Р Е Ш Е Н И Е № 102 гр. София, 13 март 2014 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди и четиринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛИЛЯНА МЕТОДИЕВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА ГАЛИНА ЗАХАРОВА при секретар ..………… КРИСТИНА ПАВЛОВА ….…...……… и с участието на прокурор …………… ИСКРА ЧОБАНОВА .………… разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 2093/2013 г. по описа на ВКС, като за да се произнесе, взе предвид следното: Настоящото производство пред ВКС е по глава тридесет и трета от НПК, образувано на основание чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК по искане на осъдения О. А. Ч. за възобновяване на НОХД № 1060/2013 г. по описа на РС – гр.Русе, отмяна на постановената по него присъда, както и на решението по ВНОХД № 340/2013 г. по описа на ОС – гр.Русе, с което първоинстанционната присъда е била изменена в частта за наказанието, и оправдаване на осъдения по повдигнатото му обвинение по чл. 195, ал. 1, т. 4, пр. 2 и т. 7, вр. чл. 194, ал. 1 от НК на основание чл. 9, ал. 2 от НК или, алтернативно, преквалификация на деянието по чл. 194, ал. 3, вр. чл. 218б от НК или по чл. 197, т. 2, вр. чл. 194, ал. 3 от НК. В искането на осъденото лице, отправено чрез неговия защитник адв. Р., са релевирани подробно мотивирани твърдения за допуснато от съдебните инстанции нарушение на закона при постановяване на цитираните съдебни актове, довело до явна несправедливост на наложеното наказание, представляващи основания за възобновяване на делото по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НПК. Осъденият О. А. Ч., редовно призован, не се явява в съдебно заседание. Неговият защитник адв. Р. поддържа искането за възобновяване по изложените в него съображения. Представителят на ВКП дава заключение, че искането на осъдения Ч. е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение. Прокурорът счита, че въззивното решение е законосъобразно, постановено при липса на съществени процесуални нарушения, а наложеното на осъдения наказание е справедливо. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличие на основанията за възобновяване на делата, намери за установено следното: С присъда № 115 от 21.05.2013 г. по НОХД № 1060/2013 г. Русенският районен съд, 11-ти наказателен състав, е признал подсъдимия О. А. Ч. за виновен в това, че в началото на м. ноември 2012 г. в [населено място], обл. Русе, в условията на повторност в немаловажен случай, чрез използване на техническо средство, отнел чужда движима вещ – 1 брой велосипед марка „P.” на стойност 60 лева от владението на К. И. А. без негово съгласие с намерение противозаконно да го присвои, поради което и на основание чл.195, ал. 1, т. 4, пр. 2 и т. 7, вр. чл. 194, ал. 1 от НК и чл. 373, ал. 2 от НПК, вр. чл. 58а, ал. 1 от НК го е осъдил на осем месеца лишаване от свобода, изтърпяването на което наказание на основание чл. 66, ал. 1 от НК е отложено за изпитателен срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила. На основание чл. 189, ал. 3 от НПК в тежест на подсъдимия Ч. са били възложени направените по делото разноски в размер на 30 лева. По жалба на подсъдимия Ч. чрез защитника му адв. Р. срещу първоинстанционната присъда е било образувано въззивно съдебно производство по ВНОХД № 340/2013 г. по описа на ОС – гр.Русе, като с решение № 133 от 26.09.2013 г. съдебният акт на районния съд е бил изменен, като наложеното на подсъдимия наказание осем месеца лишаване от свобода е било намалено на три месеца, а в останалата си част присъдата е била потвърдена. Решението на Русенския окръжен съд от 26.09.2013 г. не е подлежало на касационно обжалване, като искането на осъдения Ч. за ревизия на посочените наказателни дела по реда на възобновяването е внесено на 02.10.2013 г., поради което ВКС намира, че е допустимо – подадено от процесуално легитимирана страна по чл. 420, ал. 2 от НПК в законоустановения от чл. 421, ал. 3 от НПК срок. Разгледано по същество, искането на осъдения О. А. Ч. за възобновяване е основателно. При осъществения съдебен контрол настоящият състав на ВКС не установи допуснати при разглеждането и решаването на делото съществени нарушения на процесуалните правила, които подлежат на служебно проследяване и без изрично искане от страните. Производството пред първата инстанция е протекло по реда на гл. 27 от НПК, в хипотезата на чл. 372, ал. 4, вр. чл. 371, т. 2 НПК. Диференцираната процедура е била проведена законосъобразно, от което следва извод, че съдебните инстанции правилно са се позовали на фактическите положения, залегнали в обстоятелствената част на внесения срещу подсъдимия О. Ч. обвинителен акт, а именно че: През м. ноември 2012 г. в [населено място], област Русе, осъденият О. А. Ч. влязъл в двора на своя съсед св. М. Ф., като отключил входната порта с висящия от вътрешната й страна ключ. В двора на имота, подпрян на дърво, се намирал велосипед м. „P.” на стойност 60 лв., оставен там от св. К. А.. Осъденият Ч. взел велосипеда и го скрил. Св. А. подал оплакване в полицията за извършената кражба, като в хода на издирвателните мероприятия авторството на деянието било разкрито. Осъденият Ч. признал за стореното от него пред полицейския инспектор в селото и върнал велосипеда на пострадалия. При проверката на атакуваното въззивно решение ВКС констатира наличие на релевираното от защитника на осъдения Ч. основание по чл. 422, ал. 1, т. 5, вр. 348, ал. 1, т. 1 от НПК – нарушение на материалния закон. В обсега на установените и доказани фактически положения, залегнали в обстоятелствената част на обвинителния акт, първоинстанционният и въззивният съд незаконосъобразно са приели, че поведението на осъдения О. Ч. от обективна и субективна страна се субсумира под състава на престъплението по чл. 195, ал. 1, т. 4, пр. 2 и т. 7, вр. чл. 194, ал. 1 от НК. Изложените в тази насока пестеливи съображения от въззивния съд на л. 2 от мотивите на атакуваното решение не могат да бъдат споделени, тъй като не почиват на вярно разбиране на закона и не са съобразени с практиката на ВКС. Съгласно принципните постановки, залегнали в ППВС № 6 от 26.ІV.1971 г. по н.д. № 3/71 г. на Пленума на ВС, р. ІІ, т. 11, кражбата се квалифицира като извършена с „техническо средство”, когато при отнемането на вещите деецът е използвал подправен ключ или ключ, непредназначен за отключване на помещението. Кражбата, извършена с „намерен” ключ, който е предназначен за отключване на съответното помещение или място, където са се намирали вещите, предмет на престъплението, не следва да се квалифицира по този текст от закона. Кражбата може да бъде извършена при наличие на квалифициращото обстоятелство „специален начин” (каквото обвинение в конкретния случай осъденият не е имал), ако е бил използван откраднат ключ от помещението. В хипотезата на настоящия казус обаче кражбата не се характеризира нито като извършена с „техническо средство”, нито по „специален начин”, защото при проникването в двора на св. Ф. осъденият е използвал предназначен за отключване на портата ключ, който е бил закачен на самата врата от вътрешната й страна. Преценката относно наличието на второто инкриминирано на осъдения квалифициращо обстоятелство – по чл. 195, ал. 1, т. 7 от НК – по необходимост налага на първо място да се обсъди възражението на адв. Р., че въззивният съд незаконосъобразно е отхвърлил тезата му за преквалификация на извършеното от осъдения Ч. деяние по чл. 194, ал. 3 от НК. Настоящият състав на ВКС се съгласява със залегналите в искането за възобновяване доводи на защитника, че разглежданият случай представлява „маловажен” такъв по смисъла на легалната дефиниция на понятието, дадена с чл. 93, т. 9 от НК. Съгласно ППВС № 6/71 г., р. ІІ, т. 7, маловажността на случая при кражбата следва да се определя именно с оглед критериите на цитираната разпоредба. Обществената опасност на деянието при маловажен случай на кражбата е значително по-ниска в сравнение с тази при обикновените случаи. По-ниската степен на обществена опасност обективно се разкрива с оглед малката стойност на предмета на кражбата, с оглед липсата или незначителността на вредните последици, а така също и с оглед другите обстоятелства, характеризиращи деянието и дееца, преценени в тяхната съвкупност. Съдебната преценка по този въпрос се извършва на основата на фактическите данни по делото, отнасящи се до начина на извършване на деянието, вида и стойността на предмета му, вредните последици, данните за личността на дееца и всички други обстоятелства, които имат значение за степента на обществена опасност и моралната укоримост на извършеното. Принципно е вярно застъпеното от съдилищата по фактите становище, че стойността на предмета на престъплението не е единствен критерий за квалифицирането му като „маловажен” случай. Действително е възможно и при малка стойност на откраднатите вещи или при незначителни вредни последици, но с оглед личността на дееца, подбудите, начина на извършване на кражбата или други обстоятелства, обществената опасност на престъплението да е по-висока от обикновените случаи и поради това кражбата да не съставлява маловажен случай. Установената фактология на разглеждания казус обаче сочи на обективно наличие на цялостна съвкупност от смекчаващи обстоятелства, обуславящи извод за значително занижена обществена опасност на конкретното деяние и на конкретния деец. Освен твърде ниската стойност на предмета на престъплението – 60 лв., от деянието не са настъпили вредни последици, тъй като велосипедът е бил върнат с протокол за доброволно предаване от 29.11.2012 г. преди образуването на досъдебното производство (с постановление на прокурор от РП – гр.Русе от 25.01.2013 г.); кражбата е била извършена по банален начин – осъденият е видял през оградната мрежа оставения в двора на св. Ф. велосипед на св. А. и решил да го вземе, като отключил портата със закачения на нея ключ; отнета е била една на брой вещ, втора употреба, с обичайно предназначение и широко разпространение в търговската мрежа; извършителят си е признал за извършеното още на 29.11.2012 г. при първия му разговор със св. А. Мадан, младши полицейски инспектор при РУП – В., като на практика именно признанието му за авторството е довело до разкриването на престъплението и до образуването на наказателното производство; деецът е бил с юридически статус на неосъждано лице (реабилитиран по право за предходно осъждане), с влошено материално положение – безработен; изразил е в последната си дума пред първоинстанционния съд критично отношение към извършеното. Комплексно преценени, изложените данни формират обективна наличност на множество смекчаващи обстоятелства, чийто значителен брой и преобладаваща относителна тежест позволяват да се заключи, че извършеното престъпление представлява „маловажен” случай – отличава се с чувствително по-ниска степен на обществена опасност в сравнение с обикновените случаи на престъпления от този вид. В контекста на изложените дотук съображения деянието на осъдения Ч. не може да бъде преценено като “малозначително”. Случаите, които попадат под хипотезите на чл. 9, ал. 2 НК поначало представляват изключения. Малозначителността на деянието представлява конкретно негово обществено качество, поради което е необходим внимателен анализ на обстоятелствата дали то обективно не може да окаже отрицателно въздействие върху обществените отношения или неговото въздействие е толкова минимално, че не застрашава реално тези отношения. При анализа на разглеждания казус не може да става въпрос нито за пренебрежимо малък паричен еквивалент на предмета на престъплението, нито за несъществена степен на засягане на обекта на посегателство. Макар и без интензивно влияние, посочените фактори обуславят достатъчна степен на обществената опасност на деянието, за да бъде то третирано като престъпление. Квалификацията на извършеното престъпление като „маловажен” случай закономерно обуславя и отпадането на квалифициращото обстоятелство по чл. 195, ал. 1, т. 7 от НПК. Макар деянието да е било извършено в срока по чл. 30, ал. 1 от НК, считано от момента на изтичане на изпитателния срок, определен с присъдата по предходното осъждане, за което О. Ч. е реабилитиран по право, правилото на чл. 28 от НК не може да бъде приложено поради наличието на предпоставките по чл. 93, т. 9 от НК за определяне на деянието като „маловажно”. Предвид изложеното, настоящият състав на ВКС намира, че отговорността на осъдения Ч. за извършеното деяние поначало следва да се търси на плоскостта на чл. 194, ал. 3, вр. ал. 1 от НК, в каквато насока касационната инстанция има правомощия за преквалификация в полза на осъдения. Този извод, на свой ред, се явява условие за преценка на изискванията на чл. 218б, ал. 1 от НК за декриминализиране на деянието на извършителя и реализиране на административно-наказателна отговорност по отношение на него, в какъвто смисъл в искането за възобновяване защитникът на осъдения е изложил основателни доводи. Към датата на деянието – м. ноември 2012 г., стойността на отнетата вещ (60 лв.) не е надвишавала размера на две минимални работни заплати за страната; предметът на престъплението е бил възстановен още преди образуването на досъдебното производство; липсват и отрицателните предпоставки, прогласени в чл. 218б, ал. 2 от НК. С оглед на това, в разглежданата хипотеза е приложима обсъжданата разпоредба на чл. 218б, ал. 1 от НК, като поведението на осъдения Ч. подлежи на санкциониране по административно-наказателен ред. Тъй като извършеното от него деяние не съставлява престъпление, на основание чл. 425, ал. 1, т. 2, пр. 2, вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК той следва да бъде оправдан в рамките на фактическите положения по влязлата в сила присъда, а наказването му – да се реализира по реда на ЗАНН на основание чл. 218б, ал. 1 от НК. Нормата на чл. 424, ал. 5 от НК указва кои са оправомощените органи за осъществяване на административно-наказателна отговорност на лицата, чиято деятелност е квалифицирана по чл. 218б от НК. Съгласно тази разпоредба прокурорът има правомощие да изпраща материали на овластените административно-наказващи органи, поради което препис от настоящото решение следва да бъде изпратен на компетентната прокуратура – РП – [населено място] – за предприемане на действия по ангажиране на административно-наказателната отговорност на О. А. Ч.. (В този смисъл ВКС е имал повод да се произнесе с Р № 238 от 19.04.2011 г. по н.д. № 1386/2011 г., І н.о., Р № 231 от 20.05.2013 г. по н.д. № 712/2013 г., ІІ н.о. и др.). По изложените дотук съображения и на основание чл. 425, ал. 1, т. 2, пр. 2 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ВЪЗОБНОВЯВА ВНОХД № 340/2013 г. по описа на Русенския окръжен съд, НО. ОТМЕНЯ въззивно решение № 133 от 26.09.2013 г., постановено по ВНОХД № 340/2013 г. по описа на Русенския окръжен съд, НО, както и изменената с него присъда № 115 от 21.05.2013 г. по НОХД № 1060/2013 г. по описа на Русенския районен съд, 11-ти наказателен състав, като на основание чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК ОПРАВДАВА О. А. Ч. по предявеното му обвинение по чл. 195, ал. 1, т. 4, пр. 2 и т. 7, вр. чл. 194, ал. 1 от НК. Препис от решението ДА СЕ ИЗПРАТИ НА ОП – ГР. РУСЕ за комплектоване и изпращане на материали на компетентния орган по чл. 424, ал. 5, вр. ал. 1 от НК за налагане на административно наказание по реда на ЗАНН по отношение на О. А. Ч. на основание чл. 218б, ал. 1, вр. чл. 194, ал. 3, вр. ал.1 от НК. Настоящото решение е окончателно и не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.