Ключови фрази
Делба на наследство * обезщетение за ползване на чужд имот * служебно начало

Р Е Ш Е Н И Е

№ 99

София, 23.07.2018 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в открито заседание на двадесет и първи юни две хиляди и осемнадесета година, в състав:

Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА

при секретаря Емилия Петрова, като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 3414 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Л. А. Т. и А. Т. Т. срещу решение № 229 от 24.02.2017 г. по в. гр. д. № 1373/2016 г. на Варненския окръжен съд, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 971/16.06.2017 г., в частите, с които като краен резултат са уважени исковете по чл. 31, ал. 2 ЗС на И. М. Д. - Б. и П. М. Д. срещу Л. А. Т. за сумата над 2596, 13 лв. до 3740 лв. за всеки ищец и срещу А. Т. Т. за сумата над 1694, 25 лв. до 2439,72 лв. за всеки ищец.
Жалбоподателите оспорват решаващия извод на съда за размера на претендираното обезщетение. В тази връзка сочат, че преди постановяване на въззивното решение е следвало да се образува производство по чл. 90 от Правилника за администрацията в съдилищата за възстановяване на липсващото заключение по повторната съдебно-оценителна експертиза. Същото било от съществено значение за делото, тъй като било прието без оспорване от страните, за разлика от заключението на вещо лице П., което било оспорено и на което именно съдът се позовал. Според заключението на вещо лице Ж. Б. наемът за делбения имот за процесния период бил в размер на 20 769 лв., а според оспореното заключение на вещо лице П. в размер на 29 920 лв. Липсата на повторното заключение, на което се основавали възраженията на ответниците относно размера на обезщетението, заявени във въззивната им жалба, препятствала въззивния съд да осъществи надлежен инстанционен контрол.
Ответниците в производството И. М. Д.-Б. и П. М. Д. не изразяват становище по касационната жалба.
С определение № 95 от 26.02.2018 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК /редакция преди измененията с ДВ бр.86/2017 г./ по въпроса: следва ли, когато въззивният съд констатира липсата на прието пред първоинстанционния съд доказателство, на наличието на което се обосновават оплакванията във въззивната жалба, да уведоми страните за липсващото доказателство и в зависимост от тяхното становище да извърши процесуални действия за възстановяването му, преди да се произнесе по съществото на спора.
По поставения въпрос настоящият състав приема следното:
В решение № 169 от 02.07.2014 г. по гр. д. № 6641/2013 г. на ВКС, III ГО, е прието, че при констатирана от въззивния съд липса на документ, който е приет като доказателство по делото, негово служебно задължение е да укаже на представилата го страна, че следва да го депозира отново, а ако това не е възможно – да проведе процедура по възстановяване на книжата по реда на Правилника за администрацията в районните, окръжните, административните, военните и апелативните съдилища.
В определение № 281 от 15.06.2010 г. по ч. гр. д. № 734/2009 г. на ВКС, I ГО, е прието, че при констатация на въззивния съд, че оригиналът на документ липсва по делото, то той е следвало служебно да проведе процедура по възстановяване на книжата по реда, предвиден в Правилника за администрацията в районните, окръжните, административните, военните и апелативните съдилища, преди произнасяне по искането, с което е сезиран.
Настоящият състав изцяло споделя тази практика на ВКС и счита, че тя следва да бъде приложена и по настоящото дело.
По съществото на касационната жалба:
По реда на чл. 346 ГПК И. М. Д.-Б. и П. М. Д. /конституирани на мястото на починалата в хода на процеса В. И. Д./ са предявили претенции срещу Л. А. Т. и А. Т. Т. по чл. 31, ал. 2 ЗС за присъждане на обезщетения за лишаването им от ползване на съсобствения апартамент, находящ се в [населено място], [улица], ет.2 за периода от 02.09.2009г. до 10.12.2013г. в размер общо на 500 лв. месечно, разделно и поравно на всеки. За установяване размера на пазарния месечен наем на имота за сочения период с протоколно определение от 10.12.2013 г. районният съд е допуснал съдебно-оценителна експертиза, а с определение от 18.12.2013 г. е назначено вещо лице П. П.. Съобразно изготвеното заключение на С. пазарната наемна цена на имота за зададения период възлиза на 29 920 лв. Така изготвеното заключение на вещо лице П. е оспорено от процесуалния представител на ответниците адв. Д. в съдебно заседание на 17.06.2014 г. и районният съд е допуснал повторна съдебно-оценителна експертиза със същата задача, като за изготвянето й с определение от 14.08.2014 г. е назначено вещо лице Ж. Б.. В съдебно заседание от 25.11.2014 г. районният съд е докладвал изготвеното от вещо лице Ж.Б. заключение по назначената съдебно-оценителна експертиза, постъпило в деловодството на съда на 13.10.2014 г., като след разпит на вещото лице заключението му е прието. С постановеното първоинстанционно решение претенциите срещу Л. А. Т. са уважени за сумата от 6375 лв., като районният съд се позовал на заключението на вещо лице П. относно размера на пазарния наем. Претенциите са отхвърлени срещу ответника А. Т. с мотив, че липсват доказателства за отправено от ищците писмено поискване за заплащане на обезщетение за период преди заявяване на претенцията в съдебно заседание от 10.12.2013г. В подадената срещу решението в сочената част въззивна жалба на Л. А. Т. се съдържа оплакване за неговата неправилност, обосновано с това, че съдът при определяне на размера на обезщетението се позовал на оспореното заключение на вещо лице П., а не на приетото заключение на вещо лице Б..
С обжалваното въззивно решение на Варненския окръжен съд като краен резултат са уважени частично предявените претенции както следва: срещу А. Т. Т. за периода 25.02.2011г. - 10.12.2013 г. в размер на по 2439,72 лв. за всеки ищец и срещу Л. А. Т. за периода 02.09.2009 г. – 10.12.2013 г. в размер на по 3740 лв. за всеки ищец, като същите са отхвърлени за разликата до пълния размер на претендираните суми. Въззивният съд е приел, че делбеният имот е ползван единствено от ответниците. Писмена покана за заплащане на обезщетение Л. Т. е получил на 02.09.2009 г., а А. Т. на 25.02.2010 г., когато му бил връчен препис от исковата молба по делото. Исковете са приети за доказани по основание, тъй като ответниците не са предложили на наследодателката на ищците да ползва имота и не са заплатили претендираното обезщетение. При определяне на размера им съдът се позовал на заключението на съдебно-оценителната експертиза на вещо лице П., като единствено приложено по делото. Отбелязал, че независимо от наличието на данни, че в първата инстанция е назначена повторна експертиза със същата задача и такава е приета в съдебно заседание от 25.11.2014 г., в което е изслушано и изготвилото я вещо лице Ж. Б., самото заключение липсвало по делото. Изхождайки от посочения в заключението на вещото лице П. пазарен наем за периода 02.09.2009 г.- 10.12.2013 г. в размер на 29 920 лв. за целия имот, съдът приел, че за сочения период дължимата от ответника Л. Т. на всеки от ищците сума е в размер на 3740 лв., а за периода 25.02.2011 г.-10.12.2013 г. дължимата от ответника А. Т. на всеки от ищците сума е в размер на 2439, 72 лв.
Неправилно въззивният съд, след като е констатирал липсата на прието по делото заключение, служебно не е предприел действия за възстановяването му преди произнасяне по същество на спора. С представеното протоколно определение от 30.05.2017 г. по гр. д. № 2112/2010г. районният съд е констатирал, че заключението на вещо лице Б. е било пришито към кориците на въззивно гр. д. № 2528/2015 г., заедно с други съдебни книжа, а не приложено към кориците на първоинстанционното дело след изслушване на вещото лице, което се дължи на технически пропуск, но поради липса на изрична разпоредба, регламентираща подобна хипотеза, е приложил чл. 108 от Правилника за администрацията на съдилищата и на основание чл. 90, ал.5 от същия е приложил заключението към кориците на делото. При тези данни въззивното решение следва да бъде частично отменено и тъй като не се налага извършването на нови съдопроизводствени действия, спорът следва да се реши по същество от ВКС.
Размерът на претендираното обезщетение следва да се определи съобразно пазарния наем на имота за съответния период, определен в приетото по делото и неоспорено заключение на вещо лице Ж. Б.. Според заключението пазарният наем за периода от 02.09.2009 г. до 10.12.2013 г., включващ 1538 дни, е в размер на 20 763 лв. или по 13, 50 лв. на ден. Следователно дължимата от ответника Л. Т. сума за този период на всеки от ищците съобразно правата им / по ј ид. част от имота/, равняваща се на 1/8 от общата стойност, е 2596,13 лв., а дължимата от А. Т. сума за периода от 25.02.2011г. до 10.12.2013г., включващ 1004 дни, равняваща се на 1/8 от общата стойност е 1 694,25 лв. Предявените исковете за разликата над тези суми до присъдените с въззивното решение са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.
С оглед изхода на делото в настоящата инстанция, на жалбоподателите следва да се присъдят сторените разноски за касационното производство в размер на 2322,46 лв. Предвид промяната в резултата по делото по исковете с правно основание чл.31, ал.2 ЗС, следва да бъдат коригирани дължимите разноски за въззивната инстанция, като Л. и А. следва да заплатят на И. и П. сумата 204,11 лв., вместо присъдените 251,96 лв. Тъй като ответникът А. Т. дължи по предявения срещу него иск по чл.31, ал.2 ЗС сумата от 3388,50 лв. /2 х 1694,25 лв./, то дължимата държавна такса в размер на 4% върху тази сума за първата инстанция е 135,54 лв.
Ответникът Л. Т. дължи по иска с правно основание чл.31, ал.2 ЗС сумата 5192,26 лв. /2 х 2596,13 лв./ и съответно дължимата държавна такса за първата инстанция върху тази сума е 207,69 лв.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 229 от 24.02.2017 г. по в. гр. д. № 1373/2016 г. на Варненския окръжен съд, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 971/16.06.2017 г., в обжалваните части, с които са уважени исковете по чл. 31, ал. 2 ЗС, вр. чл.346 ГПК на И. М. Д.-Б. и П. М. Д. срещу Л. А. Т. за сумата над 2596,13 лв. до 3740 лв. за всеки ищец и срещу А. Т. Т. за сумата над 1694, 25 лв. до 2439,72 лв. за всеки ищец; в частта, с която Л. А. Т. и А. Т. Т. са осъдени да заплатят на И. М. Д.-Б. и П. М. Д. разноски за въззивното производство в размер на 251, 96 лв. и в частта, с която Л. А. Т. е осъден да заплати държавна такса в размер на 210,52 лв., а А. Т. Т. – държавна такса в размер на 466,34 лв. по претенциите по чл.31, ал.2 ЗС, вр. чл.346 ГПК, и вместо него постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявения от И. М. Д.- Б., ЕГН [ЕГН], от [населено място], [улица] срещу Л. А. Т., ЕГН [ЕГН], от [населено място], [улица], ет. 2, иск по чл. 31, ал. 2 ЗС, вр. чл.346 ГПК за заплащане на обезщетение за ползване на апартамент № 3, находящ се в [населено място], [улица], ет.2 за периода от 02.09.2009 г. до 10.12.2013 г. за разликата над 2596,13 лв. до 3740 лв.
ОТХВЪРЛЯ предявения от П. М. Д., ЕГН 63011056243, от [населено място], [улица], ет. 3, ап. 10 срещу Л. А. Т., ЕГН [ЕГН], от [населено място], [улица], ет. 2 иск по чл. 31, ал. 2 ЗС, вр.чл. 346 ГПК за заплащане на обезщетение за ползване на апартамент № 3, находящ се в [населено място], [улица], ет.2 за периода от 02.09.2009г. до 10.12.2013г. за разликата над 2596,13 лв. до 3740 лв.
ОТХВЪРЛЯ предявения от И. М. Д.- Б., [ЕГН], от [населено място], [улица] срещу А. Т. Т., ЕГН [ЕГН], от [населено място], [улица], ет. 2 иск по чл. 31, ал. 2 ЗС, вр. чл.346 ГПК за заплащане на обезщетение за ползване на апартамент № 3, находящ се в [населено място], [улица], ет.2 за периода от 25.02.2011г. до 10.12.2013г. за разликата над 1694, 25 лв. до 2439,72 лв.
ОТХВЪРЛЯ предявения от П. М. Д., ЕГН 63011056243, от [населено място], [улица], ет. 3, ап. 10 срещу А. Т. Т., ЕГН [ЕГН], от [населено място], [улица], ет. 2 иск по чл. 31, ал. 2 ЗС, вр. чл. 346 ГПК за заплащане на обезщетение за ползване на апартамент № 3, находящ се в [населено място], [улица], ет.2 за периода от 25.02.2011г. до 10.12.2013г. за разликата над 1694, 25 лв. до 2439,72 лв.
ОСЪЖДА Л. А. Т., ЕГН [ЕГН], от [населено място], [улица], ет. 2 и А. Т. Т., ЕГН [ЕГН], от [населено място], [улица], ет. 2, да заплатят при условията на разделност на И. М. Д.- Б. и на П. М. Д. сумата от 204,11 лв. разноски за въззивното производство във връзка с претенцията по чл.31, ал.2 ЗС, както и сумата от 2322,46 лв. разноски за касационното производство.
ОСЪЖДА Л. А. Т., ЕГН [ЕГН], от [населено място], [улица], ет. 2 да заплати по сметка на Варненския районен съд сумата от 207,69 лв. държавна такса за производството по иска по чл.31, ал.2 ЗС, вр. чл.346 ГПК.
ОСЪЖДА А. Т. Т., ЕГН [ЕГН], от [населено място], [улица], ет. 2, да заплати по сметка на Варненския районен съд сумата от 135,54 лв. държавна такса за производството по иска по чл.31, ал.2 ЗС, вр. чл.346 ГПК.
Решението не подлежи на обжалване

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: