Р Е Ш Е Н И Е № 161 гр. София, 30.12.2020 година Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и шестнадесети ноември две хиляди и двадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ...Галина Тонева ... ЧЛЕНОВЕ: ...Жанина Начева... ...Петя Шишкова... при секретар Г. И. и в присъствието на прокурора от ВКП Кирил Иванов, като разгледа докладваното от съдия Шишкова КД № 772/20г., за да се произнесе, взе предвид следното: , Производството е по реда на чл. 346, т. 1 от НПК. Образувано е по повод на постъпила касационна жалба от частните обвинители Й. К., М. К. и Д. К. срещу решение № 260024 от 27.08.2020г., постановено по ВНОХД № 208/2020г. по описа на Варненския апелативен съд, с което е изменена присъда № 9 от 04.06.2020г. по НОХД № 61/20г. на Окръжния съд – гр. Добрич, като е увеличен определения изпитателен срок от три на четири години. Първоинстанционната присъда е потвърдена в останалата й част, с която подсъдимият Й. П. Й. е признат за виновен в това, че на 26.07.2017г. в [населено място], на [улица], при управление на МПС – л.а. марка „Мерцедес“, модел „С.“ с ДК № ..., нарушил правилата за движение – чл.21, ал.1 от ЗДвП, и по непредпазливост причинил смъртта на И. М. К., поради което и на основание чл.343, ал.1, б.“в“, вр. чл.342, ал.1, вр. чл.58а от НК, е осъден на лишаване от свобода за срок от две години, като изпълнението на наказанието е отложено на основание чл.66, ал.1 от НК. Лишен е от право да управлява МПС за срок от три години. С подадената касационна жалба се иска отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане с указания за увеличаване срока на лишаването от свобода и ефективното му изтърпяване. Твърди се, че наказанието е явно несправедливо, тъй като не отчита, че превишаването на допустимата скорост е значително – с 47км/ч., че извършителят не проявява критичност, че е допускал нарушения на правилата за движение и в миналото. Според жалбоподателите въззивният съд неправилно е отчел съпричиняване, и е игнорирал обстоятелството, че е бил застрашен и велосипедист, също уязвим участник в движението. В съдебно заседание повереникът на частните обвинители поддържа жалбата. Изтъква наличието на множество отегчаващи обстоятелства и счита, че при определяне на наказанието съдът не е обърнал достатъчно внимание на генералната превенция, за сметка на индивидуалната. Й. и Д. К. молят за по-тежко наказание. Прокурорът пледира обжалваното решение да бъде оставено в сила. Намира, че съпричиняването е безспорно, а наказанието е съобразено с процедурата по чл.371, т.2 от НПК и множеството смекчаващи обстоятелства. Защитникът счита жалбата за неоснователна. Според него въззивният съд е отчел и обсъдил надлежно всички относими доказателства, законосъобразно е приложил института на условното освобождаване от изтъпряване на наказание, тъй като законовите предпоставки са налице и приоритет следва да се отдаде на специалната превенция. Самият подсъдим изразява съжаление за извършеното и моли решението да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: Възражението за явна несправедливост на наложеното наказание е неоснователно. Преди всичко следва да бъде отхвърлен доводът за липса на съпричиняване. Апелативният съд правилното е квалифицирал поведението на пострадалия мотоциклетист. Изложените в тази връзка обстоятелства кореспондират с признатите от подсъдимия факти по обвинението. Прието е, че водачът на лекия автомобил предприел изпреварване на двупосочен път с по една лента във всяка посока. След като подминал колоездач и приближил движещия се пред него мотоциклетистпоследният внезапно предприел маневра завой наляво и навлязъл в лентата за насрещно движение пред изпреварващото го превозно средство. С това свое действие пострадалият К. е реализирал хипотезата на чл.37, ал.2 от ЗДвП, поради което въззивният съд правилно е приел, че движението му е било в нарушение на правилата за движение. Изводът за наличие на съпричиняване разкрива точно приложение на материалния закон. Такова е налице, когато наред с другите комплексно действащи фактори, има допуснато нарушение на правилата за движение от друг участник в движението, което е било необходимо условие за настъпване на автопроизшествието. В случая навлизането в лентата за насрещно движение е conditio sine qua non за настъпване на удара. Ако пострадалият К. не беше навлязъл в лентата за насрещно движение, а беше изчакал изпреварването да приключи, катастрофа не би настъпила, независимо от превишената скорост на подсъдимия. От друга страна, и при законосъобразно движение с 50км/ч. на изпреварващия водач, маневрата на мотоциклетиста би създала опасност за движението и би го принудила да намали, за да избегне съприкосновение, вместо да приключи безпрепятствено изпреварването. Пострадалият, не само, че е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат, но го е сторил и в по-голяма степен в сравнение с подсъдимия, тъй като неговото поведение е първопричината за възникването на конфликтна точка в траекториите на двете превозни средства. В конкретния случай лишаването от свобода преди редукцията с 1/3 по реда на чл.58а, ал.1 от НК е било отмерено на три години, като индивидуалната тежест на деянието, предопределена от допуснатото едно, макар и сериозно по тежест, нарушение на правилата за движение, е била добре съпоставена с обема и значението на установените по делото обстоятелства по чл.54 от НК, сред които смекчаващите имат превес. Оплакванията за неотчетени отегчаващи обстоятелства не се потвърждават. Като такива ясно и изрично посочени значителното превишаване на скоростта и миналите нарушения на правилата за движение, установени по административен ред. По повод последната констатация правилно в решението е отбелязана относително ниската й тежест, предвид изминалия продължителен период след последното нарушение. Изводът на съда за наличие на отегчаващи обстоятелства е намерил адекватно отражение в санкцията. Както лишаването от свобода, така и изпитателният срок и лишаването от правоуправление превишават с година законовия минимум. Претенцията на жалбоподателите, че Й. е допуснал и друго нарушение, като не е проявил внимание и предпазливост към друг уязвим участник в движението – неустановения велосипедист, не намира доказателствена опора. В обвързващите фактически рамки, зададени от обвинителния акт, не са налични достатъчно данни, въз основа на които да се направи извод, че подсъдимият е застрашил живота и здравето на велосипедиста, докато го е изпреварвал. Твърдението за липса на критичност не може да бъде споделено, тъй като Й. последователно е заявявал съжаление за случилото се и е признавал вината си, включително и пред настоящата инстанция. Не се установяват пропуски и при очертаването на категорията на смекчаващите обстоятелства. Наред с чистото съдебно минало на подсъдимия, добрите характеристични данни и трудовата му ангажираност, съществено такова е и съпричиняването от страна на пострадалия. Внимателната оценка на всички обстоятелства, свързани с деянието и самия деец оправдават заключението, че за постигане на целите по чл.36 от НК и преди всичко за поправянето му, не е било наложително същият да бъде изолиран от обществото. В същата степен това може да бъде осигурено чрез прилагане на чл.66, ал.1 от НК, като въззивният съд е проявил достатъчна строгост и е увеличил изпитателния срок на четири години. Касационният състав приема, че целите на специалната превенция, които са водещи при преценката за приложимостта на условното осъждане, са напълно постижими и с отлагане на изпълнението на наказанието за срок от четири години. Целите на генералната превенция никога не могат да бъдат преследвани за сметка на тези на специалната такава, която винаги следва да има превес при определяне на наказанието и начина на изтърпяването му. Намаляването на броя на пътните инциденти с тежки последици не може да се постигне чрез отричане на института на условното осъждане. Отложеното изтърпяване също е способно да удовлетвори обществената представа за справедливост с факта на реализиране на наказателната отговорност и санкционирането на извършителя в рамките на закона с наказание, което съответства на фактите по конкретния случай относно тежестта на деянието и личността на дееца. Водим от горното и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК, съдът Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 260024 от 27.08.2020г., постановено по ВНОХД № 208/2020г. по описа на Варненския апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.