2 Върховен касационен съд на Република България ГК, І г.о. дело № 66/2012 год. Р Е Ш Е Н И Е № 420/12 гр.София, 13.02.2013 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение в съдебно заседание на пети ноември две хиляди и дванадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕОДОРА НИНОВА ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА АРСОВА ВАСИЛКА ИЛИЕВА със секретар Даниела Цветкова изслуша докладваното от председателя (съдията) ТЕОДОРА НИНОВА гражданско дело под № 66/2012 година Производство по чл.290 ГПК. Обжалвано е въззивното решение на Софийския градски съд, ІІ-Б отделение от 02.11.2011 год., постановено по гр.дело № 1985/2004 год., с което е оставено в сила решение от 17.02.2004 год. по гр.дело № 12446/2002 год. на Софийския районен съд, 47-ми състав за отхвърляне иска с правна квалификация чл.108 ЗС, предявен от Г. А., [дата на раждане] год., В. А., [дата на раждане] год., Д. А., [дата на раждане] год., Й. А., [дата на раждане] год., всички от Италия, М., Е. М. от И., [дата на раждане] год., Е. А. от САЩ, [дата на раждане] год., В. М. М., ЕГН [ЕГН], В. Т. М., ЕГН [ЕГН] и Ц. М. М. ЕГН [ЕГН] срещу М. П. Ш., ЕГН [ЕГН], П. К. Ш., ЕГН [ЕГН] и С.-София, [улица] за следния недвижим имот: УПИ .., по плана на София, утвърден със Заповед РД 09-50-264/27.05.1997 год., и изменен със Заповед РД 50-159/03.07.2002 год., кв.180,[жк], с площ от 910 кв.м., при съседи: [улица]и УПИ ....., заедно с изградената в него едноетажна сграда-ателие с работилница и склад със застоена площ 144 кв.м., и новоизградената от ответниците сграда-пристройка, застроена на 110 кв.м., състояща се от дневна, две спални, кухненски бокс, тоалетна, тоалетна с баня, коридор и тераса, като под част от сградата има мазе, като недоказан и неоснователен. Недоволни от въззивното решение са касаторите Д. А., Й. А., Г. А., П. М. Д., Д. Е. Д., Е. А., Е. М., В. М. М., В. Т. М./С./ и Ц. М. М., представлявани от адвокат К. М., които го обжалват в срока по чл.283 ГПК като считат, че е неправилно, необосновано и постановено при допускане на съществени нарушения на съдопроизводствените правила поради несъобразяване на влезлите в сила решения между същите страни по иск с правна квалификация чл.7 ЗВСОНИ и че липсва изискване по този закон имотът да има самостоятелен регулационен статут или да съществува във вида, в който е бил одържавен, при което не са изложени самостоятелни мотиви по всички твърдения и възражения на страните в процеса. Процесуалният представител адвокат М. поддържа касационната жалба и по съображения, изложени в писмена защита. Претендира за направените разноски по делото пред настоящата инстанция. От ответника по касация П. К. Ш., представлявана от адвокат Д. Х. е постъпил отговор по чл.287, ал.1 ГПК със становище за недопустимост, респ. неоснователност. Процесуалният представител адвокат Х. оспорва касационната жалба. Претендира за разноските по делото. Ответникът по касация Р. М. Ш.-Г. не взема становище по жалбата. Ответникът по касация С. не депозира становище по жалбата. Върховният касационен съд, състав на І гражданско отделение, разгледа касационната жалба с оглед наведените отменителни основания и като взе предвид доводите на страните и данните по делото, приема следното: За да потвърди решението на първоинстанционния съд въззивният съд е приел, че основателността на ревандикационната претенция зависи от наличието на три кумулативно дадени предпоставки: ищецът да е собственик на имота, ответникът да го владее и това да е без правно основание. В тежест на въззивниците е да докажат своята активна материалноправна легитимация с всички допустими доказателства. Отчетено е, че ищците се позовават на възстановено право на собственост на основание чл.2 и чл.3, ал.2 ЗВСОНИ. В тази връзка е прието от съда за неоснователно твърдението, че с влязло в сила решение на СРС, 34 състав по гр.дело № по гр.дело № 537/1993 год., е признато, че правото им на собственост върху процесния имот е възстановено по силата на чл.2 и чл.3, ал.2 от ЗВСОНИ. В тази връзка е прието, че макар в диспозитива на цитирания съдебен акт да е записано, че „се отхвърля иск по чл.7 ЗВСОНИ за реституция на имот, който е одържавен и реституиран на основание чл.2 и чл.3, ал.2 от ЗВСОНИ, то същото не формира сила на пресъдено нещо по отношение на въпроса настъпила ли е реституция по силата на закона или не, тъй като излиза извън предмета на спора, разрешен с него. Прието е от съда и това, че при предявена ревандикационна претенция, основаваща се на настъпила реституция по силата на закона, съдът следва да установи дали са налице материалните предпоставки на Закона за възстановяване на правото на собственост върху одържавени недвижими имоти /ЗВСОНИ/, а именно: имотът да е одържавен по някои от актовете, визирани в чл.1 и чл.2 от ЗВСОНИ, при влизането му в сила имотът да е собственост на държавата, общините, обществените организации или техни фирми или еднолични дружества по чл.61 от ТЗ, да съществува реално до размерите, в които е отчужден, собствениците да не са били обезщетени, чрез изплащане на паричната им равностойност или с друг равностоен недвижим имот. При твърдение, че въззивниците са наследници на бивши акционери, следва да се установи още, че съответното дружество е било собственик на одържавения имот, както и че те са техни правоприемници. От анализа на събраните доказателства, съдът е обосновал извода, че жалбоподателите са законни наследници на акционерите в бившето търговско индустриално акционерно дружество „Л.”-Т. М., А. Яко А. и М. Яко А., както и, че няма доказателства за правоприемство между бившия акционер Т.М. и Ц. М., поради което и предявеният от нея иск с правно основание чл.108 от ЗС е неоснователен и недоказан и следва да бъде отхвърлен поради липса на активна материалноправна легитимация. Прието е за установено, че имотите, закупени през 1941 год. от акционерно дружество „Л.” са отнети по реда на ЗНЧИМП-акт визиран от чл.2, ал.2 от ЗВСОНИ. Във връзка с последната предпоставка, свързана със съществуването на имота във вида, в който е отчужден, от съда е счетено за ирелевантно обстоятелството дали предназначението на имота е било променено след това, както и, че не е необходимо то да се е запазило. Целта на закона е да се възстанови собствеността върху отнетите имоти, доколкото те съществуват като обекти на собственост, а не и да се възстанови предишното им състояние или предназначение. Прието е, че необходимо и достатъчно условие е имотът да е налице, да съществува реално като обект на собственост до размерите, в които е бил отчужден. За да обоснове решаващия си извод във връзка с тази предпоставка, съдът след анализ на доказателствата е приел за установено, че са отчуждени застроени недвижими имоти; че според свидетеля Г., чиито показания не са опровергани, имотът на ответниците Ш. е бил празен от 1947 год. до 1960 год.; след това е започнало застрояване на едноетажна тухлена постройка, която е в имота и към момента, т.е. след отчуждаването сградите в имота са разрушени и е имало ново застрояване от държавата. В този случай следва да се направи преценка според правилата на чл.64 от ЗС, защото използването на построеното включва и ползването на незастроената част от земята. Т.е. постройката има главно значение, а теренът-обслужващо, несамостоятелно/. В този смисъл ТР № 1/95 г. по гр.дело № 3/94 г. на ОСГК на ВС/. Посочено е от съда, че е възможно при частично застрояване от незастроената част от имота да се обособи самостоятелен имот, само ако отговаря на изискванията на З., респ.ЗУТ. Тогава възстановяването на собствеността може да се извърши върху тази част, тъй като имотът ще съществува реално до размерите, в които е бил отчужден. Въз основа на горното е формирал правните си изводи, че след като в случая има застрояване, което е извършено от държавата, правото на собственост не може да бъде възстановено на основание чл.3, ал.2 във вр. с чл.2, ал.1 от ЗВСОНИ; имотът след одържавяването му е престанал да съществува във вида и размерите, в които е бил отчужден, той не е същият и затова по отношение на него не може да настъпи реституция; в производството по чл.108 от ЗС не може да се приеме, че се е възстановила собствеността върху част от процесния имот, макар той да отговаря на изискванията за самостоятелен УПИ според ЗУТ, тъй като ревандикацията се отнася до конкретен имот, а не до такъв, който би могъл да се обособи. Това може да стане само в реституционното производство по иск по чл.7 от ЗВСОНИ или от общината при отписването на имота от актовите книги за държавна и общинска собственост. С оглед на изложеното ищците не притежават правото на собственост върху процесния имот по силата на самия закон, поради което и не са активно легитимирани да предявят иск по чл.108 от ЗС. Последният е неоснователен и недоказан и е отхвърлен. С определение № 594 от 18.07.2012 год., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК по въпросите: „необходимо ли е свободната и незастроена част от имота да е обособена в самостоятелно УПИ за да се зачете реституционния ефект на ЗВСОНИ и да се уважи ревандикационна претенция в тази част”, „отписването от актовите книги съответно деактуването на имота, предпоставка ли е за предявяване на иска по чл.108 ЗС” и „дължи ли въззивният съд произнасяне по всички направени от страните твърдения и възражения в процеса, както и да цени доказателствата поотделно и в тяхната съвкупност”. Касационната жалба е редовна и допустима. Разгледана по същество се явява основателна. Решението на въззивния съд е неправилно като при постановяването му е нарушен материалния закон, допуснати са нарушения и на съществени процесуални правила и е необосновано – основани по чл.281, т.3 ГПК. В разглеждания случай с оглед разпоредбата на § 2, ал.1 ГПК/ред., ДВ, бр.50 от 2008 год./ за реда на разглеждане на висящите дела до влизане на този кодекс в сила, въззивният съд е следвало да разгледа въззивната жалба по реда на ГПК/1952 год./ относно функциите на въззивната инстанция, в противоречие и със задължителната практика на ВКС, която въззивният съд е действал като контролно-отменителна инстанция, а не като инстанция по същество. Съгласно разясненията, дадени в т.19 на ТР № 1/04.01.2001 год., ОСГК на ВКС дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата инстанция. Тя има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор. При въззивното обжалване решаващият съд при самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал в процеса прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора. Въззивната инстанция следва да изготви самостоятелни мотиви по предмета на спора, тя не може да потвърди фактическите и правни констатации на първата инстанция като законосъобразни и обосновани. Даденото в обжалваното решение разрешение на тези процесуални въпроси относно правомощията на въззивната инстанция е в противоречие на цитираното ТР на ОСГК на ВКС. С оглед приетото по-горе относно правомощията на въззивния съд като инстанция по същество при разглеждане на въззивната жалба по реда на ГПК/1952 год./, съгласно указанията, дадени с ТР № 1/2001 год., ОСГК на ВКС следва да се приеме, че касационната жалба е основателна. Като не е упражнил правомощията си на инстанция по същество и не е изпълнил задължението да извърши самостоятелна преценка на събрания в първата инстанция и пред него доказателствен материал, въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което се е отразило на правилността на решението. Според представения договор за замяна от 28.10.1998 год. С.(СО) е прехвърлила на М. П. Ш. и П. К. Ш. следния недвижим имот-частна общинска собственост /акт № 210 от 06.01.1998 год. на СО-район „В.”/: ателие-със съответните работилница със склад със застроена площ от 144 кв.м. ведно със съответното право на строеж върху общинското място, цялото с площ от 880 кв.м., находящо с на [улица], парцел ХІХ-... от кв.180, стар ХVІІІ-.. кв.180-А по плана от 1978 год. м.ж.к.”Г. глава” по плана на район „В.”. Ищците се легитимират по иска на основание чл.108 ЗС като наследници на акционери в [фирма] на недвижим имот, национализиран през 1948 год. по реда на ЗНЧИМП, който към момента на национализацията е представлявал дворно място, имот пл.№ 3 от кв.106 от кад.лист 515/539 с площ от около 13 дка с построени в него производствени, административни сгради и постройки, съставляващи текстилна фабрика „Л.”. С влязло в сила решение № 154 от 07.02.1998 год., постановено по гр.дело № 3092/1994 год. на Софийския градски съд, І-в състав е отхвърлен иска, предявен от същите наследници, с правна квалификация чл.97, ал.1 ГПК/отм./ срещу Столична община за процесното дворно място, което не е съобразено от решаващия съд като инстанция по съществото на спора. Не са обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност събраните писмени и гласни доказателства, вкл. заключенията на изслушаните и приети технически експертизи относно съществуването на имота реално до размерите, в които е бил отчужден, при липсата на категорични доказателства за момента на построяване на сградата(сградите). Не е съобразена тричленната съдебно-техническа експертиза, приета от въззивната инстанция, според която предвид изискванията на чл.19, ал.1, т.1 ЗУТ за урегулиране на поземлени имоти за ниско жилищно застрояване в западната част на процесния имот може да се обособи самостоятелен УПИ ХІХа 152 с площ от около 320 кв.м. и лице от 14 м.л. така както е показано на приложената скица-проект, а останалата част от имота се оформя като УПИ ...(нов), в която попадат всички изградени в имота сгради както е посочено на същата скица-проект. Изготвеният проект за разделянето на УПИ ... на две УПИ на основание чл.19, ал.3 ЗУТ следва да се съгласува с Общинския експертен съвет, която административна процедура (за одобрение по ЗУТ) следва да се придвижи и съобрази от въззивната инстанция при постановяването на съдебния акт с оглед и задължителната за съдилищата съдебна практика, свързана с приложението на реституционните закони – ТР № 6/2006 год. и ТР № 1/1995 год. на ОСГК на ВКС, относно допустимостта на реституцията при наличието на установеното с доказателствата, събрани по делото. По изложените съображения касационната жалба следва да се уважи, поради което и на основание чл.293, ал.3 ГПК Върховният касационен съд, състав на І-во гражданско отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивното решение на Софийския градски съд от 02.11.2011 год., постановено по гр.дело № 1985/2004 год. по описа на ІІ-Б състав. ВРЪЩА делото на Софийския градски съд за ново разглеждане от друг състав. ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/ ЧЛЕНОВЕ: /п/ /СЛ Вярно с оригинала! СЕКРЕТАР: