Ключови фрази
Иск за обезщетение на неползващия съсобственик * възражение за прихващане * доказателствена тежест * свидетелски показания * неоснователно обогатяване

Ном. N 35

РЕШЕНИЕ

 

 

467

 

 

София, 07.07.2010 година

 

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на осемнадесети май две хиляди и десета година в състав:

 

                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ

                                                 ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА

                                                                      МИМИ ФУРНАДЖИЕВА

 

 

при секретаря РАЙНА ПЕНКОВА

и в присъствието на прокурора

изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ

гр.дело №231/2009 година.

 

 

Производството е по чл.290 ГПК.

Образувано по касационна жалба от адв. Д процесуален представител на ищеца И. Д. Ф. с фирма на Е. “И” – Добрич, против въззивно решение № 410/15.10.2008 г., постановено по гр.д. № 195/2008 г. по описа на Добричкия окръжен съд, с което е оставено в сила решение № 76/24.6.2008 г. по гр.д. № 1194/2007 г. по описа на Добричкия районен съд.

Касационният жалбоподател твърди, че е неправилно въззивната инстанция е уважила направеното от ответника по иска възражение за прихващане излагайки извод, че доказателствената тежест за оборването му е на страната на ищеца. Оспорва се извода, че след като не е доказано влагането на процесните ламарини в личен имот на ответника, следва да се приеме за доказан факта, че материалите са вложени именно на съсобствения на страните имот. Застъпва се становище, че при преценката на доказателствената тежест са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила на доказване – чл.127, ал.1 ГПК/отм./. Сочи се противоречие в мотивите на съда относно това, че твърдяните във възражението факти е в доказателствена тежест на ответника, твърдял наличието на изгодни за него обстоятелства, а задължение на всяка от страните е да докаже обстоятелствата, на които основава своите искания и възражения, от които черпи изгодни за себе си правни последици. Твърди се, че доказването на фактите е главно и следва поради това да е пълно, което означава твърдяното отстраните да бъде установено по несъмнен начин. Като довод се сочи, че няма доказателствена тежест за оборване на твърдението на ответника, след като последният сам не е доказал по несъмнен начин собствените си твърдения, поради което доказването следва да е пълно, а не оспорването. Прави се и оплакване, че след като не е установено къде са вложени ламарините , съдът не може да прави предположение, че те са вложени в съсобствения имот. Освен това се твърди, че този извод е необоснован след като материалите са закупени след извършването на ремонта.

Моли се за отмяна на въззивното решение в частта, с която е извършено прихващане и се постанови осъждане на ответника по иска да заплати на ищеца сумата 1855 лева, ведно с лихви и направените по делото разноски за всички инстанции.

Ответникът по касационната жалба – М. Д. Д. , с фирма на едноличен търговец – Е. “И”, посредством процесуалния си представител – адв. О, е депозирал отговор по смисъла на чл.287 ГПК.

С определение №541/05.6.2009 г., постановено по настоящото дело,е допуснато касационно обжалване на горепосоченото въззивно решение на основание чл.280, ал.1 т.2 ГПК по следният процесуалноправен въпрос: “Кому принадлежи тежестта на доказване, нейното разпределение между страните в процеса и преценката за наличието на пълно и несъмнено доказване по смисъла на чл.127, ал.1 ГПК/отм./ с оглед твърденията/доводи и възражения/ от ищеца и от ответника ?“

Върховният касационен съд, състав на ІV за да се произнесе по поставения въпрос съобрази следното:

С обжалваното решение Добричкият окръжен съд е приел, че от анализа на свидетелските показания се установява, че процесната ламарина е вложена в ремонта на обекта. Съобразено е, че показанията на свидетеля Й не сочат точно годината на извършване на ремонта, но впоследствие същият е уточнил, че не помни добре кога са извършени отделните ремонти на покрива. Отчетени са показанията на свидетеля М, от които е установено, че ремонта е бил наложителен и двете страни по делото са предприели съвместни действия по извършването му. Решаващият извод на съда по възражението на ответника за прихващане е, че доказателствената тежест за оборване твърдението на ответника по исковата молба и ответник по жалбата за ламарините – предмет на представените фактури, принадлежи на ищеца.

С представените по делото от касационния жалбоподател решения: №№233/14.4.2003 г. по гр.д. №2583/2002 г. на ВКС,V г.о.; №1257/09.7.1955 г. по гр.д. №2626/1955 г. на ВС, ІV г.о.; №1050/21.10.1991 г по гр.д. №853/1991 г. на ВС, І г.о.; №1226/10.7.2001 г. по гр.д. №1528/2000 г. на ВКС, V г.о., се застъпва становище, съдържащо се в разпоредбата на чл.127, ал.1, изречение първо ГПК/отм./.

Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., приема за правилна практиката по представените с изложението. Това е така, тъй като тази практика намира опора в закона, а именно, че “Всяка страна е длъжна да установи обстоятелствата, на които основава своите искания или възражения”. Това означава, че всяка страна – ищец, ответник, трето лице – помагач, заинтересуваната страна и др., която прави твърдение (довод в исковата молба или жалба, и възражение), следва по несъмнен начин, с всички допустими от процесуалния закон доказателствени средства, да докаже това свое твърдение.

По касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба, взе предвид становището на процесуалния представител на ответника по касация, изразено в съдебно заседание, писмените бележки му и отговорът му по чл.287 ГПК намира за установено следното:

Решението на Добричкият окръжен съд е неправилно.

С оглед отговора на поставения от касационен жалбоподател въпрос касационната инстанция намира, че въззивното решение е постановено при съществено нарушение на процесуалния закон. Ответникът по исковата молба и ответник по касация не е доказал по несъмнен начин възражението си за прихващане, а именно че е вложил материалите/ламарина/, визирани в представените по делото фактури. Възражението не се доказва по несъмнен начин и от показанията на разпитаните по делото свидетели, които частично, досежно времето на извършване на ремонта, при който е вложената ламарина са противоречиви. Не се установява изобщо, че именно визираната във фактурите ламарина е тази, която е вложена.

Изложеното налага отмяна на въззивното решение в обжалваната част и постановяване на друго, с което искът с правно основание чл.31, ал.2 ЗС се уважи за сумата 1855 лева, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 28.5.2007 г. до окончателното й изплащане.

С оглед изхода от спора ответникът по касация следва да заплати на касационния жалбоподател деловодни разноски за всички инстанции, съобразно уважената част от иска, в размер на 670 лева.

В останалата част решението на въззивната инстанция е влязло в законна сила.

По изложените съображения и на основание чл.293, ал.2 от ГПК Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.

 

 

 

Р Е Ш И :

 

 

 

ОТМЕНЯ въззивно решение № 410/15.10.2008 г., по гр.д. № 195/2008 г. по описа на Добричкия окръжен съд, с което е оставено в сила решение № 76/24.6.2008 г. по гр.д. № 1194/2007 г. по описа на Добричкия районен съд в частта, с която е отхвърлен иска с правно основание чл.31, ал.2 ЗС, предявен от Е. “И” със седалище и адрес на управление – град Д., ж.к.”Б”, блок 37, вх. А, ет.3, ап.8, представляван от И. Д. Ф. от град Д., против Е. “И”, със седалище и адрес на управление – град Д., ж.к.”Д”, блок 35, вх. В, ет.4, ап.7, представляван от М. Д. Д. , за сумата 1855 лева, и в частта за присъдените разноски пред двете инстанции, и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА Е. “И”, със седалище и адрес на управление – град Д., ж.к.”Д”, блок 35, вх. В, ет.4, ап.7, представляван от М. Д. Д. , ЕГН -5708188007, да заплати на Е. “И” със седалище и адрес на управление – град Д., ж.к.”Б”, блок 37, вх. А, ет.3, ап.8, представляван от И. Д. Ф. от град Д., сумата 1855/хиляда осемстотин петдесет и пет/ лева, представляваща обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС, за периода от 13.3.2007 г. до 28.5.2007 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 28.5.2007 г. до окончателното й изплащане, както и деловодни разноски в размер на 670/шестстотин и седемдесет/ лева.

Решението е окончателно.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

 

ЧЛЕНОВЕ: