8 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 60652 гр. София, 02.08.2021 година Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и шести май, през две хиляди двадесет и първа година, в състав: Председател: СВЕТЛА ДИМИТРОВА Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА ДАНИЕЛА СТОЯНОВА като изслуша докладваното от председателя Светла Димитрова гр.д. № 999/2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. Постъпила е касационна жалба с вх. № 266383 от 07.12.2020 г. от Л. Б. Б. от [населено място], област Бургас, чрез процесуалния му представител адв. Д. М. от АК – Варна, против въззивно решение № IV-269 от 02.11.2020 г., постановено по в.гр.д. № 2324/2020 г. по описа на Бургаския окръжен съд, с което като е потвърдено решение № 260121 от 26.08.2020 г., постановено по гр.д. № 2799/2020 г. по описа на Районен съд - Бургас, са отхвърлени исковете за защита срещу незаконно уволнение на касатора против Регионална дирекция по горите, [населено място], а именно: за обявяване за незаконно и отмяна на дисциплинарното уволнение на ищеца, наложено му със Заповед № РД 18-03/19.05.2020 г.; за възстановяването му на заеманата от него длъжност преди уволнението – „главен специалист, горски инспектор”, както и за осъждане на ответника да заплати на ищеца обезщетение за принудителна безработица поради незаконното уволнение, в общ размер от 5 100 лв., за периода 20.05.2020 г. - 20.11.2020 г., ведно с обезщетение в размер на законната лихва за забавено плащане на главницата, начиная от предявяване на иска – 09.06.2020 г. до окончателното й изплащане. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на въззивното решение, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което са отхвърлени предявените искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ, съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за изхода на делото, които имат значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Подържа се и основанието по чл. 280, ал. 2 пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на решението. Поставени са следните правни въпроси с твърдението, че са значими за изхода на спора, по които се е произнесъл въззивният съд, а именно: 1/ Има ли доказателствена стойност видеозапис при установяване на нарушение на трудовата дисциплина 2/ По отношение на приложението на чл. 189 КТ за съответствието между извършеното нарушение и наложеното дисциплинарно наказание и относно критериите за преценка на тежестта на нарушението. Ответникът по жалбата Регионална дирекция по горите – Бургас, представлявана от инж. М. К., чрез юрк. Т. С., е изразил становище за нейната неоснователност, както и за липсата на заявените основания за допускане на касационното обжалване по поставените правни въпроси в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното: Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд - неоценяеми искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ и обусловен от първия оценяем иск по чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ, поради което се явява допустима. Същата е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е редовна. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че страните са били в трудови правоотношения, видно от Допълнително споразумение № РД 18-13/06.01.2020 г. към трудов договор № РД 18-89/31.12.2018 г., по силата на което ищецът е заемал в ответната Регионална дирекция по горите - Бургас към Изпълнителна агенция по горите, длъжността „главен специалист, горски инспектор“, като правоотношението е било прекратено с процесната Заповед № РД 18-03 от 19.05.2020 г., на основание чл. 188, т. 3 КТ, вр. чл. 187, ал. 1, т. 8, предл. 1 и 2 КТ, поради това, че на 14.11.2019 г. при извършване на проверка на обект по чл.206 от Закона за горите, собственост на ЕТ „ВИ – Желязка Драгоманска“ в [населено място], ищецът, заедно с колегата му Я. Л., като проверяващи, след като са констатирали нарушение, са съставили АУАН на работник на фирмата в качеството му на физическо лице, вместо да съставят АУАН на лицето, в качеството му на служител на ЕТ „ВИ – Желязка Драгоманска“ за допуснато от фирмата нарушение, за което Т. Д. – служител на ЕТ „ВИ – Желязка Драгоманска“, е дала на ищеца сумата от 50 лв. с цел прикриване на допуснатото нарушение от фирмата. Съдът е приел за установено от събраните по делото доказателства, включително от твърденията в исковата молба, че на 14.11.2019 г. ищецът и колегата му Я. П. Л., са извършили проверка на обект по чл. 206 от Закона за горите, собственост на ЕТ „ВИ – Желязка Драгоманска“, при която са констатирали нарушение на Н. В., работник при ЕТ „ВИ – Желязка Драгоманска“, за което са му съставили, в качеството му на физическо лице, АУАН бл.№ 102434. Ищецът не оспорва обстоятелството, че при извършването на проверката той и колегата му Л. са влезли в офиса на ЕТ „ВИ – Желязка Драгоманска“, където служителка на фирмата („представляващият ЕТ „ВИ – Желязка Драгоманска“) „без да каже нищо е поставила две банкноти пред ищеца и пред Я.“. Ищецът не оспорва, че бутнал банкнотата, която била пред него в посока към Л., който прибрал и двете банкноти, след което си тръгнали. Тези обстоятелства се потвърждават както от приетия като веществено доказателство по делото видеозапис, така и от показанията на свидетелите Т. Д. и Я. Л.. В исковата молба ищецът обяснява поведението си с убеждението си, че парите са „от техни търговски взаимоотношения“, поради което е бутнал банкнотата към Л.. Въззивният съд е приел, че при съставянето на АУАН ищецът действително неправилно е посочил, че актът се съставя на Н. В. в качеството му на „физическото лице, издаващо документ по чл. 213, ал.1 и 2 ЗГ – превозен билет“, вместо на Н. В., в качеството му на упълномощено лице на ЕТ „ВИ – Желязка Драгоманска“ – обект по чл. 206 ЗГ. Изложени са съображения, че действително административно наказателната отговорност е лична и за административни нарушения, извършени при осъществяване дейността на предприятия, учреждения и организации, отговарят работниците и служителите, които са ги извършили, както и ръководителите, които са наредили и допуснали да бъдат извършени – чл. 24, ал. 1 и ал. 2 ЗАНН. По делото не е спорно обаче, че свидетелят В. е служител на ЕТ „ВИ – Желязка Драгоманска“, а и ищецът и колегата му Л. са вписали съставения му АУАН, в т.нар. “чек лист“ от проверката, че нарушението е било констатирано по време на проверката в магазина на ЕТ „ВИ – Желязка Драгоманска“ - обект по чл. 206 ЗГ, поради което съдът е приел, че АУАН е следвало да бъде съставен на В. в качеството му на служител на ЕТ „ВИ – Желязка Драгоманска“. По отношение на предоставянето на парите от Драгоманска на двамата проверяващи /единият от които е ищецът/ съдът е приел, че тези пари са били дадени във връзка с извършваната проверка, тъй като: по делото не се е доказало наличието на търговски взаимоотношения между Д. и Л., а от представените по делото доказателства, вкл. видеозапис, се установява, че Д. е поставила по една банкнота пред всеки от проверяващите, а не двете банкноти пред Л.. Обстоятелството, че ищецът не е прибрал поставената пред него банкнота, а я е „бутнал“ към Л., не опровергава извода на съда, че сумата е била дадена във връзка с проверката (ищецът нито е изразил недоумение за какво му се дават парите, нито е върнал банкнотата, напротив – вземайки банкнотата и давайки я на Л. на практика се е разпоредил с тази сума в полза на Л.). Като неоснователни са приети оплакванията, че поради липсата на доказателства относно автентичността на представения по делото видеозапис, същият представлява анонимен сигнал и не следва да се цени като годно веществено доказателство, с което пък е допуснато нарушение на дисциплинарното производство, изразяващо се в образуването му по анонимен сигнал. Прието е, че видеозаписът е представен в първоинстанционното производство, като ищецът не е възразил по никакъв начин нито по авторството, нито по отношение на датата, на която е направен; не е поискана и техническа експертиза, поради което направените възражения във въззивната жалба са преклудирани съгласно разпоредбата на чл. 266 ГПК. Заснетото на видеозаписа по никакъв начин не се различава от описаното от свидетелите и от самия ищец в исковата молба - спорно е на какво основание свидетелката е дала парите на проверяващите, съответно на какво основание те са били приети от тях. Като неоснователно е прието и оплакването, че неправилно съдът не е кредитирал показанията на свидетеля Н. В. в частта им за основанието за получаване на сумата – а именно, че Л. е купувал материали от магазина на ЕТ „ВИ – Желязка Драгоманска“, но същият свидетел обаче твърди, че не знае какви материали е закупувал и заявява изрично, че „не помни и не знае дали Я. е връщал бетонни тухли и дали се е уговарял с Т. тя да му върне стойността“. Като недоказано е прието, че паричната сума е била предназначена за втория служител Л., който имал търговски отношения със същия търговски обект, като съдът не е кредитирал показанията на Л., тъй като от една страна този свидетел не е безпристрастен, той самият е прибрал и двете банкноти - има интерес да твърди, че е налице основание да му се дадат парите. Освен това е прието, че неговите показания противоречат на показанията на свидетелката Д., която отрича Л. да е връщал на търговския обект материали, съответно тя или търговският обект да му дължат някакви пари за такива материали. Твърденията на Д., че парите не са дадени на Л., а на двамата проверяващи във връзка с извършваната проверка и с оглед определен резултат от нея, се подкрепят както от видеозаписа, така и от твърденията на ищеца, че тя без да каже нищо е поставила две банкноти пред него и Л., като той е бутнал банкнотата, която е била пред него в посока към Л.. В показанията си Л. твърди, че двете банкноти не са били една до друга на бюрото, а отделно, а ищецът е бил наясно, че поставената пред него банкнота не е за Л., а за самия него, но въпреки това вместо да я върне, я е бутнал към Л.. В тази връзка като неоснователно е прието оплакването че не са обсъдени показанията на свидетеля Л. (първоинстанционният съд е допуснал ОФГ, като е посочил, че обсъжда показанията на свидетеля В., но от съдържанието на мотивите на първоинстанционното решение става ясно, че се касае за показанията на св. Л.). Като е обсъдил всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната връзка, въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение е обосновано и правилно са кредитирани показанията на свидетелката Т. Д., тъй като тази свидетелка в показанията си навежда неблагоприятни за себе си обстоятелства (уличава себе си в активен подкуп), за разлика от тези на свидетеля Л., който се опитва да оправдае и собствените си действия по приемането на дадените на двамата проверяващи пари. Като е приел, че не са допуснати и процесуални нарушения в първоинстанционното производство, въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, като е отхвърлил като неоснователни и недоказани предявените искове за обявяване за незаконно и отмяна на дисциплинарното уволнение на ищеца, за възстановяване на ищеца на заеманата длъжност преди уволнението, както и за заплащане на обезщетение за принодутелна безработица поради незаконното уволнение, ведно със законните последици. Въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционното решение на основание чл. 272 ГПК. Касационното обжалване не следва да бъде допуснато по поставените от жалбоподателя правни въпроси, тъй като разрешаването им не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото - основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Първият въпрос не е обусловил изхода на делото, доколкото въззивният съд е приел, че е преклудирано възражението в срока по чл. 266 ГПК, но за пълнота следва да се подчертае, че по този въпрос е налице установена практика на ВКС, обективирана в решение № 136 от 11.04.2011 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 602/2010 г., постановено по реда на чл. 290 ГПК, съгласно което е прието, както следва: „Установяването на спорните обстоятелства в процеса се извършва с помощта на описаните в закона доказателствени средства, а именно писмени и гласни доказателства, обяснения на страните, оглед и освидетелстване, експертизи. Доказателствата следва да бъдат представени по начин, по който или да се възприемат непосредствено от съда и страните, или във вид, в който да могат да бъдат разтълкувани чрез средствата на специалните знания и при явно наличие на логическа връзка и взаимосвързаност между твърдяното обстоятелство, отразената картина и сторения коментар. Законът не урежда нарочно и отделно веществените доказателства, но по аргумент на чл. 204, ал. 1 ГПК следва да се приеме, че те са необходими и допустими доказателства в определени случаи. Вещественото доказателство е предмет, който възпроизвежда факт от значение за делото или от който могат да се направят доказателствени изводи за този факт. Всеки предмет може съобразно връзката, в която се намира със значимия за спора факт, да носи спрямо него ролята на веществено доказателство. Независимо от липсата на изрично посочване на видеоносителите като веществено доказателство, след като съдържащите се в тях данни могат да бъдат интерпретирани по съответния ред, дори с използването на специални знания, то може да се приеме, че видеозаписът може да бъде използван за целите на доказването в гражданския процес, включително и при установяване на осъществено дисциплинарно нарушение“. В случая тази съдебна практика е съобразена от въззивния съд в обжалваното решение, което изключва приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По втория поставен въпрос относно критериите за определяне на дисциплинарното наказание също не е налице претендираното основание за допускане на касационно обжалване. Съгласно разпоредбата на чл. 189 КТ при определяне на дисциплинарното наказание се вземат предвид тежестта на нарушението, обстоятелствата, при които е извършено, както и поведението на работника или служителя. Този въпрос няма значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, тъй като е разрешен от въззивния съд съгласно трайно установената практика на Върховният касационен съд, която приема, че с иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за признаване на уволнението за незаконно ищецът отрича потестативното право на работодателя да прекрати трудовото правоотношение с едностранно изявление - предмет на делото е съществуването на това потестативно право. Затова ищецът трябва да посочи всички факти, които опорочават, отлагат или погасяват оспорваното потестативно право на работодателя, а ответникът - всички факти, които пораждат това право или имат значение за надлежното му упражняване. Съдът следва да се произнесе по всички твърдения за факти, които опорочават, отлагат или погасяват оспорваното потестативно право, излагайки мотиви кои факти смята за установени и въз основа на какви доказателства. Когато ищецът е въвел твърдение, че уволнението е извършено в нарушение на чл. 189, ал. 1 КТ, съдът следва да обсъди доколко наложеното дисциплинарно наказание съответства на тежестта на допуснатото нарушение, на обстоятелствата при които е извършено и да извърши преценка за поведението на работника както по повод допуснатото нарушение, така и с оглед цялостното му отношение към трудовите задължения. Съдът следва да прецени тежестта на допуснатото нарушение и с оглед характера на изпълняваната работа; с оглед спецификата на възложените трудови функции и доколко последиците от допуснатото нарушение са повлияли или могат да повлияят върху дейността на работодателя - доколко от неизпълнението им за работодателя биха могли да настъпят неблагоприятни последици. В този смисъл са решение № 156 от 3.07.2018 г. по гр.д. № 4920/2017 г. на ВКС, IV г.о., решение № 163 от 13.06.2012 г. по гр.д. № 564/2011 г. на IV г.о. на ВКС; решение № 227 от 29.06.2012 г. по гр.д. № 1417/2011 г. на III г.о. на ВКС; решение № 167 от 14.05.2013 г. по гр.д. № 1102/2012 г. на IV г.о. на ВКС, която установена съдебна практика в случая с оглед изложените по-горе мотиви от въззивния съд в обжалваното решение, е съобразена от него, а именно, че извършеното нарушение от касатора е тежко по смисъла на чл. 189, ал. 1, вр. с чл. 187, ал. 1, т. 8 КТ, тъй като с него е уронено доброто име на ответната регионална дирекция, включително с оглед спецификата на административно-наказателната й дейност, поради което правилно поведението на ищеца е било санкционирано по реда на чл. 188, т. 3 КТ. Не е налице и основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на решението. При извършената проверка ВКС констатира, че атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност. При този изход на делото на ответника по касацията и на основание разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение за касационното производство в размер на 150 лева. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, О П Р Е Д Е Л И: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № IV-269 от 02.11.2020 г., постановено по в.гр.д. № 2324/2020 г. по описа на Бургаския окръжен съд, по касационна жалба с вх. № 266383 от 07.12.2020 г. от Л. Б. Б. от [населено място], Бургаска област. ОСЪЖДА Л. Б. Б. от [населено място], Бургаска област да заплати на Регионална дирекция по горите – [населено място] направените в касационното производство разноски в размер на сумата от 150 лв. Определението е окончателно. Председател: Членове: