2 Р Е Ш Е Н И Е № 331 гр. София, 01.11. 2013 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на десети октомври през две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА БОЯН ЦОНЕВ при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 2181 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. М. Д. срещу решение № 310/21.12.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 622/2012 г. на Сливенския окръжен съд. С него е отменено решение № 716/19.07.2012 г. по гр. дело № 766/2012 г. на Сливенския районен съд (СлРС) и е отхвърлен предявения от жалбоподателя срещу Т. Г. Д. иск с правно основание чл. 59, ал. 9 от СК за изменение на постановените с решение № 449/26.05.2011 г. по гр. дело № 7346/2010 г. на СлРС, мерки относно упражняването на родителските права по отношение на малолетното дете Д. И. Д., ведно с всички последици от това; в тежест на жалбоподателя са възложени разноските по делото. В касационната жалба се излагат оплаквания и подробни съображения за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. От страна на ответницата Т. Г. Д., в отговора на касационната жалба и в откритото съдебно заседание излагат подробни съображения за неоснователност на жалбата. С определение № 549/25.04.2013 г. по настоящото дело е допуснато касационното обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по въпроса по приложението на чл. 51, ал. 4 и чл. 59, ал. 9, във вр. с чл. 59, ал. 4 от СК, а именно – относно преценката на изменението на обстоятелствата, като основание за промяна на мерките по упражняването на родителските права, и конкретно – на поведението на родителите и на останалите установени по делото причини, довели до категорично нежелание у детето да живее с родителя, на когото е било предоставено упражняването на родителските права с предходното съдебно решение. В определението по чл. 288 от ГПК е прието е, че този правен въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с т. V, във вр. с т. ІІ от ППВС № 1/12.11.1974 г. Съгласно дадените там задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона, под „изменение на обстоятелствата” се разбират, както новите обстоятелства, които влошават положението на детето при родителя, при когото то е оставено за отглеждане и възпитание, така и обстоятелствата, с които би се подобрило положението му при новото разрешение, като във всички случаи съдът е длъжен да обсъди дали обстоятелствата се отразяват на положението на детето и на ефикасността на по-рано взетите мерки, при която преценка следва да се изхожда изключително от интересите на детето; посочено е и че съзнателното задържане на детето след влизане в сила на решението, с което е предоставено упражняването на родителските права и е определен режима относно упражняването им и на лични контакти и издръжката, както и създаването на пречки за изпълнението на това решение, не съставляват основание за нови мерки в полза на виновния родител. Настоящият съдебен състав намира, че тези разрешения са актуални и при действието на СК от 2009 г. В допълнение следва да се посочи, че по своето съдържание изменението на обстоятелствата, респ. – новите обстоятелства могат да имат най-различна проявна форма. Те могат да се отнасят до родителските, възпитателските или моралните качества на родителите, до тяхното и на децата поведение, до желанието на децата и на родителите относно упражняването на родителските права и мерките за лични отношения с другия родител, до социалната среда, в която живеят децата след решението, до жилищните, битовите и материалните условия и т. н. Във всички случаи съдът е длъжен да обсъди дали комплексът от тези обстоятелства се отразяват, и по какъв начин на положението на детето и на ефикасността на мерките, които определят същото. Желанието на децата и това на родителите относно упражняването на родителските права и мерките за лични отношения с другия родител, не са задължителни за съда. Техните становища и искания, както и установеното по делото тяхно поведение се обсъждат на общо основание и се вземат предвид и се преценяват в съвкупност с всички останали релевантни обстоятелства по делото, като висшият критерий за решението на съда е интересът на децата. В тази връзка следва да се има предвид, че чрез режима на упражняване на родителските права и на лични отношения трябва да се постигне възможност децата да растат и се развиват под грижата и с подкрепата и на двамата родители. Право на всяко дете, а и негова естествена потребност е да общува и с двамата си родители. По тази причина по принцип мерките за лични отношения, с оглед конкретните обстоятелства, следва да предоставят най-широка възможност за общуване и осъществяване на пълноценни отношения между детето и родителя, на когото не е предоставено упражняването на родителските права. Запазването на добрите отношения, честите лични контакти следва да се стимулират и подпомагат, включително от другия родител, от роднините и приятелския кръг на майката и бащата. От всичко изложено следва, че поведението на родителите и останалите причини, които са довели до категорично нежелание у детето да живее с родителя, на когото е било предоставено упражняването на родителските права с предходното съдебно решение, имат важно, но не решаващо значение при преценката дали в конкретния случай изменението на обстоятелствата представлява основание за промяна на мерките по упражняването на родителските права и на лични контакти. Както вече беше изтъкнато, при тази преценка следва да се изхожда изключително от интересите на детето. Изхождайки именно от този висш критерий, съдът, макар да не е обвързан от желанието или нежеланието на детето да живее с единия родител и да има контакти с другия, във всички случай следва да вземе предвид и да зачете чувствата на детето, както и да отчете ефекта на принудата при изпълнението на съответния режим, с оглед възрастта на детето, конкретното му развитие и зрелост, и най-вече – с оглед конкретното му психоемоционално състояние. В случая с бракоразводното решение № 449/26.05.2011 г. по гр. дело № 7346/2010 г. на СлРС е било утвърдено споразумение по чл. 51 от СК между страните, с което родителските права спрямо малолетното дете са предоставени за упражняване от ответницата, като е определен режим на лични отношения и контакти на жалбоподателя с детето – всяка първа и трета седмица от месеца от 16.30 ч. на петъчния ден до 17 ч. на неделния ден – с преспиване, както и един месец през лятото, който да не съвпада с годишния платен отпуск на майката, всяка четна година зимната ваканция детето да прекарва с бащата, а пролетната – с майката, а всяка нечетна година – зимната ваканция – с майката, а пролетната – с бащата, по същия начин се редуват и коледните и новогодишните празници; жалбоподателят се е задължил да заплаща месечна издръжка в размер 120 лв. С иска, предявен по настоящото дело на 20.02.2012 г., жалбоподателят е поискал съдът да промени тези мерки относно упражняването на родителските права, като предостави упражняването на същите на него, и като определи по своя преценка режим на лични контакти на детето с ответницата и последната да заплаща издръжка в минимален размер. Първоинстанционният съд е уважил иска, като е предоставил за упражняване родителските права на касатора-ищец, определил е режим на лични контакти между ответницата и детето, осъдил е ответницата да заплаща месечна издръжка в размер 72.50 лв. и е определил местоживеене на детето при жалбоподателя – на неговия адрес в [населено място]. Районният съд е приел за безспорно установено по делото, че детето изразява категорично желание да живее при баща си в [населено място], където е било отглеждано преди прекратяването на брака между родителите, както и че е развило синдром на родителско отчуждение спрямо майката и отреагира агресивно спрямо нея. Приел е наличие на достатъчен родителски капацитет и родителско-възпитателски качества и у двамата родители, като същевременно е отчел факта на категоричното нежелание на детето да живее при майка си в [населено място] войвода, водещо до проява на агресия спрямо нея и нейните близки, както и че то се чувства по-спокойно в дома на бащата, в обстановката, в която е свикнало да живее и към която е привързано, където са приятелите му. Районният съд е изтъкнал, че интересите на детето налагат да не се променя социалната среда, към която то е адаптирано, но едновременно с това – да се положат усилия от страна на двамата родители за възстановяване на връзката между майката и детето, като този проблем е преодолим чрез съвместни действия на родителите за осигуряване на спокойна, сигурна и здравословна емоционална среда за детето, което е на осем години към този момент, от мъжки пол и у него е силно развита представата за по-силния родител, в случая – бащата, което води до пълното отричане на по-слабия родител - майката. Предвид това психическо състояние на детето, обективирано в ясно изразеното му нежелание да живее при майката, съпроводено с емоционални изблици срещу нея и нейните близки, първоинстанционният съд е приел, че интересът на детето е основание за възлагането на родителските права на бащата, при когото то се чувства сигурно и спокойно в атмосферата, в която е израсло. Въззивният съд е намерил, че възприетата в мотивите на първоинстанционния съд фактическа обстановка е пълна и кореспондираща с доказателствата по делото, поради което е препратил към нея, макар да не споделя крайния извод за основателност на иска. Окръжният съд е споделил и извода на районния, че е налице промяна в обстоятелствата, релевантни за упражняването на родителски права и на мерките за лични контакти, изразяваща се в промяна поведението на детето и изразяване от негова страна на желание да живее с баща си и на категорично нежелание да живее с майка си, но е приел, че тези промени не налагат промяна в титулярството на родителските права. След анализ на обясненията на страните и на доказателствата по делото, и най-вече – на експертното заключение и на заявеното пред съда от вещото лице – психолог, въззивният съд е приел, че по несъмнен начин се установява, че у детето е налице „синдром на родителско отчуждение” спрямо майката, като с оглед причините, довели до промяната в поведението на детето, е приел, че родителските права не следва да бъдат променяни и искът следва да се отхвърли. Въз основа съдебно-психологическата експертиза, окръжният съд е приел за установено, че майката, под влияние на своя гняв, директно е проектирала негативно отношение към бащата, чрез използване на обидни думи и обвинения по негов адрес. Бащата е реагирал по подобен начин, като индиректно е отрекъл майката у съзнанието на детето; неговото отношение е имало по-силно въздействие върху детето, тъй като емоционалната връзка помежду им е добра, ресурсите и условията му на живот – също. Посочено е и че за да се чувстват по-силни, децата приемат позицията на възприемания от тях за по-силен родител, което се случва и за защита на силните страхове, предизвикани у детето – лицето, което постоянно действа върху другия родител, се подкрепя, за да не се превърне самото то в мишена на неговата неопределена ярост. Също предвид съвкупната преценка на доказателствата по делото и най-вече на експертното заключение, въззивният съд е приел, че детето е било поставено в условията на висококонфликтен развод, характеризиращ се с интензивно и протакащо се разделяне, с голяма враждебност между родителите, вербална и психологическа агресия и тактика на саботажи и обезценяване; че родителите са поставили детето в дисфункционална среда, като са го направили свидетел на различни видове насилие и манипулации в отношенията, поради което детето е станало лесен обект на манипулации от страна и на двамата родители, тъй като неговият собствен „Аз” в момента отсъства; че тази травмираща за детето среда е обусловила усвояването на такъв модел на поведение у него, при който то, персонално въведено от родителите да участва в конфликта между тях, и при невъзможността да се справи със ситуацията на афекти, е взело страната на единия родител срещу другия, което е обусловило и желанието му да живее при баща си, но този избор е несъстоятелен, най-вече заради предварителната нагласа за отричане на другия родител. С оглед това е прието, че новите обстоятелства, установени по делото, са свързани с по-агресивна промяна в поведението на детето, елемент от която е и категорично изразеното му желание да живее при баща си и нежелание да живее с майка си, като е посочено, че детето се научава да манипулира и да остойностява в зависимост от степента на лоялност към отчуждаващия родител. Въззивният съд, също в съответствие с съдебно-психологическата експертиза, е приел, че в основата на това поведение на детето е синдромът на родителско отчуждение, от който то страда. Прието е и че процесът на зараждане на този синдром е започнал още преди развода между родителите, че проблемът се е задълбочил през годините и е стигнал почти крайна фаза, изразяваща се в пълното отричане на майката, за което принос имат и двамата родители. Посочено е и че външно това състояние се обективира в нежеланието на детето да се върне при майката, като от лятото на 2012 г. то е при бащата и не желае осъществяване на контакт с майката. Прието е и че съзнателно или не, бащата води до задълбочаване на проблема, тъй като не насърчава срещите на детето с майката, а напротив - предявил е иска за промяна в упражняването на родителските права. Изтъкнато е и заявеното от вещото лице при изслушването му в съдебно заседание, че ако детето остане да живее при баща си проблемът ще се задълбочи, както и че мнението на експерта, в което съдът е посочил, че няма основание да се съмнява, е, че се създава впечетление, че детето се чувства спокойно при бащата, но това е само временно, тъй като бащата му осигурява емоционален и материален комфорт, като подтиснатите чувства към майката са свързани със защитен механизъм, който до голяма степен се нуждае от енергия и ако това състояние продължи, би довело до разцепване на психиката, дисоцииране на образа на майката, което неизменно би засегнало психиката на детето необратимо. С оглед това окръжният съд е приел, че декларираното от детето желание да остане при баща си е резултат на описаното от вещото лице отчуждаващо поведение на този родител, изключващо добри възпитателски качества у бащата, като е изтъкнато, че родителските качества са основен критерий по чл. 59, ал. 4 от СК за определяне положението на детето. Прието е, че нови мерки спрямо детето ще доведат до прогресиране на синдрома на родителското отчуждение и до разрушаване на връзката между него и майка му - във вреда и на двамата. Въззивният съд е намерил и че при преценката на основния въпрос по делото трябва да се съобрази и психичното състояние на майката, която очевидно е с по-ясно изразена чувствителност и емоционалност; че детето и родителите са оплетени в еднаква степен в един междучовешки проблем на отношенията; както и че вещото лице дава категорично становище, че проблемът ще се задълбочи, ако и двете страни продължават да преекспонират развода върху детето си; че като всяка жизнена криза разводът засяга непреодолени чувства и теми от миналото (преди брака), които чувства се добавят към моментните и обясняват интензивността на емоционалното изживяване и поведение. С оглед това, съдът е намерил, че „единственото ефективно лекарство” при тежкия синдром на родителско отчуждение у детето, е даване на родителските права на отчуждения родител, както и че уважаването на предявения по делото иск няма да постигне целените резултати, а и това не е най-добрият интерес на детето, защото по този начин окончателно ще се прекъсне връзката син – майка, която безспорно е необходима за дете в неговата възраст. Въззивният съд е приел и че „запазването на статуквото също не е панацея за създадения проблем”, ако двамата родители не осъзнаят грешките си и не поправят поведението си към детето и един към друг. В тази връзка и предвид заявеното от вещото лице при изслушването му, че в случаите на семейства, преминали през синдрома на родителско отчуждение, възвръщането в нормалността може да отнеме години или никога да не се случи, но зависи от техния избор, като гневът и безпокойството, преживени през целия процес на раздяла, показват тенденция на изчезване, щом децата се върнат в рутината на живота си, съдът е оценил като положителен факт, с цел преодоляване на кризата от детето, чрез връщане към старите навици, закупуването на жилище от родителите на майката в [населено място]. Предвид гореизложеното, въззивният съд е извел и крайния си извод по делото, че има изменение на част от обстоятелствата по чл. 59, ал. 4 от СК, но преценени с оглед интереса на детето, изменените обстоятелства не налагат промяна в титуляра на родителските права. Въззивното решение е неправилно. Неправилен е решаващият извод на възивния съд, че установената по делото промяна в обстоятелствата не налага изменение на досегашния режим на упражняване на родителските права от майката и на лични контакти с бащата, установен със споразумението между страните, утвърдено с бракоразводното решение. За да достигне до този извод, окръжният съд необосновано е приел, че предявеният по делото иск по чл. 59, ал. 9 от СК следва да се отхвърли, с оглед причините, които са довели до промяната в поведението на детето, изразяваща се в категоричното му нежелание да живее с майка си и в прояви на агресивно поведение спрямо нея и близките й, поради развития и задълбочен у него синдром на родителско отчуждение. Както вече беше посочено, причините, включително поведението на родителите, които са довели до това състояние, имат важно, но не решаващо значение при преценката дали в конкретния случай изменението на обстоятелствата представлява основание за промяна на мерките по упражняването на родителските права и на лични контакти, тъй като при тази преценка следва да се изхожда изключително от интересите на детето, като се вземат предвид и се зачетат чувствата му, и като се отчете ефектът на принудата при изпълнението на съответния режим, с оглед възрастта на детето, конкретното му развитие и зрелост, и най-вече – с оглед конкретното му психоемоционално състояние. Необосновани, в тази връзка, са и изводите на съда, че „единственото ефективно лекарство” при установения тежък синдром на родителско отчуждение у детето, е предоставянето на родителските права за упражняване от отчуждения родител, в случая – майката, както и че уважаването на предявения по делото иск не е в най-добрия интерес на детето, защото по този начин окончателно ще се прекъсне връзката син-майка. Тези изводи са основани на абстрактните постановки, изложени в заключението на вещото лице и на становището му в съдебното заседание, без да са взети предвид конкретните обстоятелства по делото, включително и основно застъпената от вещото лице теза, че тъй като основната причина за развитието и задълбочаването на синдрома на родителско отчуждение у детето е поведението (съзнавано или несъзнавано) и на двамата родители при техния дълбок междуличностен конфликт, то и основното средство за преодоляването на проблема е промяна именно в поведението на двамата родители. Правилно въззивният съд е приел, че действията на бащата, с които способства за отчуждаването на детето от майката, като не насърчава срещите между тях, са противоправни и не са в интерес и на детето. Необоснован е обаче изводът, че вината за това, както и за психичното състояние на детето, е изключително на бащата, което изключва дори възпитателски качества у него. По делото е установено, че двамата родители още отпреди развода са в изключително обтегнати отношения, не умеят да общуват помежду си и да поделят отговорността за отглеждането и възпитанието на детето, както и да изискват от своите роднини, близки и приятели подобаващо отношение към другия родител в присъствието на детето, поставили са го в дисфункционална среда, като са го направили свидетел на различни видове насилие и манипулации в отношенията, което се отразява негативно върху неговото развитие. Двамата родители проектират своя дълбок конфликт в отношенията си с детето и го въвличат в него. Вместо да го подготвят за по-леко преодоляване на стреса от разпада на семейството и раздялата с другия родител, да го успокоят и да съдействат за възстановяване авторитета на другия родител, те допълнително травмират, объркват и превръщат собственото си дете в буфер на противоположни интереси и в средство за въздействие върху другия родител. Майката, под влияние на своя гняв, директно е проектирала негативно отношение към бащата, чрез използване на обидни думи и обвинения по негов адрес; бащата е реагирал по подобен начин, като индиректно е отрекъл майката у съзнанието на детето и неговото отношение е имало по-силно въздействие върху детето, тъй като емоционалната връзка помежду им е по-добра, ресурсите и условията му на живот – също; за да се чувства по-силно, детето е приело позицията на възприемания от него за по-силен родител. Т.е. поведението и на двамата родители е довело до развитието и задълбочаването у детето на синдрома на родителското отчуждение спрямо майката, израз на което е и категоричното му нежелание на живее с нея, поради което от лятото на 2012 г. то е останало да живее при баща си. Изключително обезпокоително е пълното отричане на майката в съзнанието на детето и наличието на агресивни настроения спрямо нея, израз на което е и споделеното от детето при събеседването с вещото лице, изготвило съдебно-психологичната експертиза по делото: „...не мога да я понасям, не ме интересува дали ме обича..., не искам да съм с нея, като й ишия един, много ме дразни, изнервя ме много..., била е по-добра, сега е по-лоша..., не искам да я виждам..., удрял съм я..., аз я удрям, а тя ме удря още по-силно, ... може малко да я обичам, ама..., каза, че господ ще накаже татко, баба и дядо..., не мога да се сдобря с нея..., аз съм зле, майка ми не знам...”. При установените по делото факти, настоящият състав намира, че изключително стресиращо за детето и негативно в емоционално отношение спрямо него ще е решение, с което да се промени фактически установеното от лятото на 2012 г. съвместно съжителство на детето с бащата – в жилището на последния, където то е останало по собствено желание и има изградени навици и приятелски кръг. Съдът намира, че успокояването на детето, успешната интеграция в училищната среда е в негов интерес. От друга страна, промяната във вече изградените привички и установения порядък в живота му, още повече по принудителен и за самото дете начин, по-скоро биха му причинили вреда и няма да способстват за възстановяване и укрепване на връзката с майката. Фактът, че нейните родители са закупили жилище в [населено място], в близост до жилището на бащата и училището на детето, е положителен в тази насока, но не променя горните изводи. Детето категорично заявява своето нежелание да живее с майка си и желание да живее с баща си. Както вече беше посочено, съдът, не е обвързан от това, но следва да вземе предвид и да зачете чувствата на детето, както и да отчете ефекта на принудата, с оглед неговата 10-годишна възраст, и най-вече – с оглед конкретното му психоемоционално състояние. Освен това, възстановяването на връзката с майката няма да може да се постигне с ново, „външно” за детето решение, наложено му по принудителен начин. В заключение, въззивното решение, като неправилно, следва да се отмени и спорът да се реши по същество от касационната съдебна инстанция. Съдът намира, че в изключителен интерес на детето е да бъде запазено сложилото се от лятото на 2012 г. фактическо положение и родителските права спрямо него да бъдат предоставени на бащата. Налице са такива промени в обстоятелствата, които с оглед висшата цел – благополучието на детето, налагат изменение на досегашния режим на упражняване на родителските права и на лични контакти, установен със споразумението между страните, утвърдено с бракоразводното решение. В същото време, както беше посочено, наложително е възстановяване и на отношенията с майката, за което и двамата родители са длъжни да окажат съдействие, като съдът намира за нужно да им укаже да потърсят и професионална помощ, с оглед нормализиране на отношенията между тях и с оглед оказване подкрепа на детето за справяне със ситуацията. Предвид всичко изложено, настоящият състав намира, че на майката следва да бъде определен разширен режим на лични отношения с детето, но с оглед възстановяване на прекъсната връзка, да се предвиди преходен период, както следва: През първите два месеца, считано от влизане на решението в сила, майката да вижда детето всяка първа и трета събота от 10 ч. до 12 ч., в присъствието на служител от Дирекция „Социално подпомагане” – [населено място]. През следващия един месец майката да вижда детето всяка събота от 10 ч. до 12 ч., в присъствието на служител от Дирекция „Социално подпомагане” – [населено място]. След този тримесечен период, майката да взима детето всяка първа и трета седмица от месеца от 10 ч. в събота до 18 ч. в неделя – с преспиване, както и през първите пет дни от пролетната ваканция на детето, а също и тридесет дни през лятната му ваканция, по време, което не съвпада с платения годишен отпуск на бащата, като той се задължава до 30 април на съответната година да уведоми писмено майката кога ще ползва същия, а ако не направи това в посочения срок, майката ще има право да определи дните, през които ще вземе детето, като уведоми писмено бащата до 31 май на съответната година. При положение, че родителите не постигнат съгласие за провеждане на официалните празници и личните празници на детето, съдът намира, че следва да постанови следния режим, който също да се осъществява след изтичането на горния тримесечен преходен период, а именно: През четните години майката да взима детето по време на следните официални празници: Трети март, Г., Деня на съединението и К. (Б. вечер и Р. Х.), като взима детето в 18 ч. в деня, в който ги разпускат от училище и да го връща до 18 ч. в деня преди детето да тръгне на училище, с изключение на К., когато да връща детето до 20 ч. на 28 декември; както и да взима детето на рождения му ден – от 10 ч. до 18 ч., освен ако този ден е събота или неделя или попада в рамките на тридесетте дни през лятната ваканция, когато се прилага посочения по-горе режим. През нечетните години майката да взима детето по време на следните официални празници: В. (от Велики петък до понеделник, които в съответната година са определени за празнуването му), Първи май, Двадесет и четвърти май, Деня на независимостта и Нова година, като взима детето в 18 ч., в деня, в който ги разпускат от училище и го връща до 18 ч. в деня преди да тръгне на училище, с изключение на Нова година, когато да взима детето в 16 ч. на 28 декември и го връща до 18 ч. на 2 януари; както и да взима детето на имения му ден – от 10 ч. до 18 ч., освен ако този ден е събота или неделя, когато се прилага посочения по-горе режим. За осъществяване на личните контакти майката следва да взима детето от дома на бащата и съответно да го връща в този дом. Служителите от ангажираната със случая Дирекция „Социално подпомагане” – [населено място] могат при необходимост, ако интереса на детето го налага, да предприемат нужните действия, включително да сезират съда. Необходимо е и двамата родители да спазват предписанията на съда за упражняване на родителските права и за личните отношения. При разногласия, да търсят първо пътя на диалога, ако е необходимо и услугите на Дирекция „Социално подпомагане” – [населено място]. На детето и майката следва да бъде оказана помощ, като съдът намира за обезпокоително и решително не в интерес на детето нежеланието му да поддържа контакти с майката. За целта и с оглед благополучието на детето, на него и на двамата родители следва да бъдат предложени подходящи услуги и индивидуална работа от специалистите при Дирекция „Социално подпомагане” – [населено място]. Следва да бъде разпоредено на двамата родители, на детето и на техните близки да оказват съдействие на служителите при Дирекция “Социално подпомагане” – – [населено място] при осъществяване на горните мерки. С оглед резултата по спора за упражняване на родителските права, съдът следва да се произнесе и за дължимата от родителите издръжка на детето. Нуждите и благополучието на детето изискват определяне на обща месечна издръжка, дължима от бащата и от майката, в размер 200 лв. От така определената сума, майката следва да заплаща, претендирания от бащата минимален размер от 77.50 лв., а останалата част в размер 122.50 лв. следва да се поеме от бащата. Издръжката се дължи от датата на влизане в сила на настоящото решение, защото тогава настъпва и основанието за изменението – промяната в упражняването на родителските права. Предвид изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ответницата дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ищеца, претендираните и направени от него разноски в производството делото – за заплащане на държавни такси, възнаграждение на вещото лице и адвокатско възнаграждение, а именно – сумата 657.20 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 310/21.12.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 622/2012 г. на С. окръжен съд; и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ИЗМЕНЯ, на основание чл. 51, ал. 4 и чл. 59, ал. 9, във вр. с чл. 59, ал. 4 от СК, утвърденото с решение № 449/26.05.2011 г. по гр. дело № 7346/2010 г. на С. районен съд, споразумение по чл. 51, ал. 41 от СК – в частта относно упражняването на родителските права, личните отношения и издръжката на малолетното дете Д. И. Д., КАТО: ПРЕДОСТАВЯ упражняването на родителските права спрямо малолетното дете Д. И. Д. на бащата И. М. Д.; ОПРЕДЕЛЯ следния режим на лични отношения между майката Т. Г. Д. и малолетното дете Д. И. Д.: През първите два месеца, считано от влизане на решението в сила, майката да вижда детето всяка първа и трета събота от 10 ч. до 12 ч., в присъствието на служител от Дирекция „Социално подпомагане” – [населено място]; През следващия един месец майката да вижда детето всяка събота от 10 ч. до 12 ч., в присъствието на служител от Дирекция „Социално подпомагане” – [населено място]; След този тримесечен период майката да взима детето всяка първа и трета седмица от месеца от 10 ч. в събота до 18 ч. в неделя – с преспиване, както и през първите пет дни от пролетната ваканция на детето, а също и тридесет дни през лятната му ваканция, по време, което не съвпада с платения годишен отпуск на бащата, като той се задължава до 30 април на съответната година да уведоми писмено майката кога ще ползва същия, а ако не направи това в посочения срок, майката ще има право да определи дните, през които ще вземе детето, като уведоми писмено бащата до 31 май на съответната година; Също след горния тримесечен преходен период, при положение, че родителите не постигнат съгласие за провеждане на официалните празници и личните празници на детето, съдът постановява следния режим: През четните години майката да взима детето по време на следните официални празници: Трети март, Г., Деня на съединението и К. (Б. вечер и Р. Х.), като взима детето в 18 ч. в деня, в който ги разпускат от училище и да го връща до 18 ч. в деня преди детето да тръгне на училище, с изключение на К., когато да връща детето до 20 ч. на 28 декември; както и да взима детето на рождения му ден – от 10 ч. до 18 ч., освен ако този ден е събота или неделя или попада в рамките на тридесетте дни през лятната ваканция, когато се прилага посочения по-горе режим; През нечетните години майката да взима детето по време на следните официални празници: В. (от Велики петък до понеделник, които в съответната година са определени за празнуването му), Първи май, Двадесет и четвърти май, Деня на независимостта и Нова година, като взима детето в 18 ч., в деня, в който ги разпускат от училище и го връща до 18 ч. в деня преди да тръгне на училище, с изключение на Нова година, когато да взима детето в 16 ч. на 28 декември и го връща до 18 ч. на 2 януари; както и да взема детето на имения му ден – от 10 ч. до 18 ч., освен ако този ден е събота или неделя, когато се прилага посочения по-горе режим; За осъществяване на личните контакти майката следва да взима детето от дома на бащата и съответно да го връща в този дом; РАЗПОРЕЖДА на родителите И. М. Д. и Т. Г. Д., на детето Д. И. Д. и на техните близки да оказват съдействие на служителите от Дирекция “Социално подпомагане” – [населено място] при осъществяване на горните мерки; ОСЪЖДА Т. Г. Д. да заплаща на малолетното дете Д. И. Д. месечна издръжка в размер 77.50 лв. (седемдесет и седем лева и петдесет стотинки), считано от влизане на решението в сила, ведно със законната лихва върху всяка закъсняла вноска, с падеж до пето число на месеца, за който се дължи издръжка, до настъпване на законова причина за изменение или прекратяване на издръжката; ОСЪЖДА Т. Г. Д. да заплати на И. М. Д. сумата 657.20 лв. (шестстотин петдесет и седем лева и двадесет стотинки) – разноски по делото. Решението не подлежи на обжалване. Препис от решението да се връчи на страните и на Дирекция „Социално подпомагане” – [населено място]. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.