8 Р Е Ш Е Н И Е № 216 гр. София, 06.03.2013 година В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в открито съдебно заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди и дванадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА при участието на секретаря СОФИЯ СИМЕОНОВА, като изслуша докладваното от съдия ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА т. дело № 882 по описа за 2011г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. В. А. Р. срещу решение № 188 от 11.04.2011г. по т. дело № 94/2011г. на Апелативен съд П., трети състав в частта, с която след отмяна на решение № 390 от 08.11.2010г. по т. дело № 381/2010г. на Пловдивски окръжен съд [фирма], [населено място] е осъдено да заплати на [фирма], [населено място] сумата 28 233,84 лв., представляваща продажна цена на доставени и реално получени от купувача, но неразплатени опаковъчни материали, ведно със законната лихва, считано от 08.04.2010г. до окончателното плащане, сумата 2 965 лв., представляваща мораторна лихва, дължима за времето от падежа на задължението по всяка една данъчна фактура до предявяването на исковата молба - 08.04.2010г., както и сумата 5 100 лв. – разноски за двете съдебни производства. Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа становище, че мотивите на въззивния съд, че извършеното плащане по откритата сметка на ищеца в „Пиреосбанк България“ е нереално, поради това, че единственото валидно плащане е следвало да се извърши по посочената в процесните фактури сметка на ищцовото дружество в [фирма], както и поради обстоятелството, че сумите са изтеглени от управителя веднага след превеждането им в „Пиреосбанк България“, са неправилни и необосновани. Излага съображения, че в исковата молба не се твърди за наличие на уговорка за плащане само по банков път, нито са представени доказателства за сключването на такава уговорка, нито във фактурите има нарочно отбелязване за начина на плащане. Касаторът релевира доводи, че въззивният съд не е обсъдил възражението в отговора на ответника по въззивната жалба, че дори и сумите да са изтеглени, то изтеглянето е извършено от управителя на ищеца, поради което е налице хипотезата на чл. 75, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, а отношенията между ищцовото дружество и неговия управител са извън процесните. Решаващият съдебен състав не е съобразил факта, че задълженията по две фактури /т. 1 и т. 6 по исковата молба/ са платени изцяло, а към други две фактури са издадени кредитни известия, установяващи намаляване на облагаемата основа и разваляне на сделките. Според касатора ищецът не е установил редовно водене на счетоводството си, въпреки възражението в отговора на исковата молба, а нарушението на съдопроизводствените правила от въззивната инстанция се изразява в приемането на писмени доказателства, които ищецът е могъл да узнае и представи пред първата инстанция, но тъй като не е изпратил представител в съдебно заседние на 26.10.2010г. е пропуснал възможността за опровергаването им и представянето на писмени доказателства е преклудирано. Ответникът [фирма], [населено място] чрез процесуалния си представител адв. А. Г. Д. оспорва касационната жалба и поддържа становище за правилност на обжалваното въззивно решение. Изложените от въззивния съд мотиви относно липсата на ефективно плащане на дължимите от ответното дружество суми са правилни, последователни и обосновани. Ответникът моли решението на въззивната инстанция да бъде оставено в сила. Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди доводите на страните във връзка с инвокираните касационни основания и данните по делото и като извърши проверка на правилността на въззивното решение, на основание чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното: Въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства и е приел, че през периода от м. ноември 2008г. до м. август 2009г. по описаните в исковата молба фактури от № 1 до № 44 ищецът е доставил на ответника опаковъчни материали. Ответникът е осчетоводил и включил фактурите в дневника за покупки и в справки – декларации по ЗДДС за посочения период и след извършване на две плащания по две от фактурите и приспадане с кредитно известие по трета фактура е останала непогасена част от цената на доставените материали в размер общо 28 233,84 лв. Изводът на въззивния съд, че ответникът не е осъществил реално плащане на задължението по процесните данъчни фактури - предмет на исковата претенция, е аргументиран с обстоятелството, че вместо да преведе дължимите суми по посочената от кредитора – доставчик банкова сметка в [фирма] – клон Д., едноличният собственик на капитала и управител на [фирма] Д. П., възползвайки се от качеството си на управител на ищцовото дружество, открил банкова сметка на представляваното от него дружество [фирма] в [фирма] – клон А., в която през периода от 12.10.2010г. до 26.10.2010г. внасял суми с различен размер, които е изтеглял същия ден. Решаващият съдебен състав е приел тези факти за установени след като е обсъдил представените пред въззивната инстанция доказателства /рамков договор за платежни услуги, откриване и водене на платежна сметка и справка за движение по сметка – история на транзакциите/. С определение № 543/13.07.2012г. по т. дело № 882/2011г. ВКС, ТК, Второ отделение е допуснал касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част по следните въпроси: 1/ по процесуалноправния въпрос за точното приложение на чл. 266 ГПК относно доказателствата, които могат да се сочат и събират във въззивното производство и дали пред въззивния съд страните могат да представят писмени доказателства, които са могли да посочат и представят пред първата инстанция, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК; 2/ по материалноправните въпроси относно начина на погасяване на парично задължение, начина на плащане и дали плащането по банкова сметка с титуляр кредитора по изпълнението, различна от посочената във фактурата, има погасителен ефект на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По материалноправния въпрос: Съгласно чл. 63, ал. 1 ЗЗД, която разпоредба намира приложение и при търговските сделки съобразно чл. 288 ТЗ, всяка от страните по договора трябва да изпълнява задълженията си по него точно и добросъвестно, съобразно изискванията на закона, а съгласно чл. 302 ТЗ – и с грижата на добрия търговец. Изпълнението на договорното задължение представлява юридически факт, с който се погасява облигационното правоотношение. Принципът на точното изпълнение е един от основните принципи на изпълнението и се изразява в това, че изпълнението трябва да съответства на съдържанието на задължението, на условията, установени с договора и правните норми, например с оглед на лицата, времето, вида, количеството, качеството, мястото и останалите характеристики на задължението. Когато задължението е парично, изпълнението му обикновено се извършва чрез плащане. Основно задължение на купувача по договор за търговска продажба е плащането на цената на стоката – предмет на договора. Съществуват различни начини на плащане – плащане в брой /напр. чрез внасяне на пари в наличност по платежна сметка или плащане в брой срещу издаване на касов бон/, безкасово плащане чрез платежни операции, чието изпълнение налага заверяване/задължаване на платежна сметка /напр. с платежно нареждане или директен дебит/. Плащането на паричното задължение по който и да е от посочените начини погасява вземането на кредитора. Когато плащането се извършва чрез внасяне на пари в наличност по платежна сметка, същото се смята за извършено с постъпване на сумата по сметката на кредитора, което практически се извършва чрез заверяване на сметката. При изпълнението на търговска сделка, от която произтича задължение за безкасово плащане, съгласно разпоредбата на чл. 305 ТЗ плащането се смята за завършено със заверяване сметката на кредитора, т. е. от момента на преминаването на сумата в патримониума на кредитора. Това правило съответства на чл. 75, ал. 3 ЗЗД, която разпоредба предвижда същия момент, в който задължението за безкасово плащане се счита за изпълнено. Фактурата /данъчна или обикновена/ е стоково – разчетен документ, съдържащ определени реквизити, който се издава от доставчика /продавача/ на купувача за продажба на стоково-материални ценности или от изпълнителя на възложителя за изпълнение на работи и услуги. Съгласно Закона за счетоводството тя представлява първичен счетоводен документ, носител на информация за регистрирана за първи път стопанска операция, въз основа на който се извършват счетоводните записвания от страните по сделките и в хронологичен ред се изготвя систематизирана информация за стопанските операции. Фактурата има важно значение за доказването на договора за търговска продажба на движими вещи, когато съдържа необходимите елементи от съдържанието на този вид сделката /количество и вид на стоката, единична цена, обща стойност на стоката/, а в някои случаи и за изпълнението на сделката – обикновено получаването на стоката. Посочването на една банкова сметка в издадената от продавача фактура, когато фактурата е подписана от купувача или отразена в счетоводството на последния и включена в дневника за покупко-продажби по ДДС, представлява индиция за постигнато между съконтрахентите взаимно съгласие плащането на цената на стоката да се извърши безкасово, по банков път чрез заверяване/задължаване на сметки. Търговското дружество – кредитор може да има неограничен брой банкови сметки в различни банки и плащането на дължимата сума от длъжника по която и да е сметка на кредитора погасява задължението на длъжника от момента на заверяване на сметката. За паричните задължения е съществена стойността, която парите изразяват, с оглед тяхната характеристика като платежно средство и общ изразител на стойност. За кредитора няма съществено значение по коя от банковите сметки ще се извърши плащането, тъй като след заверяване на платежната сметка собствеността и рискът относно преведената, респективно внесената сума преминават върху титуляра на сметката. Поради това настоящият съдебен състав дава следния отговор на релевантния материалноправен въпрос: плащането на дължимата сума по банкова сметка с титуляр кредитора по изпълнението, различна от посочената във фактурата, има погасителен ефект, който настъпва в момента на заверяване на сметката на кредитора. По процесуалноправния въпрос: При действието на въведения с ГПК от 2007г. ограничен въззив във въззивното производство страните могат да сочат и представят само доказателства за нововъзникнали факти, както и такива, за които не са могли да узнаят, посочат и представят до подаване на жалбата, съответно в срока за отговор съгласно чл. 266, ал. 2 ГПК. При наличие на обективни пречки доказателствата да бъдат посочени и представени в срок при разглеждане на делото от първата инстанция, страната има право да направи доказателствените си искания и представи относимите доказателства и във въззивното производство, като в този случай причините, които са попречили на страната да посочи или представи доказателствата следва да бъдат изложени и при необходимост доказани. Във въззивното производство страната може да иска и събиране на доказателства, които не са били допуснати от първоинстанционния съд поради процесуални нарушения - чл. 266, ал. 3 ГПК, т. е. доказателствата, които страната е поискала, но не са били събрани от съда в нарушение на съдопроизводствените правила, и доказателствата, които страната не е представила поради пропуск на съда при изпълнение на служебните му задължения по чл. 146 ГПК да разпредели доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти и да укаже на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства. По правилността на въззивното решение: При така дадените отговори на релевантните правни въпроси настоящият съдебен състав счита, че решението - предмет на касационната жалба е неправилно. Изводът на въззивния съд, че ответникът не е осъществил реално плащане на задължението по процесните данъчни фактури - предмет на исковата претенция, поради това, че не е превел дължимата сума по посочената в процесните фактури сметка на ищцовото дружество в [фирма], както и поради обстоятелството, че сумите са изтеглени от управителя веднага след превеждането им в [фирма], е постановен в противоречие с материалния закон. Извършеното плащане с представените в първоинстанционното производство вносни бележки и платежно нареждане погасява задължението на ответното дружество по процесните фактури, тъй като сумите са постъпили по банкова сметка с титуляр [фирма]. Въззивният съд не е съобразил, че представените от въззивника - ищец пред въззивната инстанция писмени доказателства са могли да бъдат узнати, посочени и представени в първоинстанционното производство, нито е отчел, че ищцовото дружество не е установило причините, които са му попречили да представи доказателствата в производството пред Пловдивски окръжен съд, респективно за неявяването на негов представител в съдебното заседание на 26.10.2010г. Поради това се налага изводът, че приемайки представените във въззивното производство доказателства, които ищецът би могъл да узнае и респективно да се снабди в първоинстанционното производство при упражняване на процесуалните си права, въззивната инстанция е допуснала нарушение на съдопроизводствените првила - чл. 266, ал. 1 и 2 и чл. 260, т. 6 ГПК. В конкретния случай това нарушение не е съществено, тъй като фактът на изтегляне на сумите в брой веднага след постъпването им по сметката на [фирма] от неговия управител Д. П. не е спорен между страните. Поради това и с оглед обстоятелството, че е настъпил в хода на исковото производство, същият подлежи на обсъждане съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК. Неправилен е изводът на въззивната инстанция, че не е осъществено реално плащане на дължимата сума поради това, че сумите са изтегляни от Д. П. веднага след внасянето им по откритата банкова сметка на представляваното от него дружество [фирма] в [фирма] – клон А.. Със заверяване на сметката на ищеца [фирма], респективно с внасяне на сумите в брой по същата сметка общо в размер 28 233,84 лв. задължението на ответното дружество [фирма] се счита погасено. Изтеглянето на сумите е извършено от Д. П. като представител на [фирма], но обстоятелството дали с изтеглените суми са погасени някакви задължения на [фирма] или Д. П. ги е използвал за дейността на [фирма] или за собствени нужди е без значение за настоящото производство. Ако за ищеца са настъпили имуществени вреди от посочените действия на неговия управител, то отношенията и последиците следва да се уредят по реда на чл. 145 ТЗ. Въз основа на изложените съображения се налага изводът, че решението е неправилно в частта, с която [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] сумата 28 233,84 лв. със законната лихва, считано от 08.04.2010г. до окончателното й плащане, поради което следва да се отмени на основание чл. 293, ал. 2, предл. първо ГПК. Поради това, че не се налага повтарянето или извършването на съдопроизводствени действия спорът следва да се реши по същество от настоящата инстанция, като предявеният иск по чл. 327, ал. 1 ТЗ следва да бъде отхвърлен като неоснователен – погасен чрез плащане в хода на исковото производство. Ответникът по иска - касатор в настоящото производство трябва да бъде осъден да заплати на ищеца законна лихва върху платените в хода на исковото производство суми, считано от датата на предявяване на иска – 08.04.2010г. до датата на плащанията, а именно: върху 2 385,71 лв. – до 06.10.2010г., върху 6 000 лв. – до 11.10.2010г., върху 6 000 лв. – до 12.10.2010г., върху 6 000 лв. – до 13.10.2010г. и върху 7 848,13 лв. – до 14.10.2010г. В частта, с която въззивната инстанция е уважила иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 327, ал. 1 ТЗ въззивното решение също следва да бъде отменено и искът да бъде отхвърлен поради плащане на дължимата лихва за забава с вносна бележка на 25.10.2010г. С оглед изхода на спора и поради това, че касаторът е станал причина за предявяване на исковете, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК същият дължи на ищеца направените от последния разноски в размер общо 3 920,13 лв. за първоинстанционното производство. От тази сума в хода на исковото производство ответното дружество е платило на ищеца с вносна бележка от 25.10.2010г. държавната такса по т. дело № 381/2010г. по описа на Пловдивски окръжен съд, поради което въззивното решение следва да бъде оставено в сила в частта, с която са присъдени разноски в размер 2 536,13 лв., а за разликата над 2 536,13 лв. до 5 100 лв. трябва да бъде отменено. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ответникът по касационната жалба следва да бъде осъден да заплати на касатора сума в размер общо 659,48 лв. – разноски за въззивното и касационното производство. Направените разноски за първоинстанционното производство от ответника по исковата молба в размер 2 500 лв. не се присъждат, тъй като същият е станал причина за образуване на исковото производство. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 188 от 11.04.2011г. по т. дело № 94/2011г. на Апелативен съд П., трети състав в частта, с която [фирма], [населено място] е осъдено да заплати на [фирма], [населено място] сумата 28 233,84 лв., представляваща продажна цена на доставени и реално получени от купувача, но незаплатени опаковъчни материали, ведно със законната лихва, считано от 08.04.2010г. до окончателното плащане, сумата 2 965 лв., представляваща мораторна лихва, дължима за времето от падежа на задължението по всяка една данъчна фактура до предявяването на исковата молба - 08.04.2010г., както и сумата над 2 536,13 лв. до 5 100 лв. – разноски за въззивното производство и вместо това постановява: ОТХВЪРЛЯ предявените от [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място] искове за сумата 28 233,84 лв., представляваща продажна цена на доставени и реално получени от купувача, но незаплатени опаковъчни материали, и за сумата 2 965 лв., представляваща мораторна лихва, дължима за времето от падежа на задължението по всяка една данъчна фактура до предявяването на исковата молба - 08.04.2010г., като неоснователни. ОСЪЖДА [фирма], [населено място] да заплати на [фирма], [населено място] законна лихва върху платените в хода на исковото производство суми, считано от датата на предявяване на иска – 08.04.2010г. до датата на плащанията, а именно: върху 2 385,71 лв. – до 06.10.2010г., върху 6 000 лв. – до 11.10.2010г., върху 6 000 лв. – до 12.10.2010г., върху 6 000 лв. – до 13.10.2010г. и върху 7 848,13 лв. – до 14.10.2010г. ОСЪЖДА [фирма], [населено място] да заплати на [фирма], [населено място] на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сума в размер общо 659,48 лв. /шестстотин петдесет и девет лева и четиридесет и осем стотинки/ – разноски за въззивното и касационното производство. ОСТАВЯ В СИЛА решение № 188 от 11.04.2011г. по т. дело № 94/2011г. на Апелативен съд П., трети състав в частта, с която [фирма], [населено място] е осъдено да заплати на [фирма], [населено място] сумата 2 536,13 лв. – разноски за първоинстанционното производство. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.