7 Р Е Ш Е Н И Е № 90 гр. София, 16 юли .2019г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на шестнадесети май, две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : КЕТИ МАРКОВА ЧЛЕНОВЕ : ДАНИЕЛА АТАНАСОВА МАЯ ЦОНЕВА при участието на секретаря ИЛИЯНА ПЕТКОВА и в присъствието на прокурора ИВАЙЛО СИМОВ изслуша докладваното от съдията КЕТИ МАРКОВА н. д. № 362/ 2019 година Касационното производство е по чл. 346, т. 1 НПК, образувано по жалби на подсъдимите П. Д. П. и Д. П. Д., двамата от гр.Т., депозирани от техния защитник адв. Ц. И., срещу въззивно решение № 21 от 21. 02. 2019г., на Варненския апелативен съд, наказателно отделение, постановено по ВНОХД № 9/ 2019г., по описа на съда, с което е потвърдена присъда № 15 от 18. 12. 2018г. на Окръжен съд- гр.Търговище, по НОХД № 49/ 2018г. В касационните жалби и на двамата подсъдими се поддържа, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила- отменителни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1- 2 НПК. Исканията са за отменяване на решението. Подсъдимият П. Д. П. лично и чрез упълномощения си защитник, поддържа жалбата си на основанията, по съображенията и с искането, формулирано в нея. Подсъдимият Д. П. Д., редовно призован, не се явява в съдебно заседание пред настоящата инстанция. Жалбата се поддържа от неговия упълномощен защитник, по изложените в нея съображения, със заявеното искане. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение, че жалбите на подсъдимите са неоснователни. Намира, че при разглеждането на делото не са допуснати съществени нарушения на материалния и процесуалния закон, поради което счита, че обжалваното решение следва да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди доводите в жалбите, становищата на страните в съдебно заседание, и в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 НПК, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационните жалби на подсъдимите П. Д. П. и Д. П. Д. са процесуално допустими. Подадени са от процесуално легитимирани субекти, срещу въззивен съдебен акт, подлежащ на касационен контрол, в установения от закона срок. Разгледани по същество жалбите са основателни. С първоинстанционната присъда Окръжният съд- гр.Търговище, е признал подсъдимия П. Д. П., от гр.Т., за виновен в това, че в гр.Т., в качеството си на управител на „Хлебопроизводство и сладкарство“ О.- [населено място] избегнал установяването и плащането на дължим от дружеството данък върху добавената стойност в големи размери- за сумата 8019, 29 лв., като потвърдил неистина в справка- декларация по чл. 125 ЗДДС, използвайки документ с невярно съдържание- фактура № 99/ 1. 04. 2009г., издадена от „Мариновгаз“ О.- [населено място], допускайки осъществяване на счетоводството в нарушение на чл. 4 ЗСч (отм.) и приспадайки неследващ се данъчен кредит в посочения размер, поради което и на основание чл. 255, ал. 1, т. 2, 5, 6 и 7 НК, и чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б“ НК, го е осъдил на пробация, със следните мерки: задължителна регистрация по настоящ адрес и задължителни периодични срещи с пробационен служител, за срок от по две години, като го е признал за невинен и го е оправдал по обвинението в останалата му част. Признал е подсъдимия Д. П. Д., от гр.Т., за виновен в това, че в периода 14. 06. 2004г.- 30. 04. 2008г. в гр.Т., при условията на продължавано престъпление, избегнал установяването и плащането на данъчни задължения по ЗДДС, ЗОДФЛ (отм.) и ЗДДФЛ, в общ размер на 72144, 71 лв., в особено големи размери, като потвърдил неистина в данъчни декларации по ЗОДФЛ (отм.) и ЗДДФЛ и в справки- декларации по ЗДДС и допускане осъществяване на счетоводството в нарушение на чл. 4 ЗСч (отм.), поради което и на основание чл. 255, ал. 3, вр. ал. 1, т. 2, 3 и 5, вр. чл. 26, ал. 1 НК, го е осъдил на три години лишаване от свобода, изпълнението на което е отложил, на основание чл. 66, ал. 1 НК, за срок от четири години. Признал е подсъдимия за невинен и го е оправдал по повдигнатото обвинение в останалата му част. Присъдил е разноските по делото, възложени в тежест на подсъдимите. Доколкото релевираните и в двете жалби касационни основания, както и подкрепящите ги съображения са идентични, ВКС в настоящия си състав прие, че следва да ги обсъди и прецени едновременно. Въззивното производство пред АС- Варна е било образувано по протест на зам. окръжен прокурор при Окръжна прокуратура- Т. и жалби, подадени от защитника на подсъдимите П. П. и Д. Д.- адв. Ц. И.. Депозирайки въззивните жалби в рамките на установения от закона срок, адв. И. накратко е формулирал възраженията си към първоинстанционната присъда (в обжалваната й наказателно- осъдителна част), и изрично е изтъкнал, че след изготвяне на мотивите на постановената присъда ще изложи съображенията си, което впоследствие е сторил. В представените допълнения от името на всеки от подсъдимите, подробно е развил аргументите си, поради които счита, че първоинстанционният съдебен акт следва да бъде отменен. По този начин Варненският апелативен съд е бил сезиран с жалби, чието съдържание и аргументация далеч надхвърля изискванията за редовност, съгласно чл. 320 НПК. Въззивната инстанция, която за разлика от касационната, проверява изцяло и служебно първоинстанционната присъда, независимо от основанията, сочени от жалбоподателите (чл. 313 и чл. 314, ал. 1 НПК), в конкретния случай е била значително улеснена. Разполагала е и с изрично формулирани възражения по конкретни въпроси от материалноправен и процесуалноправен характер, които според подсъдимите не са намерили своя съответен на закона отговор в първоинстанционното производство. Доводът за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, изтъкнат в касационните жалби и на двамата подсъдими, а именно, че липсват мотиви в решението на въззивната инстанция за редица обстоятелства със съществено значение за преценката на обективната и субективна съставомерност на деянията, инкриминирани на всеки от подсъдимите, за които те са признати за виновни и осъдени, е основателен. Нещо повече, вярната оценка на основателността на така релевирания от касаторите довод, изисква да се признае, че въззивният съдебен акт не съдържа мотиви, съответни на императивно предписаното им от процесуалния закон съдържание и реквизити, което е и основният му порок. Проблемът в случая се заключава в това, че апелативният съд в действителност изобщо няма собствени мотиви нито по фактите, нито по правото. Използвайки функцията „Copy-paste“ директно и без всякаква редакция, или най- малкото с придружаващ съответен коментар върху съдържанието на акта на контролираната инстанция, констатациите и изводите в него, буквално и дословно, той механично е пренесъл в своето решение цели пасажи от мотивите на присъдата на окръжния съд. Разгледани в сравнителен план и при съпоставянето им, мотивите на двата акта показват съвпадение както в частите си относно приетите фактически положения, така и в тези с правните изводи. Оказват се идентични като текстово съдържание, редакция и пунктоация. Променен е единствено компютърният шрифт. Резултат от описания подход е и възпроизвеждането на една очевидно незаконосъобразна интерпретация на материалния закон, направена в мотивите на първата инстанция, която е било наложително да бъде ревизирана (Вж. НОХД № 49/ 2018, том ІІ, л. 529, гърба, абз. 3). Вместо това обсъжданият текст дословно е направен част на мотивите на въззивния съдебен акт (Вж. ВНОХД № 9/ 2019г., л. 66, абз. 3). Тук е мястото да се отбележи, че престъпната съставомерност на конкретните отделни деяния, включени в състава на единното продължавано престъпление по чл. 26, ал. 1 НК, не се състои в подаването на съответните справки- декларации и данъчни декларации по ЗДДС, ЗОДФЛ (отм.) и ЗДДФЛ въобще, какъвто е формулираният правен извод в мотивите на инстанционните съдилища. Това е така, защото след като законът е вменил на гражданите и търговците определени задължения, сред които е и подаването на декларации със съответните съдържание, реквизити и срокове, тяхното изпълнение не може да бъде нищо друго освен правомерна дейност и в никакъв случай престъпление. В този смисъл е вярно точно обратното. Деянието става съставомерно по чл. 255, ал. 1 НК (респ. по- тежко или по- леко наказуемите състави на обсъжданото данъчно престъпление), когато избягването на установяване или плащането на данъчни задължения се осъществява чрез една или при съчетанието на повече от формите на изпълнителното деяние, изрично и лимитативно визирани в т. 1- 7 на чл. 255, ал. 1 НК, първата от които е бездействието, в хипотезата на неподаване на декларация. Впрочем, пореден недостатък на мотивите на проверяваното решение се оказва и неразграничаването и неиндивидуализирането в достатъчна степен на всяка от отделните форми на изпълнителното деяние на основния състав на чл. 255, ал. 1 НК, за които, в различно съчетание за всеки от дейците, е постановено осъждане. Втората инстанция е била сезирана от подсъдимия П. да се произнесе по законосъобразността и обосноваността на постановената срещу него осъдителна присъда, с подробни съображения за противоречие със закона на изводите на ОС- Търговище относно дадената оценка на инкриминираната сделка между представляваното от жалбоподателя търговско дружество- „Хлебопроизводство и сладкарство“ О. и „Мариновгаз“ Е., представлявано от свидетеля М. М., свързаните с нея счетоводни записвания и съдържанието на съставените и изискуеми от данъчното законодателство документи и тяхното предназначение. Освен това в жалбата, а и в пледоарията пред състава на апелативния съд, са изложени и редица конкретни съображения, отнасящи се до липсата на всякаква интерпретация и оценка на показанията на свидетеля М. от първостепенния съд, най- малкото изискваща констатации дали се кредитират същите, за да бъдат решени правилно и въпросите по същество- за вината и отговорността на касатора. Въззивната инстанция декларативно се е съгласила с приетото от окръжния съд, без да се произнесе по възраженията на жалбоподателя, съобразно изискванията на чл. 339, ал. 1 и 2 НПК. Илюстрация на така възприетия подход е и липсата на всякаква аргументация в подкрепа на извода, формално залегнал в мотивите, а именно, че възражението за липса на умисъл у този подсъдим, изводима от съотношението между предмета на данъчното престъпление и оборота на фирмата, е несъстоятелно (Вж. ВНОХД № 9/ 2019г., л. 61, абз. 3). Няма отговор обаче защо това е така (ако е вярно), и то не само с оглед приложимата нормативна рамка, а и съобразно приетите за установени по делото фактически положения, със съответната доказателствена обезпеченост. В случая е важно да се отбележи, че поначало конструкцията на обвинението за данъчно престъпление срещу П. е изградена въз основа на твърдението в обвинителния акт, че за изпълнението му същият се снабдявал с фактури, по които заплащал стойността на неизвършени дейности, след което се отказвал от изпълнение от ангажираната фирма и искал връщане на платеното. Процесните фактури включвал в месечните справки- декларации по ЗДДС, след което приспадал неследващия се по тях данъчен кредит. В хода на наказателното производство обаче, подсъдимият П. е признат за виновен и осъден за едно единствено деяние, квалифицирано по чл. 255, ал. 1 НК- във връзка със споменатия вече договор с „Мариновгаз“ О., за който представляващият това дружество М. М., разпитан в качеството на свидетел твърди, че не само договорът не е фиктивен, но по него е било реализирано частично изпълнение. Поради невъзможност да продължи изпълнението той възложил на друг изпълнител уговорените СМР за по- малка сума от първоначално получената, тъй като за вече осъществената част от тях си приспаднал направените разходи. При това положение и предвид оправдаването на дееца по обвинението в останалата му част, инстанциите по същество е следвало да се занимаят с прецизното установяване на правно значимите факти, доказателствата, въз основа на които ги приемат за установени, и следващите въз основа на тях правни изводи. Казаното до тук в пълна степен се отнася и за съдържанието на мотивите, обективиращи резултатите от въззивната преценка на правилността на проверявания първоинстанционен съдебен акт и по отношение на подсъдимия Д. Д.. Положението е идентично, предвид липсата на дължимия от втората инстанция отговор на релевираните във въззивната жалба изрични възражения, поддържани в съдебно заседание. Видно от съдържанието на представеното писмено допълнение на въззивната жалба, посоченият подсъдим е изложил множество аргументи, както от фактическо, така и от правно естество, с които въззивната инстанция изобщо не се е занимала, не ги е обсъдила и не им е дала съответната оценка, която да формира изводите за вината и отговорността на дееца. Нито първата, нито втората инстанция са обсъдили многократно поставяния пред тях въпрос за съществуващи противоречия в рамките на формираната по делото доказателствена съвкупност, основно между различните експертни заключения, назначени, изслушани и приети в хода на наказателното производство (изготвени от Н. В., П. П., М. П.), респ. на кои от тях, в кои части се основават приетите фактически положения и следващите от тях правни изводи. Определението на апелативния съд, постановено в съдебното заседание от 14. 02. 2019г., с което е оставено без уважение поредното искане на защитника на подсъдимите за назначаване на съдебно- счетоводна експертиза, е практически без мотиви. Вярно е, че въззивната инстанция няма задължението всякога да удовлетворява доказателствените искания на страните, но е длъжна като прецени основателността на искането, с което е сезирана, да изложи мотивите за решението си. Следващият кръг от въпроси, за които липсва произнасяне, са експертните констатации за зле воденото счетоводство на ЕТ „Е. - Д. Д.“ (Вж. заключение на съдебно- счетоводна експертиза по НОХД № 49/ 2018г. на ОС- Търговище, л. 219 и сл.), което прави невъзможен отговора на поредица от въпроси, поставени на експерта. Съдилищата не са се ангажирали със съответните констатации относно вида, характеристиките и спецификата на тези нарушения, за да решат дали и доколко те се само резултат на немарливост или изпълват специфичното съдържание на умисъла за осъществяване на данъчно престъпление, при изпълнително деяние по чл. 255, ал. 1 т. 5 НК. В тази връзка следва да се посочи също, че в мотивите поначало липсват правни изводи за субективната страна на престъплението, за което всеки от двамата касатори е бил признат за виновен и осъден. Първата инстанция се е задоволила двукратно да възпроизведе дословно текста на чл. 11, ал. 2 НК във всяка от частите на мотивите си, отнасящи се до съответния подсъдим- П. и Д., без обаче да внесе каквато и да било конкретика, съобразена с установеното по делото от фактическа страна конкретно проявление, изпълващо съдържанието на интелектуалния и волевия момент на прекия умисъл. По описания вече начин, без всякакви допълнения и собствени съждения на контролиращата инстанция, текстът на чл. 11, ал. 2 НК е поставен в съответните части на въззивното решение- относно всеки от подсъдимите. Предвид гореизложеното, ВКС в настоящия си състав намери, че жалбите на подсъдимите П. П. и Д. Д. са основателни. Проверяваният съдебен акт подлежи на касационна отмяна, поради наличието на допуснато съществено нарушение на процесуалните правила от категорията на абсолютните, а именно липса на мотиви на въззивното решение- касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2, вр. ал. 3, т. 2, предл. 1 НПК. Нарушението е отстранимо и механизмът за това е отмяна от касационната инстанция и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд от стадия на съдебното заседание, съобразно правомощията на ВКС по чл. 354, ал. 1, т. 5, вр. ал. 3, т. 2 НПК. Предвид наличието на основание за отмяна на въззиния съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от АС- Варна, е безпредметно подробното обсъждане на останалите доводи, развити в жалбите на подсъдимите П. и Д., свързани със събирането, проверката и оценката на доказателствата, формирането на вътрешното убеждение на инстанциите по същество, по приложението на материалния закон и справедливостта на наказанията, но същите следва да се обсъдят и да се имат предвид при новото разглеждане на делото. Следва да бъдат съобразени и задължителните разрешения по приложението на чл. 255 НК, дадени с Тълкувателно решение № 1/ 2009г. на ВКС, ОСНК. На основание чл. 355, ал. 1, т. 2- 3 НПК следва да бъдат изпълнени като задължителни указанията на ВКС, дадени с настоящото решение, и отнасящи се до отстраняването на допуснатите в хода на въззивното производство съществени нарушения на процесуалните правила и тълкуването и прилагането на материалния закон. Воден от изложените съображения, и на основание чл. 354, ал. 1, т. 5, вр. ал. 3, т. 2 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯВА въззивно решение № 21 от 21. 02. 2019г., постановено по ВНОХД № 9/ 2019г., по описа на Апелативен съд- гр.Варна, наказателно отделение, като ВРЪЩА ДЕЛОТО за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд от стадия на съдебното заседание. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: