О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 642 София, 18.07.2022 г. В И М Е Т О НА Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на десети май, две хиляди двадесет и втора година в състав: Председател: МАРИО ПЪРВАНОВ Членове: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА МАЙЯ РУСЕВА изслуша докладваното от съдията Марио Първанов гр. дело № 254/2022 г. Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. Й. П. и Д. Ж. П., двамата от [населено място], подадена от пълномощника им адвокат Г. М., срещу решение №35 от 23.09.2021 г. по в. гр. дело №304/ 2021 г. на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 332 от 11.03.2021 г. по гр. дело № 2033/2018 г. на Пловдивския окръжен съд. С първоинстанционното решение са обявени за недействителни спрямо С. Й. Щ. и Р. Й. Щ. следните сделки: (1) брачен договор с вх. № 10471, т.4, акт 269 от 23.04.2014 г. на Служба по вписванията – [населено място], в частта, с която П. Й. П. прехвърля безвъзмездно на съпругата си Д. Ж. П. своите 17 721/24721 идеални части от недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор № 56784.520.1196.1.52, находящ се в [населено място], [улица], [жилищен адрес]/52, който самостоятелен обект се намира в сграда №1, разположена в поземлен имот с идентификатор №56784.520.1196, предназначение на обекта - жилище, апартамент, брой нива на обекта - 1, посочена в документа площ - 98.89 кв.м., прилежащи части: изба № 13 с площ от 14.01 кв.м., и 1.708% ид.части от общите части на сградата и от правото на строеж; съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж - 56784.520.1196.1.53, 56784.520.1196.1.51, под обекта - 56784.520.1196.1.43, над обекта - 56784.520.1196.1.60; (2) договор за покупко-продажба, извършен с нотариален акт №115, т.ІІІ, н.д. № 464 от 27.07.2018г. на нотариус Е. С. с район на действие Районен съд – [населено място], в частта, с която Д. Ж. П. е продала на М. И. И. 17 721/24 721 идеални части от недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор № 56784.520.1196.1.52, находящ се в [населено място], [улица], [жилищен адрес]/52, който самостоятелен обект се намира в сграда №1, разположена в поземлен имот с идентификатор №56784.520.1196, предназначение на обекта — жилище, апартамент, брой нива на обекта — 1, посочена в документа площ — 98.89 кв.м., прилежащи части: изба № 13 с площ от 14.01 кв.м. и 1.708% ид.части от общите части на сградата и от правото на строеж; съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж - на същия етаж - 56784.520.1196.1.53, 56784.520.1196.1.51, под обекта - 56784.520.1196.1.43, над обекта - 56784.520.1196.1.60. Ответниците по касационната жалба С. Й. Щ. и Р. Й. Щ., двамата със съдебен адрес – [населено място], чрез пълномощника адвокат В. К., оспорват касационната жалба. Иска се присъждане на разноски. Ответникът по касационната жалба М. И. И., чрез пълномощника адвокат А. В., счита касационната жалба за основателна. Въззивният съд е приел за установено по делото следното: Безспорно е между страните, че двамата ищци С. Щ. и Р. Щ. са кредитори на ответника П. П.. С присъда от 09.07.2015 год., влязла в сила на 12.06.2018 г., П. П. и неговият син Й. П. са осъдени солидарно да заплатят на Й. Щ. сумата 40 000 лв. като обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди в резултат на извършено от двамата престъпление, ведно със законната лихва от датата на извършване на престъплението 07.04.2013 г. Й. Щ. е починал на 03.09.2016 г. и двамата ищци са неговите наследници по закон – син и дъщеря. Длъжникът П. не е заплатил на двамата кредитори-ищците по делото сумата 40 000 лв. ведно със законната лихва върху нея от 07.04.2013 г. С брачен договор от 17.04.2014 г. ответникът П. П. е прехвърлил безвъзмездно на ответницата Д. П. -негова съпруга, изцяло собствеността върху апартамент в [населено място], [улица], [жилищен адрес]/52. Безспорно е, че със договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт на 27.07.2018 г., ответницата Д. П. е продала същия апартамент на ответника по иска М. И.. С брачния договор от 23.04.2014 г. съпругът е прехвърлил на съпругата си собствеността върху 17 721/24 721 ид.ч., от които 10 721/24 721 ид.ч. са негова лична собственост и 7 000/24 721 ид.ч. са от дела му в СИО. На 27.07.2018 г. Д. П. е продала жилището на М. И. срещу цена в размер на 85 000 лв., която е уговорено да се заплати от купувача по банков път в срок до 30.09.2018 г., като тя се е задължила да предаде на купувача владението на имота в срок до 30.09.2018 г. Ищците са кредитори на П. П. за сумата на обезщетението, което се дължи от датата на увреждането 07.04.2013 г., поради което към датата на сключването на брачния договор и датата на последващата сделка задължението на П. е съществувало и ищците - съответно преди това техният наследодател, са били негови кредитори. Знанието на съпругата Д. П., че с подписания между нея и съпруга й брачен договор се увреждат неговите кредитори, е без значение, тъй като П. й е прехвърлил своите идеални части от имота безвъзмездно, по аргумент на чл. 135, ал.1, изр.2 ЗЗД, а дори и такова знание да се е изисквало, то би било установено по силата на презумпцията на чл. 135, ал.2 ЗЗД. Относно обстоятелството дали последващият приобретател М. И. е бил добросъвестен съдът след преценка на събраните доказателства – обяснения на ответницата П. по реда на чл. 176 ГПК, заключение на вещото лице К., свидетелски показания на свидетелите П. Х., С. З. и Л. В., е направил извод, че е знаел за увреждането. След като са продали апартамента на ответника И., ответниците П. са продължили да живеят в жилището. Обитават го и към настоящия момент, след сделката те са продължили да търсят други купувачи за продажбата му на цена 78 000 евро, която значително надвишава цената, вписана в нотариалния акт, която е максимално близка до данъчната оценка от 84 474,80 лв. Всички тези обстоятелства, преценени в съвкупност с установеното от свидетелите, водят до извод, че извършвайки разпоредителни действия с правата си върху имота, П. е опитал да осуети възможността на ищците да насочат принудителното изпълнение върху неговото имущество като имотът е продаден на негов близък, който е запознат с наказателното дело. Фактът, че плащането на цената по сделката е било отложено с месеци, че размерът й съвпада с данъчната оценка на имота, че семейството на продавача продължава да обитава жилището и до днес и че към м.септември на 2018 г. П. са търсили купувач при много по-висока цена, са обстоятелства, които дават основание да се приеме за установено, че М. И. е знаел за задълженията на П. П. и в негова услуга е приел условията по сделката, която недобросъвестност го лишава от защитата на чл. 135, ал.1, изр.3 ЗЗД. Въззивният съд е посочил, че съгласно разпоредбите на чл. 135, ал.1 и ал.2 ЗЗД кредиторът може да иска да бъде обявено за недействително спрямо него действието, с което длъжникът го уврежда, ако длъжникът при извършването му е знаел за увреждането, а когато действието е възмездно, лицето, с което длъжникът е договарял, трябва също да е знаело за увреждането. В случая въззивният съд е приел, че освен сделката, сключена с брачния договор между ответниците-съпрузи П., е налице и последваща сделка – покупко-продажба, сключена на 27.07.2018 г. между ответниците Д. П. и М. И., като съгласно приетото в т.3 от ТР № 2/9.07.2019 г. по тълк.д. № 2/2017 г. на ВКС, ОСГТК, ищците претендират на основание чл. 135, ал.1 ЗЗД по отношение на ответника И. обявяване и на двете сделки за недействителни, за да могат при уважаване на исковете да се удовлетворят от имота. Посочено е, че с двете сделки е налице разпореждане с имущество, принадлежало към датата на деликта на длъжника П., вследствие на което е налице увреждане на двамата кредитори-ищци по делото като елемент от фактическия състав по чл. 135 ЗЗД на правото на кредитор да атакува действия на своя длъжник. По делото е безспорно установено, че ответникът по иска П. споделил пред свидетели, че апартаментът се продавал за 75 000 евро, както и че тези, на които е прехвърлен апартаментът, са много близки негови приятели, които ако веднага решат да сключат сделката, ще се явят без проблем, апартаментът бил прехвърлен на тях, защото той бил осъждан и че няма да дава пари на някакви цигани, затова бил прехвърлен апартаментът. Ето защо въззивният съд е достигнал до извод, че ищците са доказали именно, че ответникът М. И. не само е знаел, че отчуждаването на имота е с цел ответникът П. да не плати на своите кредитори съгласно присъдата по наказателното дело, но и му е съдействал за тяхното увреждане. Приел е, че затова той не се явява трето добросъвестно лице по смисъла на чл. 135, ал.1, изр.3 ЗЗД и е налице основание спрямо него процесните сделки да бъдат обявени за недействителни. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба са поставени следните въпроси в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: 1. Длъжен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства, които са свързани с предмета на доказването и да формира правните си изводи въз основа на съвкупната им преценка, като конкретно, ясно и точно изложи в решението си върху кои доказателства основава възприетата фактическа обстановка, а ако поделото са събрани противоречиви доказателства – да каже защо и на кои вярва и на кои не, кои възприема и кои не? Твърди се противоречие по въпроса с практиката на ВКС, обективирана в: решение № 173 от 06.11.2020 г. гр. дело № 4404/2019 г. на ІІІ г.о. 2. Длъжен ли е въззивният съд при преценка на събраните гласни доказателства да се мотивира защо дава вяра на един свидетел, който е заинтересован в полза на една от страните по делото, а не дава вяра на другите, както и да ги прецени заедно с всички останали доказателства по делото? Твърди се противоречие по въпроса с практиката на ВКС, обективирана в: решение № 110 от 17.07.2018 г. гр. дело № 3763/2017 г. на ІІІ г.о. 3. При спор по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, когато разпореждането с длъжниковото имущество е възмездно, следва ли ищецът-кредитор да докаже, при условията на пълно и главно доказване, че за увреждането е знаело и третото лице, с което длъжникът е договарял, т.е., че третото лице е знаело фактите и обстоятелствата, които пораждат вземането на кредитора. Твърди се противоречие по въпроса с практиката на ВКС, обективирана в: решение № 93 от 28.07.2017 г. т.д. № 638/2016 г. и решение № 61 от 01.03.2016 г. по гр. дело № 4758/2015 г. на ІV г.о. Поддържа се, че въззивното решение е очевидно неправилно – предпоставка за допускане до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на решение №35 от 23.09.2021 г. по в. гр. дело №304/ 2021 г. на Пловдивския апелативен съд. Обжалваното решение не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК. Обжалвано въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – т. 1, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Жалбоподателят е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото. Трите повдигнати в изложението въпроси са обусловили изхода на спора, но са решени в съответствие с задължителната практика на ВКС, включително и посочената от касаторите. Според нея, за да формира вътрешното си убеждение, съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата за всички правно релевантни факти и да посочи кои факти намира за установени и кои намира за недоказани. Съобразно изискванията на чл.12 ГПК и чл.235 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото /решение № 554 от 08.02.2012 г. по гр.д. № 1163/2010 г. на ІV г.о., решение № 127 от 05.04.2011 г. по гр.д. № 1321/2009 г. на ІV г.о., решение № 175 от 11.07.2012г. по гр.д. № 1855/2010 г. на ІV г.о., решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр.д.№ 761/2010 г. на ІV г.о. и др./. За да е налице знание за увреждане не е необходимо третото лице да познава кредитора и длъжника, да са представени доказателства кога и при какви обстоятелства му е съобщено съдържанието на техните насрещни права и задължения, за да може той да е наясно как те се накърняват от сключения договор. Достатъчно е на третото лице да са известни обстоятелствата, от които произтича вземането на кредитора. Напр. знание, че длъжникът е направил катастрофа или е съден за престъпление – без значение е каква е катастрофата или престъплението, кой е пострадалият и какви са вредите. Обстоятелствата, от които произтича вземането винаги са известни на по-тесен или по-широк кръг лица от обкръжението на длъжника Съобразно изхода на спора на ответниците по касационната жалба С. Й. Щ. и Р. Й. Щ. трябва да се присъдят по 1000 лв. деловодни разноски, представляващи платени адвокатски възнаграждения. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІII г.о. О П Р Е Д Е Л И : НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №35 от 23.09.2021 г. по в. гр. дело №304/ 2021 г. на Пловдивския апелативен съд ОСЪЖДА П. Й. П. и Д. Ж. П., двамата от [населено място], да заплатят на С. Й. Щ., със съдебен адрес – [населено място],1000 лв. деловодни разноски. ОСЪЖДА П. Й. П. и Д. Ж. П., двамата от [населено място], да заплатят на Р. Й. Щ., със съдебен адрес – [населено място], 1000 лв. деловодни разноски. Определението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.