решение била пресъздадена фактическата обстановка, както била възприета от първоинстанционния съд, като така оставало неясно какво е вътрешното убеждение на въззивния съд по фактите. Контролираният съд не бил извършил проверка на всички доказателствени източници и задълбочен доказателствен анализ, като превратно и избирателно интерпретирал едни доказателства за сметка на други. Въззивният съд кредитирал единствено доказателствата подкрепящи обвинителната теза, като игнорирал тези, водещи до оневиняването на подсъдимия. Твърди се допуснато нарушение и на материалния закон, като въззивната инстанция не била отговорила на възражението дали след като определени „длъжностни лица“ или „Жилищна комисия“ са въведени в заблуждение, последното е поддържано от подсъдимия и ако това е така, кога и къде е станало, с оглед признаването му за виновен в извършването на продължавано престъпление по чл. 26, ал.1 от НК. Не били обсъдени поотделно всички субективни и обективни признаци на деянието по чл. 212 от НК. При извършената касационна проверка на обжалвания въззивен съдебен акт не се констатират допуснати нарушения от категорията на посочените от касатора. Контролираният съд във въззивното решение от л. 22 до л. 25 подробно е изложил фактическата обстановка, която намира за установена въз основа на събрания и проверен по надлежния процесуален ред от първостепенния съд доказателствен материал. Декларирал е, че приема фактите, така както се извеждат от събраните по делото доказателства, като ги е анализирал детайлно, както от гледна точка на тяхната вътрешна логичност, устойчивост и достоверност, така и във взаимовръзката помежду им. Изложил е собствените си съображения относно обективността и истинността на гласните доказателства и фактическите положения, които се извеждат от тях. Посочил е подробно защо дава вяра на показанията на свидетелите К. Т. и И.Р., установяващи категорично, че в апартамента на тяхната родственица Д. К. / майка на първата свидетелка и сестра на втората/ не е живяло друго лице, включително и подсъдимият. Показанията на посочените свидетелки въззивният съд е съпоставил с гласните доказателства, изведени от показанията на свидетелите В. и К., съседи на починалата Д. К., потвърждаващи обстоятелството, че до смъртта си тя е живяла сама в жилището си. Обстоятелството, че нито един от тези свидетели, които са имали преки впечатления от живота на починалата К. и почти ежедневно са се срещали с нея, не познават подсъдимия и не са го срещали в апартамента й или във входа на жилищната кооперация, е дало основание на въззивния съд да приеме, че декларираното от подс. Р. обитаване под наем на посоченото жилище не отговаря на действителното положение. Посочените гласни доказателствени източници са били обсъдени от контролирания съд и в контекста на отразеното в заключението на графическата експертиза, че подписите в изследваните документи – договори за наем, не са положени от Д. К.. Въззивният съд е изложил задълбочени и верни аргументи за това, че липсват основания да не бъде прието посоченото заключение, тъй като то се основава на изследването на подпис на починалата, положен от нея в официален документ пред съответните длъжностни лица, при издаването на документ за самоличност. Липсата на затруднения на експерта да извърши анализа и отсъствието на данни за заболяване на К., което евентуално би могло да е довело до промяна в начина на полагане на подписа й, правилно са дали основание на въззивния съд да отхвърли като несъстоятелни възраженията на подсъдимия затова, че не са изследвани по - близки до деянието документи, подписани от нея. Въззивният съд е съобразил в тази връзка и заявеното от свидетелката Т., че подписът в представените от подсъдимия договори за наем, не е положен от нейната майка. При проверката на достоверността на твърдението на подсъдимия, че е живял под наем в жилището на Д. К., контролираният съд е обсъдил и показанията на нейния син – св. Л. К.. Последният е дал информация за това, че е съдействал на подсъдимия, свързвайки го с майка си и помагайки му да се регистрира на нейния адрес, като уговорката им е била да оставя понякога багаж в жилището й. Контролираният съд внимателно е обсъдил показанията на свидетелите Л. К. и М. М. за това, че заедно с подсъдимия са посещавали въпросното жилище, като изводът му, че от това не може да се направи заключение, че подсъдимият е живял под наем в него, е логически издържан и правилен. Въззивният съд е обърнал внимание на факта, че апартамента на Д. К. се е състоял от спалня, кухня и сервизно помещение, което само по себе си поставя под съмнение твърдението, че е било обитавано едновременно от непознати, без родствена връзка помежду им възрастна жена и сравнително млад мъж. Вярно е и заключението на въззивния съд, че инцидентните посещения и оставянето на багаж в жилището, не е равнозначно на живеенето постоянно под наем в него, както подсъдимият е декларирал в инкриминираните по делото заявления – декларации. Изложеното налага извода, че въззивният съд при изследване на доказателствената съвкупност е изпълнил задълженията си, произтичащи от разпоредбите на чл. 13, чл. 14 и чл. 107 от НПК, като е извършил самостоятелен и задълбочен анализ на доказателствата, излагайки ясни и подробни съображения относно приетите въз основа на тях фактически положения. Липсват основания за упрек към осъществената от въззивната инстанция доказателствена дейност, като не се констатират нарушения от вида на визираните в касационната жалба, обосноваващи касационното основание по чл. 348, ал.1, т.2 от НПК. Не са допуснати нарушения и на материалния закон. Повдигнатото срещу подсъдимия обвинение е за престъпление по чл. 212, ал.1, вр. с чл. 26, ал.1 от НК. Изпълнителното деяние на престъплението по чл. 212, ал.1 от НК се изразява в ползване на документ с невярно съдържание, неистински или преправен и получаване на имущество без правно основание с намерение да се присвои. Документът се използва от дееца като средство за въвеждане, поддържане или използване на заблуждението у съответните длъжностни лица, които упражняват фактическа власт върху имуществото, за да извършат действия на разпореждане с него. Изхождайки от тези принципни положения, въз основа на правилно установените по делото факти, въззивната инстанция е достигнала до законосъобразния извод, че с всяко подаване на неистински договори за наем / неподписани от Д. К./ и изискуемите, съгласно Наредба № Н-22/16.07.2010 год. заявления – декларации / подробно посочени в присъдата и във въззивното решение/, в които подсъдимият е декларирал невярното обстоятелство, че живее на свободен наем в жилището на Д. К., той е въвеждал в заблуждение членовете на „Жилищната комисия“ към военното формирование, които са се разпореждали с имуществото на Министерство на отбраната, заплащайки на Р. компенсационни суми. Контролираният съд законосъобразно и правилно е приел, че представяйки пред съответните длъжностни лица инкриминираните документи, подсъдимият съзнателно се е ползвал от тях, за да докаже наличието на предпоставки за картотекирането му като живеещ на свободен наем военнослужещ, с цел да получи компенсационните суми. Тези действия, осъществяващи един и същ престъпен състав – чл. 212, ал.1 от НК, подсъдимият е извършил през непродължителни периоди от време, при една и съща обстановка и при еднородност на вината, като последващите деяния от субективна и обективна страна са продължение на предшестващите, с оглед на което правилно осъществената от подс. Р. престъпна дейност е субсумирана под нормата на чл. 212, ал.1, вр. с чл. 26, ал.1 от НК. Правните съображения на въззивния съд, изложени в този смисъл са законосъобразни, поради което не е налице касационното основание по чл. 348, ал.1, т.1 от НПК. Въз основа на посочените съображения, настоящият съдебен състав прецени, че не са допуснати нарушения на процесуалния и материалния закон, които да налагат отмяна на обжалвания въззивен съдебен акт и постановяване на друг, с който подсъдимият да бъде оправдан по повдигнатото срещу него обвинение, каквато претенция се прави в касационната жалба. Въззивното решение е правилно и законосъобразно и като такова следва да бъде оставено в сила. Воден от изложеното и на основание чл. 354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, І – во наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 29/03.09.2018 год., постановено по внохд № 28/ 2018 год. по описа на Военно апелативния съд. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.