9 РЕШЕНИЕ № 205 гр. София, 14 юни 2019 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на седемнадесети май две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ ЧЛЕНОВЕ:ВАЛЯ РУШАНОВА ХРИСТИНА МИХОВА при участието на секретаря МАРИЯНА ПЕТРОВА и прокурора от ВКП ГЕБРЕВ изслуша докладваното от съдия ХРИСТИНА МИХОВА н. д. № 205 / 2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство пред ВКС е образувано по постъпили жалби от подсъдимите Б. Г. Г. и М. И. Е. лично и чрез техните защитници адвокат П. В., Х. М. и Д. М., както и от подсъдимия Р. Д. Б. лично и чрез защитника му - адвокат Р. Г., срещу въззивно решение № 248/21.11.2018 год., постановено по в.н.о.х.д. № 296/2018 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново. В жалбите се сочат доводи в подкрепа на всички касационни основания по чл. 348, ал.1, т.1 - т. 3 от НПК, като се правят алтернативни искания за отмяна на въззивния съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг съдебен състав или за намаляване размера на наложените на подсъдимите наказания. В съдебно заседание пред Върховния касационен съд защитниците на подсъдимите Б. Г. и М. Е. поддържат жалбите по изложените в тях съображения и правят искане за уважаването им. Защитникът на подсъдимия Р. Б. пледира за намаляване на наложеното му наказание, като поддържа доводите, изложени в касационните жалби. Повереникът на гражданските ищци - адвокат Б., настоява за потвърждаване на обжалваното въззивно решение като правилно и законосъобразно. Същият изразява становище, че при определяне на санкциите правилно е даден превес на целите на генералната превенция, като е отчетена високата степен на обществена опасност на деянието. Частните обвинители и граждански ищци - Т. М. М. и А. И. К., изразяват становище за оставяне в сила на въззивното решение. Представителят на Върховна касационна прокуратура намира касационните жалби за неоснователни и пледира за неуважаването им. Подсъдимият М. Е. не се счита за виновен в извършване на деянието, намира обвинението, повдигнато срещу него, за недоказано и моли да бъде оправдан. Подсъдимият Б. Г. изразява несъгласие с повдигнатото срещу него обвинение и моли да бъде оправдан или делото да бъде върнато за ново разглеждане. Подсъдимият Р. Б. счита наложеното му наказание за неоправдано тежко и моли същото да бъде намалено, като бъде отчетен приносът му за разкриване на обективната истина по делото и неучастието му в умъртвяването на пострадалия. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 9/27.04.2018 год., постановена по н.о.х.д. № 74/2018 год. по описа на Окръжен съд – Ловеч подсъдимите Р. Д. Б., М. И. Е. и Б. Г. Г. са признати за виновни в това, че на 19.12.2016 год. в [населено място] извор Л. област, на [улица], в съучастие помежду си като извършители чрез взломяване на метална каса отнели от владението на И. И. М. сумата от 25 000 лева и златни накити, всичко на обща стойност от 33 440 лв., с намерение противозаконно да ги присвоят, като грабежът е придружен с убийството на И. М., а деянието е осъществено от подс. Б. при опасен рецидив – престъпление по чл. 199, ал.2, т.2, пр.1, вр. с чл. 198, ал.1, вр. с чл. 199, ал.1, т.4 / за подс. Б./, вр. с чл. 20, ал. 2 от НК. За така осъщественото деяние с присъдата на тримата подсъдими са наложени следните наказания: на основание чл. 58а, ал.3, вр. с ал.2 от НК и чл. 373, ал.2 от НПК на подсъдимият Р. Б. е определено наказание „доживотен затвор“, което е заменено с наказание „лишаване от свобода“ за срок от двадесет и пет години, което на основание чл. 57, ал.1, т.2, б. „а“ от ЗИНЗС да се изтърпи при първоначален „строг“ режим; на подсъдимия Б. Г. на основание чл. 58а, ал.1 от НК е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от деветнадесет години и шест месеца, редуцирано с една трета на тринадесет години лишаване от свобода, което на основание чл. 57, ал.1, т. 2, б. „а“ от ЗИНЗС да се изтърпи при първоначален „строг“ режим; на подсъдимия М. Е. е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от деветнадесет години и шест месеца, редуцирано с една трета на тринадесет години лишаване от свобода, при първоначален „строг“ режим за изтърпяване. Със същата присъда на основание чл. 59 от НК е зачетено предварителното задържане на подсъдимите с мярка за неотклонение „Задържане под стража“. С присъдата подсъдимите са осъдени да заплатят солидарно на гражданските ищци Т. М. М. и А. И. К. общо 33 440 лв. обезщетение за претърпени имуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 19.12.2016 год. до окончателното изплащане; по 150 000 лв. за всяка, представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди от деянието, ведно със законната лихва, считано от 19.12.2016 год. до окончателното изплащане; по 3000 лева за всяка - разноски по водене на делото. Гражданските искове за неимуществени вреди са отхвърлени до пълните им предявени размери от по 200 000 лева, като неоснователни. Подсъдимите са останали недоволни от така постановената първоинстанционна присъда по отношение на размера на наложените с нея наказания и определените обезщетения за неимуществени вреди и са я обжалвали пред Апелативен съд – Велико Търново. Присъдата е обжалвана и от гражданските ищци и частни обвинители Т. М. и А. К. с искане за увеличаване на наложените на подсъдимите наказания и размера на присъдените обезщетения за претърпените от деянието неимуществени вреди. С въззивно решение № 248 /21.11.2018 год., постановено по в.н.о.х.д. № 296/2018 г., Апелативен съд – Велико Търново изменил първоинстанционната присъда в наказателната й част, като определил на тримата подсъдими наказание „доживотен затвор“, което на основание чл. 58а, ал. 3, вр. с ал. 2 от НК заменил с наказание „лишаване от свобода“ както следва: на подсъдимия Р. Д. Б. – с двадесет и седем години; на подсъдимия Б. Г. Г. – с двадесет и три години; на подсъдимия М. И. Е. – с двадесет и три години. Въззивният съд потвърдил първоинстанционната присъда в останалата й част. Касационните жалби срещу въззивното решение са допустими, тъй като са депозирани от страни, които имат право на това, подадени са в законовоопределения срок и срещу акт от категорията на посочените в разпоредбата на чл. 346, т.1 от НПК. Разгледани по същество, жалбите са частично основателни. По жалбата на подсъдимия Р. Б.. В касационната жалба на първо място се сочи, че въззивният съд е допуснал процесуално нарушение като е увеличил наложеното на подс. Б. наказание без да има протест на прокуратурата. Посоченото възражение е неоснователно, тъй като разпоредбата на чл. 337, ал.2, т.1 от НПК предоставя правомощието на въззивния съд да увеличи размера на наложеното с първоинстанционната присъда наказание при наличието на съответен протест от прокурора, жалба от частния тъжител или от частния обвинител. В настоящия случай частните обвинители М. и К. са подали жалба срещу присъдата, в която изрично са направили искане за увеличаване на наложените наказания и на тримата подсъдими, поради което въззивният съд не е допуснал соченото от защитата нарушение на процесуалните правила като е увеличил размера на наказанията им. Едновременно с това, макар и в рамките на своите правомощия, контролираният съд не е имал основание да увеличи размера на наложеното на подс. Б. наказание с две години. Предходните съдебни инстанции са обсъдили наличните смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства по отношение на този подсъдим, като правилно са преценили, че от трите алтернативно предвидени наказания за осъщественото от него деяние, най-справедливо е наказанието „доживотен затвор“. Изборът на този вид санкция е обусловен от наличието на шестнадесет на брой предходни осъждания на подс. Б. предимно за престъпления от имуществен характер. Положените усилия от правораздавателните органи, включително и чрез изолирането му в пенетенциарни заведения, не са довели до поправянето и превъзпитаването на подсъдимия, който е превърнал криминалните си прояви в начин и стил на живот. Бележещата възходящо развитие престъпна дейност на подс. Б. е финализирана с осъществяването на деянието по настоящото дело, което е с по – висока степен на обществена опасност от предишните му престъпления не само с оглед причинената смърт на лицето, от което са отнети вещите, но и предвид броя на квалифициращите престъплението елементи. Посоченото характеризира деянието като изключително тежко с оглед високата степен на обществена опасност на дееца и след като с предишните осъждания не са постигнати целите, визирани в нормата на чл. 36 от НК, предходните съдилища правилно са преценили, че справедливото наказание за извършеното от подс. Б. престъпление е „доживотен затвор“. Следвайки законово зададения в разпоредбата на чл. 58а, ал.3, вр. с ал.2 от НК алгоритъм, инстанциите правилно са преценили, че наказанието „доживотен затвор“ следва да бъде заменено с „лишаване от свобода“ в диапазона от 15 до 30 години. В посочените лимитирани размери, съгласно указанията, дадени в ТР № 2/19.06.2015 г. на ОСНК на ВКС, контролираният съд отново е преценил наличните смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства, за да определи конкретния размер на санкцията. При това, въззивният съд правилно е счел, за разлика от първостепенния съд, че даването на подробни обяснения от подс. Бележки на досъдебното производство, следва да бъде отчетено като смекчаващо отговорността обстоятелство, но не е оценил в достатъчна степен значението на направеното самопризнание за разкриване на обективната истина по делото. Независимо, че и свидетелите П. С. и Р. С. са насочили разследващите към извършителите и мястото, където са открити важни за делото веществени доказателства, не може да бъде игнориран приносът на подс. Б. за изясняване на обстоятелствата, свързани с действията на всеки един от подсъдимите по време на извършване на деянието, обективиращи общия им умисъл за неговото осъществяване. В този смисъл направеното признание от подс. Бележки излиза извън рамките на дължимото такова за провеждане на диференцираната процедура по чл. 371, т.2 от НПК и не може да бъде подценявано. От друга страна правилно предходните инстанции са взели предвид като отегчаващо отговорността обстоятелство факта, че именно подсъдимият Б. е инициатор за осъществяване на престъплението, насочил е съучастниците си към дома на пострадалия, предоставяйки им важна информация, улеснила престъпната им проява. Затова, макар и този подсъдим да не е извършил физически действия по умъртвяването на пострадалия, участието и ролята му в осъществяването на общата престъпна дейност не може да бъде окачествена като незначителна и оценена в посока смекчаване на отговорността му, каквото е неговото искане, отправено до касационната инстанция. Оценени по описания начин обстоятелства разкриват лек превес на отегчаващите отговорността, поради което законосъобразно и справедливо е наказанието, определено от първоинстанционния съд, малко над средния размер на предвидената санкция, а именно 25 години. Въззивният съд не е имал основания да променя този размер, поради което касационната жалба на подс. Б. следва да бъде уважена, като въззивното решение в тази му част следва да бъде изменено. По жалбите на подсъдимите М. Е. и Б. Г.. На първо място е необходимо да бъде разгледано твърдението на жалбоподателите за наличието на касационните основания по чл. 348, ал.1, т.1 и т. 2 от НПК, тъй като основателността на същото предопределя необходимостта от произнасяне по оплакването за явна несправедливост на наложените наказания. В допълнение към жалбата си и в хода на съдебните прения пред касационната инстанция подсъдимите Е. и Г. обосновават наличието на релевираните касационни основания като твърдят, че не е доказано авторството на деянието, отричайки участието си в извършване на престъплението и на тази основа претендират оправдаване по повдигнатото обвинение. Двамата подсъдими игнорират обстоятелството, че съдебното производство е проведено по реда на диференцираната процедура по глава ХХVІІ от НПК. Особената процедура на съкратеното съдебно следствие цели ускоряване на наказателния процес. Това се постига като държавата се отказва от възможността да наложи най-тежкото наказание, предвидено за съответното престъпление, а подсъдимият от личното си и непосредствено участие при събирането на доказателства в рамките на съдебното производство, което води до приключване на наказателното производство в много по-кратки срокове. Премирането на подсъдимия чрез определянето на по-леко наказание, се компенсира с налагането на известни ограничения за него, свързани с възможността да участва лично и непосредствено в събирането на доказателствата и проверката на доказателствените средства, както и да оспорва поддържаните от обвинението факти, характеризиращи деянието от обективна и субективна страна. Условието, визирано в разпоредбата на чл. 371, т.2 от НПК, за да бъде проведено съкратено съдебно следствие, е подсъдимите да са признали изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и да са изразили съгласието си да не се събират доказателства за тях. В резултат на това съгласие подсъдимите могат да осъществяват защитата си само в рамките на фактическите положения по обвинителния акт, като установяват и противопоставят единствено правопроменящи и правопогасяващи обстоятелства, свързани с правилното приложение на материалния закон и с предпоставките и съдържанието на наказателната отговорност /ТР № 1/2009 г. на ОСНК на ВКС/. Особеностите на диференцираната процедура на съкратеното съдебно следствие обуславят и ограничения в пределите на инстанционния контрол и на проверката, която следва да извърши въззивния съд - само и единствено в рамките на описаните в обвинителния акт фактически положения, признати от подсъдимия и приети от първостепенния съд. Още по-ограничени са пределите на касационната проверка, тъй като касационният съд като такъв по правилното приложение на закона не може да установява фактически положения, различни от приетите от предходните съдебни инстанции. Иначе казано, след като подсъдимите Г. и Е. са признали всички факти, описани в обвинителния акт, включително и относно авторството на деянието и осъществените лично от тях елементи от състава на престъплението, недопустимо е да оспорват участието си в престъпната дейност и то едва пред касационната инстанция, претендирайки на това основание оправдаване. При приетите за установени фактически положения, признати от подсъдимите и подкрепени от събраната на досъдебното производство доказателствена съвкупност, по отношение на всички елементи на обективната и субективната страна на деянието, предходните съдилища са приложили правилно материалния закон, признавайки подсъдимите Г. и Е. в извършване на престъпление по чл. 199, ал.2, т.2, вр. с чл. 198, ал.1, вр. с чл. 20, ал.2 от НК. Постановеното в този смисъл въззивно решение е правилно и законосъобразно, поради което не се налага отменянето или изменянето му от настоящия съд. Основателна е жалбата на подсъдимите Е. и Г. в частта, с която се твърди наличието на касационното основание по чл. 348, ал.1, т.3 от НПК. Въззивният съд е преценил, че наказанието, което следва да бъде наложено на тези подсъдими е „доживотен затвор“, като не е съобразил нормата на чл. 38а, ал.2 от НК, според която този вид санкция се налага, когато престъплението е изключително тежко. За да се определи едно престъпление като такова, следва да се установи, че освен всички признаци на престъпния състав, то разкрива особено висока степен на обществена опасност, надхвърляща значително тази на обикновените случаи на същото престъпление, което налага изолиране на дееца до края на живота му. Изключително високата обществена опасност се определя от начина, характера, средствата, с които е осъществено деянието, причинените с него вреди и настъпилите общественоопасни последици. Многобройността на квалифициращите признаци на престъплението, обемът на засегнатите правно защитени блага, обществения резонанс на престъплението, характеристичните данни за дееца, също могат да придадат изключителност на тежкото престъпление. В настоящия случай такива необичайни, нетипични и извънредни обстоятелства не са отчетени от контролирания съд, извън тези които са характерни за всяко едно престъпно проявление. Начина и средствата, с които е осъществено престъпното посегателство, личността на пострадалия и неговата възраст, също не разкриват особености, които да налагат извод за изключителност на случая. Липсата на предишни осъждания и криминални прояви на подсъдимите Е. и Г. ги характеризира като лица със сравнително ниска степен на обществена опасност и води до заключението, че по отношение на тях може да бъде проведен поправителен и превъзпитателен процес, поради което не е необходимо те да бъдат изолирани от обществото до края на живота си. Тези обстоятелства не са взети предвид от въззивния съд, като аргументацията, с която той е обосновал решението си да определи на подсъдимите Г. и Е. „доживотен затвор“ е недостатъчна, неубедителна и не се споделя от настоящия съдебен състав. Погрешната преценка на контролирания съд на тежестта на конкретното деяние и на степента на обществена опасност на подсъдимите Г. и Е. е довела до неправилно определяне на вида на наказанието. Не е било налице основание да бъде изменяна първоинстанционната присъда, с която законосъобразно, обосновано и справедливо е определена най-леката алтернатива на санкцията, предвидена в чл. 199, ал. 2, т. 2 от НК- лишаване от свобода от 15 до 20 години, като е наложено наказание от 19 години и шест месеца, редуцирано на основание чл. 58а, ал.1 от НК на тринадесет години. Това обуславя извода, че наложените от въззивната инстанция наказания на подсъдимите Г. и Е. са явно несправедливи по смисъла на чл. 348, ал .5, т. 1 от НПК, което налага изменяне на въззивното решение в посочената част. С оглед на изложените съображения и на основание чл. 354, ал.2, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, І – во наказателно отделение Р Е Ш И: ИЗМЕНЯ въззивно решение № 248/21.11.2018 год., постановено по в.н.о.х.д. №296/2018 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново, като: НАМАЛЯВА размера на наложеното на подсъдимия Р. Д. Б. наказание „лишаване от свобода“ от двадесет и седем години на ДВАДЕСЕТ И ПЕТ ГОДИНИ; НАМАЛЯВА размера на наложеното на подсъдимия Б. Г. Г. наказание „лишаване от свобода“ от двадесет и три години на деветнадесет години и шест месеца, като на основание чл. 373, ал.2, вр. с чл. 371, т.2 от НПК и чл. 58а, ал.1 от НК редуцира същото на ТРИНАДЕСЕТ ГОДИНИ. НАМАЛЯВА размера на наложеното на подсъдимия М. И. Е. наказание „лишаване от свобода“ от двадесет и три години на деветнадесет години и шест месеца, като на основание чл. 373, ал.2, вр. с чл. 371, т.2 от НПК и чл. 58а, ал.1 от НК редуцира същото на ТРИНАДЕСЕТ ГОДИНИ. ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата му част. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.