Р Е Ш Е Н И Е № 192 гр. София, 24.04.2013 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на деветнадесети април две хиляди и тринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : Татяна Кънчева ЧЛЕНОВЕ : Елена Авдева Теодора Стамболова при секретар Н.Цекова и в присъствието на прокурора Кирил Иванов изслуша докладваното от съдията Елена Авдева наказателно дело № 596 /2013 г. Производството по делото е образувано на основание чл.346, т.1 от НПК по касационни жалби на подсъдимия С. О. К. и неговия защитник против решение № 19 от 06.02.2013 г. по внохд №533/2012 г. по описа на Пловдивския апелативен съд. В жалбите се сочи, че решението е неправилно и постановено при съществени процесуални нарушения, а наложеното наказание е явно несправедливо. Жалбоподателите оспорват правната квалификация на деянието като грабеж, като противопоставят на разсъжденията на предходните инстанции тезата за доброволно предаване на инкриминираните вещи или, алтернативно – за отнемането им без сила или заплашване. Съществени нарушения подсъдимият съзира в процесуалния ред, по който протекло първоинстационното разглеждане на делото. Явната несправедливост на определената санкция е мотивирана с допуснато в атакувания акт подценяване на многобройните смекчаващи обстоятелства. С тези аргументи се формулира искане за оправдаване на подсъдимия или за преквалифициране на престъплението като кражба и намаляване на наказанието до легалния минимум. В съдебното заседание пред касационната инстанция защитникът на подсъдимия и последният лично поддържат жалбите по изложените в тях съображения. Прокурорът пледира решението на въззивната инстанция да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : Пловдивският окръжен съд, наказателно отделение, с присъда № 101 от 28.11.2012 г. по нохд № 871/2012 г. признал подсъдимия С. О. К. за виновен в това, че на 20.01.2012 г. в гр.П. отнел чужди движими вещи и пари на обща стойност 183 лв. от владението на Р. Х. И. с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил сила и деянието е извършено при условията на опасен рецидив, поради което и на основание чл.199, ал.1 т.4 вр. с чл.198, ал.1 вр. с чл. 29, ал.1 б.”а” и б.”б” и чл. 54 от НК го осъдил седем години лишаване от свобода, които да изтърпи в затвор или затворническо общежитие от закрит тип при първоначален строг режим. В тежест на подсъдимия били възложени и сторените по делото разноски. Пловдивският апелативен съд, първи наказателен състав, с решение № 19 от 06.02.2013 г. потвърдил изцяло първоинстанционната присъда. Жалбите срещу въззивния акт са с идентично съдържание, което позволява съвместната им касационна проверка. Те са неоснователни поради следните съображения: На първо място касационната проверка не установи съществени нарушения на процесуалните правила по смисъла на чл. 348, ал.3 от НПК, предпоставящи ревизия на обжалваното решение. Твърдението на жалбоподателите за неправилно тълкуване на доказателствата по делото се опровергава от данните по делото.Съдът е стигнал до извод за насилствено отнемане на вещите на свидетеля Р. И. на базата на обективно, пълно и всестранно обсъждане на доказателствената съвкупност. За разлика от защитата настоящият състав намира, че предходната инстанция е проверила внимателно достоверността на показанията на пострадалия без да пренебрегва противопоставящите им се обяснения на подсъдимия. Опитът да се внесе недоверие към Р. И. поради житейска неправдоподобност на причината за пребиваването му на местопроизшествието борави с предположения за факти, неотносими към предмета на доказване. От значение за крайния резултат по делото е изясняване на начина , по който портфейлът на пострадалия с цялото му съдържание, включително лична карта, както и мобилният му телефон, са попаднали в подсъдимия, а не причините , поради които двете лица са се озовали на едно и също място. Версията за предоставяне на посочените вещи като заплащане за извършена сексуална услуга е силно уязвима логически и напълно незащитена доказателствено. Безспорно е, че подсъдимият и пострадалият не се познавали и се срещнали случайно. Р. И. нямал никакви мотиви да се разделя с документа си за самоличност и с телефона си. Въззивната инстанция категорично изключила доброволност на предаването на вещите и на базата на показанията на свидетеля Т.. Коментарът на показанията на това лице, направен в касационната жалба на защитата, е некоректен и отклоняващ се от съдържанието на съдебните протоколи. Той игнорира последователно заявените от свидетеля данни за ситуацията, в която той възприел подсъдимия и пострадалия, за нараняванията на последния и за реакцията му на нападнат, набит и ограбен гражданин. Въззивният съд установил еднопосочност в свидетелските показания и пълната им подкрепа от останалите доказателствени източници, поради което процесуално екзактно отказал да верифицира становището на защитата. На следващо място следва да се отхвърли искането на касаторите за квалифициране на деянието като кражба. Както е добре известно, грабежът е съставно престъпление, включващо принуда и кражба. Извършеното от подсъдимия деяние с правилно установените от съда елементи, обхваща и двете посегателства - както срещу личността на пострадалия чрез приложената сила, така и срещу собствеността с отнемането на владението на вещите. Няма законово основание за преквалифициране на деянието и за преосмисляне на размера на наказанието в контекста на друг престъпен състав. Напълно лишено от подкрепа е оплакването на касатора за неправомерен съдебен отказ за разглеждане на делото по реда на съкратеното съдебно следствие. От първоинстанционното досие е видно, че подсъдимият не е поискал предварително изслушване, не е давал съгласие да не бъдат разпитвани свидетели и вещи лица и не е правил самопризнания относно фактите в обвинителния акт. Между него и прокурорът не е постигнато и споразумение, поради което упрекът към съда за неправилно отклонение на процеса към разглеждане по общия ред е голословно. Незащитим е и доводът за проявено от съда бездействие самостоятелно да инициира съкратено съдебно следствие, тъй като той противоречи на мотивите на Тълкувателно решение № 1 от 6.04.2009 г. на ВКС по т. д. № 1/2008 г., ОСНК, т.1 .1, според които решението за предварително изслушване на страните с последващо съкратено съдебно следствие е израз на правомощието на съда, по свой почин или по искане на подсъдимото лице, да определи реда за провеждане на съдебното производство. Разбирането на жалбоподателя, че се касае до процесуално право на подсъдимия да избира начина на развитие на наказателния процес, бе отхвърлено от съдебната практика, поради което и с аргумент от чл.130, ал.2 от Закона за съдебната власт за задължителната сила на тълкувателната дейност на ВКС всички аргументи за ограничаване на процесуалните права на подсъдимия във връзка с процесуалния ред следва да се оставят без уважение. На последно място не се установява и явна несправедливост на наложеното наказание седем години лишаване от свобода. Не е вярно оплакването, че въззивният съд едностранчиво се е позовал само на факти, утежняващи наказателното положение на подсъдимия. Напротив, на стр.3 от атакуваното решение са изброени цитираните в касационната жалба обстоятелства - трудова ангажираност, недобро здраве, ниска стойност на отнетото имущество. Те са отчетени по най - благоприятен за подсъдимия начин, тъй като индивидуализацията на санкцията е извършено от позиция на техния значителен превес над отегчаващите обстоятелства. Въззивният съд правилно е акцентирал върху многобройните осъждания на подсъдимия, значително надхвърлящи необходимите за квалификацията опасен рецидив, свързвайки с тях извод за високата степен на обществена опасност на дееца и необходимост от по-интензивно въздействие на наказателната репресия за постигане на нейния поправителен и предупредителен ефект. Санкцията е адекватна на степента на обществена опасност на деянието и дееца и е в състояние да постигне целите на чл. 36 от НК на плоскостта на личната и генералната превенция без да бъде намалявана. Водим от горното и на основание чл. 354, ал.1 , т.1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 19 от 06.02.2013 г. по внохд №533/2012 г. по описа на Пловдивския апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.