Р Е Ш Е Н И Е № 271 гр. София, 15.10.2013 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на деветнадесети септември през две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА БОЯН ЦОНЕВ при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 1403 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 от ГПК. С решение № 303/04.07.2012 г., постановено по гр. дело № 1433/2011 г. на Пловдивския апелативен съд (П.), като е оставено в сила решение № 286/28.10.2011 г., изменено в частта му за разноските с определение № 944/25.11.2011 г., постановени по гр. дело № 208/2011 г. на Кърджалийския окръжен съд (К.), като краен резултат, са осъдени ответниците М. [фирма] и Ч. Т. М. солидарно да заплатят на малолетния ищец М. З. Ч., представляван от родителите си З. А. Ч. и Р. Ю. Ч., на основание чл. 45 и чл. 49 от ЗЗД, сумата 170 000 лв., представляваща обезщетение за причинените му, в резултат на извършено на 15.04.2010 г. електрическо изгаряне и необратима невроза на кожата и целия полов член, водещо до детеродна неспособност, неимуществени вреди, изразяващи се в претърпените болки и страдания от изгарянето на половия член и мъдниците, от претърпените четири хирургически интервенции през периода 15.04.2010 г. – 21.07.2010 г.; от невъзможността детето да уринира до пълно задържане на урина и носене на катетър за период от четири месеца; от пълна липса на полов член; преживян стрес, дълбока психологическа травма и липса на самочувствие от невъзможността да контактува с други деца в детски заведения, тъй като няма полов орган и уринира клекнал; естетически дискомфорт от обезобразените части на тялото и наличие на дупка в тялото вместо полов орган; като сумата е присъдена ведно със законната лихва върху нея, считано от 15.04.2010 г. до окончателното й изплащане; исковата претенция е отхвърлена в останалата й част – за разликата до пълния й предявен размер от 900 000 лв.; малолетният ищец е осъден да заплати на ответната М. [фирма] сумата 2 734 лв. и на ответника Ч. Т. М. – сумата 1 922 лв., представляващи направени в първоинстанционното производство разноски за адвокатско възнаграждение, определени по компенсация; двамата ответници са осъдени да заплатят по сметка на първоинстанционния съд държавна такса в размер 6 800 лв. и направените в производството разноски в размер 510 лв. Срещу така постановеното въззивно решение, касационни жалби са подадени от ищеца и от ответниците по делото. С определение № 514/17.04.2013 г. по настоящото дело касационното обжалване е допуснато само по жалбата на малолетния ищец М. З. Ч., която е подадена срещу тази част на въззивното решение, с която предявените по делото искове са отхвърлени за разликата над сумата 170 000 лв. до сумата 670 000 лв., ведно със законната лихва и относно разноските по делото. Допускането на касационното обжалване е в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК – по процесуалноправния въпрос относно ясното и безпротиворечиво произнасяне от въззивния съд по оплакванията във въззивната жалба, свързани с настъпване на част от претендираните неимуществени вреди и за наличието на причинна връзка между тях и противоправното деяние, когато с въззивното решение се препраща към мотивите на първоинстанционния съд, където е прието, че тези вреди са бъдещи и не следва да се обезщетяват. В касационната жалба на ищеца се навеждат оплаквания и се излагат съображения за неправилност на въззивното решение в обжалваната от него част. Като неправилни се сочат изводите на възивния съд, че претърпяната вреда липса на полов член (посочена в пункт 3 на исковата молба) логично включва вредите детеродна неспособност и невъзможност да се осъществява завинаги полов контакт (посочени в пунктове 4 и 5 на исковата молба) и че присъденото от първоинстанционния съд глобално обезщетение в размер 170 000 лв. покрива и тези вреди, както и че този размер е правилно определен. Поддържа се и че въззивният съд не е изложил мотиви и не е отговорил на оплакванията и доводите във въззивната жалба на ищеца срещу приетото от първоинстанционния съд, че вредите детеродна неспособност, невъзможност да се осъществява завинаги полов контакт, невъзможност да има семейство и да създаде поколение (посочени в пунктове 4, 5 и 6 на исковата молба) не са пряка и непосредствена последица от увреждането, а са вреди, чието настъпване е претендирано в бъдеще време. Сочи се и че мотивите на въззивния съд са вътрешно противоречиви – от една страна с потвърждаването на първоинстанционното решение и с препращането към неговите мотиви, въззивният съд е потвърдил извода на първоинстанционния съд, че тези вреди са бъдещи, а от друга страна е приел, че те се „поглъщат” от вредата липса на полов член и че са обезщетени с присъденото глобално обезщетение. Изложеното в касационната жалба се поддържа в откритото съдебно заседание и се доразвива в писмена защита. Двамата ответници не са подали отговори на касационната жалба на ищеца в срока за това. Третото лице – помагач на ответната болница – [фирма], в отговора си поддържа становище и доводи, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, без да излага становище по самата касационна жалба на ищеца и по наведените с нея касационни основания. Ответниците и третото лице – помагач не заявяват становища и в откритото съдебно заседание. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, по изведения от касатора-ищец процесуалноправен въпрос – в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, намира следното: Съгласно разпоредбата на чл. 272 от ГПК, когато намери първоинстанционното решение за правилно и го потвърди, въззивният съд може да не преповтаря в мотивите към въззивното решение, приетото за установено и правните изводи на първоинстанционния съд, а може да препрати към тези мотиви на първоинстанционното решение, които споделя, като по този начин ги прави свои мотиви. Наред с това, въззивният съд следва да отговори на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба, но не като контролно-отменителна инстанция, а в качеството си на такава по съществото на материалноправния спор, т.е. – чрез извеждане на свои самостоятелни фактически констатации и правни изводи, във връзка с направените оплаквания и доводи. Това е така, защото и при условията на ограничения въззив, втората съдебна инстанция – въззивният съд следва да извърши самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция доказателствен материал, и по свое вътрешно убеждение и съгласно разпореденото в закона, да направи своите фактически и правни изводи, за да достигне до свое собствено решение, което намира отражение и в мотивите на съдебния му акт. В смисъла на изложеното е константната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК (решение № 643/12.10.2010 г. по гр. дело № 1246/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 346/25.11.2011 г. по гр. дело № 1387/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 194/18.06.2013 г. по гр. дело № 1100/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и др.). От това следва, че между мотивите на първоинстанционния съд, които са възприети от въззивния съд, и чрез препращането към тях те са станали част от мотивите към въззивното решение – от една страна, и приетото от въззивния съд в отговор на оплакванията, доводите и съображенията във възивната жалба – от друга страна, не следва да има никакво противоречие. Обратното би довело до вътрешно противоречие в самите мотиви към въззивното решение, респ. – до необоснованост на същото. Поради това, въззивният съд следва да се произнесе по оплакванията във въззивната жалба ясно, пълно и точно, без да изпада в противоречие с мотивите на първоинстанционния съд, към които препраща. Това разрешение на въпроса се отнася за всички искове, включително и за деликтните. При разглеждането на последните, въззивният съд не следва да допуска такова противоречие по отношение на никой от елементите от фактическия състав на съответната отговорност, произтичаща от непозволено увреждане (чл. 45 – чл. 53 от ЗЗД, чл. 2 – чл. 6 от ЗОДОВ и пр.). В случая, въз основа на събраните по делото писмени доказателства (между които и влязлата в сила присъда, с която ответникът Ч. Т. М. е признат за виновен и е осъден от наказателния съд за това, че на 15.04.2010 г., като лекар – началник на урологично отделение в ответната болница, е причинил на малолетния ищец тежка телесна повреда, изразяваща се в детеродна неспособност, поради немарливо изпълнение на правно регламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност, като е нарушил правилата на добрата медицинска практика съгласно Медицинските стандарти по хирургия, утвърдени със заповед № РД-0-109/18.03.2002 г. на МЗ и указани в т. 4.3.5 – „а” и „б” и т. 4.3.6, раздел „Операции” – при хирургическа намеса „циркумцизия - обрязване” по приложение № 9, т. 3.1 от М., е показал липса на практическо владеене на оперативните техники, увредил е пациента, не му е осигурил безопасност, а именно – преди операцията не е направил проба на апаратурата в здрава тъкан и не е положил усилия за прецизно боравене с апарата за електрокоагулация, като е докоснал върха на накрайника на работещия електрокоагулатор до металния защипващ хирургически инструмент, в резултат на което се е получило електрическо изгаряне и необратима некроза на кожата и целия полов член на детето...), приетото по делото и неоспорено заключение на съдебно-медицинската експертиза, изслушаните по делото свидетелски показания и твърденията на страните, първоинстанционният съд е приел за установени по делото фактическите състави на чл. 45 и чл. 49 от ЗЗД, респ. приел е, че двамата ответници дължат солидарно на малолетния ищец присъденото обезщетение в размер 170 000 лв., определено по справедливост съгласно чл. 52 от ЗЗД, за претърпените от последния процесни неимуществени, описани в диспозитива на първоинстанционното решение и в пунктове 1, 2, 3, 7, 8 и 9 от исковата молба. По отношение на останалите процесни неимуществени вреди, описани в пунктове 4, 5 и 6 от исковата молба, а именно: причинени на малолетния ищец, детеродна неспособност, невъзможност завинаги да осъществява полов акт и невъзможност да има семейство и да създаде поколение, първоинстанционният съд е приел, че тяхното настъпване е претендирано в бъдеще време, поради което те не могат и не следва да бъдат обезщетявани в настоящото производство, респ. – исковата претенция в тази й част следва да бъде отхвърлена. Въззивният съд, след обсъждане на доказателствата по делото, е приел, че първоинстанционният съд е събрал достатъчно доказателства, обсъдени в пълен обем, поради което е споделил изцяло мотивите му и е препратил към тях на основание чл. 272 от ГПК. Апелативният съд е намерил за неоснователна въззивната жалба на малолетния ищец, касаеща отхвърлянето на претенцията за вредите по пунктове 4, 5 и 6 от исковата молба и за присъждането на сумата 500 000 лв. за тях. В тази връзка са изложени съображения, че в присъденото от първоинстанционния съд за всички претърпени вреди, глобално обезщетение в размер 170 000 лв., се включва и това за вредите по пункт 3 от исковата молба – пълна липса на полов член, а тази вреда, която е настъпила обективно, логично включва детеродна неспособност и невъзможност завинаги да се осъществява полов контакт. Въззивният съд е приел и че присъденият размер на обезщетението е правилно определен, изхождайки от факта, че ищецът е малко дете и прогноза за оздравителен процес не съществува. Приел е също, че присъждането на по-нисък размер не би отговаряло на действително претърпените вреди, поради което въззивната жалба на двамата ответници е също неоснователна. При извършената служебна проверка, настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение е валидно, както и че е процесуално допустимо в допуснатата му до касационно обжалване част. При извършената проверка правилността на въззивното решение съгласно чл. 290, ал. 2 ГПК, съдът намира следното: Предвид възприетото по-горе разрешение на поставения по делото процесуалноправен въпрос, основателно е оплакването в касационната жалба, че е налице вътрешно противоречие в мотивите към въззивното решение. От една страна, въззивният съд е препратил изцяло към мотивите на първоинстанционния съд, който е приел, че част от процесните неимуществени вреди, а именно: детеродна неспособност, невъзможност завинаги да осъществява полов акт, невъзможност да има семейство и да създаде поколение, са бъдещи (още ненастъпили) вреди и поради това за тях не се дължи обезщетение на ищеца. От друга страна апелативният съд е изложил съображения, че част от същите тези вреди – детеродната неспособност и невъзможността завинаги да осъществява полов акт – се припокриват с приетата за установена (и за настъпила) вреда – пълна липса на полов член, и се репарират с присъденото за всички процесни вреди глобално обезщетение. Тези изводи на въззивния съд, освен поради противоречието между тях, са необосновани и неправилни, и сами по себе си. Детеродната неспособност, причинена на ищеца, като част от състава на престъплението, за което е осъден ответника Ч. М., е установена, като вече настъпила, с влязлата в сила присъда на наказателния съд, която е задължителна за гражданския съд (чл. 300 от ГПК); тази вреда е установена и с приетото по делото заключение на съдебно-медицинската експертиза. Детеродната неспособност, както и невъзможността ищецът завинаги да осъществява полов акт, очевидно пряко следват от пълната липса на полов член и не се покриват с последната, а са различни от нея вреди, поради което подлежат на обезщетяване наред с нея и с другите приети от двете инстанции за установени и настъпили неимуществени вреди, причинени ищеца. Обратният извод на въззивния съд е необоснован и неправилен, както беше посочено. Припокриване е налице единствено между детеродната неспособност и невъзможността да се създаде поколение, което е една и съща вреда, причинена на ищеца. Бъдеща вреда, чието настъпване не е сигурно за ищеца, е единствено невъзможността той да има семейство – да сключи брак, поради което тази процесна вреда не подлежи на обезщетяване в настоящото производство, както правилно са приели двете инстанции. Макар въззивният съд правилно да е споделил извода на първоинстанционния съд, че за всички установени по делото процесни вреди, причинени на малолетния ищец, следва да се присъди едно глобално обезщетение, необосновано и в нарушение на материалния закон – чл. 52 от ЗЗД, и двете инстанции са приели за справедлив размер на обезщетението сумата 170 000 лв. Тъй като необосноваността на въззивното решение и допуснатото от апелативния съд нарушение на материалния закон, не налагат повтаряне или извършване на нови процесуални действия, обжалваното решение на въззивния съд следва да бъде касирано, като правният спор между страните следва да се разреши по същество от настоящата касационна инстанция по делото. От изложеното по-горе следва, че наред с установените от първата и въззивната съдебни инстанции неимуществени вреди, на обезщетяване от двамата ответници, на основание съответно – чл. 45 и чл. 49 от ЗЗД, подлежат и причинените на ищеца вреди, изразяващи се в детеродна неспособност и невъзможност завинаги да осъществява полов акт. Предвид вида и характера на всички установени по делото, изключително тежки неимуществени вреди, причинени на малолетния ищец, повечето от които са с необратим характер и завинаги са засегнали физическото и психическото му здраве, неговата невръстна възраст към момента на причиняването им, предвид начина, по който са му причинени, макар и по непредпазливост (а не умишлено), както и предвид всички останали обстоятелства по делото, които са свързани и са от значение за тези вреди, включително и стандарта на живот в страната, настоящият състав намира за справедлив размер на обезщетението сумата 400 000 лв., която следва да се присъди ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на деликта – 15.04.2010 г. до окончателното изплащане на цялата сума. Предвид горното, въззивното решение следва да бъде отменено, като неправилно, в частта, с която предявените по делото искове по чл. 45 и чл. 49 от ЗЗД са отхвърлени за разликата над сумата 170 000 лв. до сумата 400 000 лв., и вместо това следва да бъде постановено осъждане на двамата ответници да заплатят солидарно на малолетния ищец и тази разлика – в размер 230 000 лв., ведно с посочената законна лихва върху нея. В останалата допусната до касационно обжалване част, с която исковете са отхвърлени за разликата над сумата 400 000 лв. до сумата 670 000 лв., въззивното решение е правилно като краен резултат, поради което то следва да бъде оставено в сила в тази негова част. Предвид крайния изход на материалноправния спор по делото, въззивното решение следва да бъде отменено и в частта му относно разноските, като същите бъдат присъдени, както следва: Ищецът е претендирал присъждане на направените от него разноски и пред трите съдебни инстанции, но е направил такива – за заплатено адвокатско възнаграждение, само пред въззивната инстанция – в размер 9 000 лв. и пред касационната инстанция – в размер 10 000 лв., или общо – 19 000 лв. На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, двамата ответници му дължат – съразмерно с уважената част (4/9) от предявените по делото искове, сумата 8 844.44 лв. Двамата ответници са претендирали присъждане на направените от тях разноски и пред трите съдебни инстанции, като още пред първата инстанция са поискали разноските по делото да бъдат присъдени по компенсация. Ответникът М. е направил само разноски за заплатено адвокатско възнаграждение пред първата инстанция – в размер 1 000 лв. Ответната болница е направила разноски за заплатено адвокатско възнаграждение пред първата инстанция – в размер 5 000 лв., както и за заплатени държавни такси – пред въззивната инстанция – в размер 2 400 лв. и пред касационната инстанция – в размер 30 лв., или общо – 7 430 лв. Т.е. двамата ответници са направили по делото разноски в общ размер 8 430 лв. На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, ищецът им дължи – съразмерно с отхвърлената част (5/9) от предявените по делото искове, сумата 4 683.33 лв. Предвид компенсационното изявление на ответниците, те дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ищеца разноски по делото в размер 4 161.11 лв. (= 8 844.44 – 4 683.33). На основание чл. 78, ал. 6, във вр. с чл. чл. 83, ал. 1, т. 4 от ГПК, ответниците дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят и дължимите държавни такси за производството и направените от бюджета на съда разноски по делото, съразмерно с уважената част от исковете, а именно: по сметка на К. – сумата 16 137.78 лв. (от които 16 000 лв. – държавна такса и 137.78 лв. – разноски за заплатено възнаграждение на вещите лица, което е в общ размер 310 лв.), по сметка на П. – сумата 8 000 лв. (държавна такса) и по сметка на Върховния касационен съд – сумата 8 013.33 лв. (държавни такси). Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 303/04.07.2012 г., постановено по гр. дело № 1433/2011 г. на П. апелативен съд, – в частта, с която предявените по делото искове с правни основания чл. 45 и чл. 49 от ЗЗД са отхвърлени за разликата над сумата 170 000 лв. до сумата 400 000 лв., ведно със законната лихва върху нея, и относно разноските по делото; и вместо това ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА М. [фирма] и Ч. Т. М. да заплатят солидарно на малолетния М. З. Ч., представляван от родителите си З. А. Ч. и Р. Ю. Ч., следните суми: на основание чл. 45 и чл. 49 от ЗЗД – и сумата 230 000 лв. (двеста и тридесет хиляди лева, представляваща горната разлика над сумата 170 000 лв. до сумата 400 000 лв.) – обезщетение за причинените му, в резултат на извършено на 15.04.2010 г. електрическо изгаряне и необратима невроза на кожата и целия полов член, водещо до детеродна неспособност, неимуществени вреди, изразяващи се в претърпените болки и страдания от изгарянето на половия член и мъдниците, от претърпените четири хирургически интервенции през периода 15.04.2010 г. – 21.07.2010 г.; от невъзможността детето да уринира до пълно задържане на урина и носене на катетър за период от четири месеца; от пълната липса на полов член; детеродна неспособност; невъзможност да осъществява завинаги полов акт; преживян стрес, дълбока психологическа травма и липса на самочувствие от невъзможността да контактува с други деца в детски заведения, тъй като няма полов орган и уринира клекнал; естетически дискомфорт от обезобразените части на тялото и наличие на дупка в тялото вместо полов орган; ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 15.04.2010 г. до окончателното плащане на цялата дължима сума; и на основание чл. 78 и чл. 81 от ГПК – сумата 4 161.11 лв. (четири хиляди сто шестдесет и един лева и единадесет стотинки) – разноски по компенсация по делото; като ОСТАВЯ В СИЛА решение № 303/04.07.2012 г., постановено по гр. дело № 1433/2011 г. на П. апелативен съд, – в останалата допусната до касационно обжалване част, с която предявените по делото искове с правни основания чл. 45 и чл. 49 от ЗЗД са отхвърлени за разликата над сумата 400 000 лв. до сумата 670 000 лв., ведно със законната лихва върху нея; ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 6 и чл. 81 от ГПК, М. [фирма] и Ч. Т. М. да заплатят дължимите държавни такси за производството и направените от бюджета на съда разноски по делото, съразмерно с уважената част от исковете, а именно: по сметка на Кърджалийския окръжен съд – сумата 16 137.78 лв. (шестнадесет хиляди сто тридесет и седем лева и седемдесет и осем стотинки), по сметка на Пловдивския апелативен съд – сумата 8 000 лв. (осем хиляди лева) и по сметка на Върховния касационен съд – сумата 8 013.33 лв. (осем хиляди и тринадесет лева и тридесет и три стотинки). Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.