1 Р Е Ш Е Н И Е № 379 София, 05 октомври 2010 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение в съдебно заседание на седемнадесети септември две хиляди и десета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: Пламен Томов ЧЛЕНОВЕ: Ружена Керанова Блага Иванова при секретар: Румяна Виденова и в присъствието на прокурора Руско Карагогов изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 328/2010 година Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по жалба на подсъдимия Й. Ц. Й. против въззивно решение № 111/09.04.2010 г., постановено по ВНОХД № 153/2010 г. от Софийски апелативен съд, с което е изменена частично осъдителната присъда на Окръжен съд- Видин. С първоинстанционната присъда № 5 от 10.02.2010 г. по НОХД № 311/09 г., подсъдимият Й. е бил признат за виновен в това, че - на 28.08.2009 г. е отнел чужди движими вещи на обща стойност 263,67 лева от владението на Е. Г. П. с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила и заплашване, грабежът е придружен със средна телесна повреда и деянието е извършено при условията на опасен рецидив – престъпление по чл. 199, ал.1, т. 3 и т. 4 от НК. Наложеното наказание е по чл. 55, ал.1, т. 1 от НК във връзка с приложението на чл. 372, ал.4, чл. 373, ал.2 от НПК – четири години и шест месеца лишаване от свобода; - на 28.08.2009 г., чрез употреба на сила и заплашване, противозаконно е отнел чуждо МПС от владението на Е. Г. П. без негово съгласие с намерение да го ползва, като автомобила е бил изоставен – престъпление по чл. 346, ал.5 във вр. с ал.2, т. 1 от НК. Наложеното наказание е по чл. 55, ал.1, т. 1 от НК във връзка с приложението на чл. 372, ал.4, чл. 373, ал.2 от НПК – две години и шест месеца лишаване от свобода; - на 29.08.2009 г. е управлявал МПС, собственост на С. О. Ганцова, без съответно свидетелство за управление на МПС в едногодишен срок от наказването му по административен ред за такова деяние – престъпление по чл. 343в, ал.2 от НК. Наложеното наказание е по чл. 55, ал.1, т. 2, б. “б” от НК във връзка с приложението на чл. 372, ал.4, чл. 373, ал.2 от НПК – пробация, със съответните пробационни мерки по чл. 42а, ал.2, т.1, т. 2 за срок от две години и по т. 6 безвъзмезден труд в полза на обществото по 200 часа годишно за срок от две години; - на основание чл. 23 от НК е определено и общо наказание – четири години и шест месеца лишаване от свобода; - подсъдимият Й. е осъден да заплати на гражданския ищец П. сумата от 6 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди. По жалба на подсъдимия Й., с атакуваното решение присъдата е изменена, като е отпаднало обвинението грабежа да е извършен при условията на “опасен рецидив” – чл. 199, ал.1, т. 4 във вр. с чл. 29, ал.1, б. “а” от НК.; наложеното наказание за това престъпление е намалено на четири години лишаване от свобода, наложило и съответната корекция в общото наказание, определено при условията на чл. 23 от НК, изменен е и първоначалния режим и типа на затворническо общежитие. Жалбата на подсъдимия Й. се позовава на всички касационни основания по чл. 348, ал.1 от НПК, като се оспорва осъждането само по чл. 199 от НК. Твърденията са за нарушено право на защита, поради противоречие в обвинителния акт; недоказаност на обвинението по чл. 199, ал.1, т. 3 от НК и несправедливост на наложеното наказание. Отправени са и съответните искания : за преквалификация на деянието по основния текст – чл. 198 от НК, намаляване на наложеното наказание при условията на чл. 55 от НК. Подсъдимият Й. и неговият процесуален представител поддържат жалбата. Гражданският ищец и частен обвинител Е. Г. П. не се явява, редовно призован. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава становище за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : І. Първо поддържаното възражение от жалбоподателя се отнася до наличното противоречие между обстоятелствената част и диспозитива на обвинителния акт при “посочване датата на извършване на престъплението”. Това несъответствие се счита от жалбоподателя за съществено нарушение на разпоредбата на чл. 246, ал. 2 и ал. 3 от НПК, довело до ограничаване правото му на защита. Възражението е неоснователно. На идентичен довод въззивният съд е дал аргументиран отговор, чието повторение не е необходимо.Достатъчно е само да се отбележи, че посочването на датата 29.08.2009 г. (вместо 28.08.2009 г.) в обстоятелствената част на обвинителния акт е техническа грешка, както правилно е приел въззвният съд, която не разкрива съзряното от защитата “неотстранимо съществено процесуално нарушение”. Неубедителността на възражението се засилва още повече от самите твърдения в жалбата, обосноваващи доводите за същественост на нарушението, че : “..в обстоятелствената част на обвинителният акт е посочена дата на извършване на престъплението 29.08.2009 г.,... а в диспозитива е посочено дата на извършване на престъплението 28.09.2009 г. ...”. В нито един от процесуалните актове (обвинителен акт, присъда и решение), като дата на извършване на престъплението по чл. 199 от НК не е третирана сочената от жалбоподателя - 28.09.2009 г. Подсъдимият Й. е обвинен и осъден да е извършил грабежа на 28.08.2009 г. Със следващото възражение подсъдимият Й. се опитва да се откаже от признанието по чл. 371, т. 2 от НПК. За последното обаче няма никакво основание, нито от процесуално естество, към което навежда жалбоподателя с твърденията си за нарушаване на чл. 303, ал.1 от НПК, нито от материално правно – погрешна квалификация на признатите факти. Основният акцент на това възражение е недоказаност на квалифициращото обстоятелство по чл. 199, ал.1, т. 3 от НК – причиняването на средна телесна повреда на пострадалия П., определена като “разстройство на здравето, временно опасно за живота”. Пред окръжният съд подсъдимият Й. е признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, и е изразил позиция да не се събират доказателства за тях. Съдът, след като е установил, че самопризнанието се подкрепя от събраните в досъдебното производство доказателства, с определение на основание чл. 372, ал. 4 от НПК е обявил, че няма да събира доказателства за фактите в обвинителния акт и на тяхната основа постановил присъдата си. Твърденията на подсъдимия, че в досъдебното производство не са събрани по съответния ред доказателства, установяващи обвинението по чл. 199, ал.1, т. 3 от НПК, се опровергава от данните, съдържащи се в досието на досъдебното производство, подробно изследвани от въззивния съд. Свидетелските показания на пострадалия П., обясненията на подсъдимия Й. за състоянието, в което е оставил пострадалия, експертното заключение по съдебно-медицинската експертиза, еднозначно и безпротиворечиво установяват нанесената телесна повреда и нейната степен. Опитите да се опровергаят тези фактически изводи, приети от предходните инстанции, посредством избирателното цитиране на констатациите от съдебно –медицинското свидетелство (л. 50 от досъдебното производство), следва да се определят като неуспешни. В последното са намерили място констатациите за увредите на пострадалия, в това число и коментар относно изпадането му в безсъзнателно състояние, водещо до разстройство на здравето, временно опасно за живота. Невярно е и твърдението, че въззивният съд не е обсъждал заключението на съдебно-медицинската експертиза по писмени данни и затова е достатъчно да се препрати към мотивите на проверявания съдебен акт – виж л. 27 от въззивното производство. Нарушението на материалния закон, поддържано също като основание за отмяна на решението, няма собствена аргументация, а се претендира като резултат от ненадлежна доказателствена дейност на съда, довела до погрешни фактически изводи. По вече изложеното, и искането за преквалификация на деянието по основание текст – чл. 198, ал.1 от НК, следва да се отхвърли. Не е налице и явна несправедливост на наложеното наказание. При индивидуализацията на наказанието е използвана техниката по чл. 55, ал.1, т. 1 от НК, чието приложение е било задължително, предвид изискването на чл. 373, ал.2 от НПК. Въззивният съд е съобразил всички доказани и значими обстоятелства за степента на отговорността и следва да бъде споделено разбирането, че отегчаващите такива имат превес и значителна тежест. Подсъдимият е осъждан неколкократно, а санкционирането му с по-леки по вид наказания очевидно не е предизвикало целения превъзпитателен и възпиращ ефект. Правилно апелативната инстанция е акцентирала и върху обществената опасност на престъпната деятелност на подсъдимия – интензитета на упражнената принуда, упоритостта при извършване на деянието, фактът, че в кратък период от време (по-малко от денонощие) е осъществил и трите престъпни прояви. Констатациите на въззивния съд за установения превес на отегчаващи отговорността обстоятелства има отношение и към друго. След изменението на НК (ДВ, бр. 26 от 06.04.2010 г.) е създаден нов механизъм за определяне на наказанието в случаите на чл. 373, ал.2 от НПК – чл. 58а от НК (изм.). При посочената вече констатация на въззивния съд, (съобразявайки и чл. 54, ал.2 от НК), разпоредбата на чл. 58а, ал.1 от НК няма да се яви “по-благоприятен закон” от приложения - чл. 55 от НК. В предвид на горните съображения и на основание чл. 354, ал.1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 111/09.04.2010 г., постановено по ВНОХД № 153/2010 г. от Софийски апелативен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.