Р Е Ш Е Н И Е № 361 София, 30 юли 2013 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и седми юни две хиляди и тринадесета година, в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА ЧЛЕНОВЕ: СЕВДАЛИН МАВРОВ ДАНИЕЛА АТАНАСОВА при секретаря Иванка Илиева и в присъствието на прокурора Пенка Маринова като изслуша докладваното от съдия Даниела Атанасова наказателно дело № 1093/2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалби на адв.В. Г., защитник на подсъдимия Д. С. Т. и на самия подсъдим, срещу въззивно решение № 49 от 12.04.2013 г. на Апелативен съд-Велико Търново, постановено по внохд № 33/13 г. В жалбата на защитника се релевират всички касационни основания по чл. 348, ал.1 от НПК, като се прави искане за оправдаване на подзащитния му или за намаляване размера на наложеното наказание, с прилагането на чл.55 от НК. От изложението на подсъдимия Т. могат да се изведат твърдения за неправилно ангажиране на наказателната му отговорност за престъпление, което не е извършил. Т. отправя искане към настоящата инстанция за оправдаване. В съдебното заседание пред касационната инстанция, представителят на ВКП изразява становище за правилност и законосъобразност на въззивното решение, поради което пледира за оставянето му в сила. Твърди, че не е нарушен материалният закон, както и процесуалните правила, а наложеното наказание е справедливо, като искането за приложение на чл.55 от НК е неоснователно. Служебният защитник на подсъдимия, назначен в предходните инстанции - адв. Г., поддържа касационната жалба и моли за уважаването й. Пледира да се приеме, че са налице всички касационни основания. Акцентира върху допуснато от решаващите съдилища нарушение на общата забрана да се влошаване положението на подсъдимия. Намира, че съдът е игнорирал показанията на св.Р., който има преки впечатления от психическото здраве на подсъдимия. Също така счита, че досежно наказанието е приложима разпоредбата на чл.55 от НК, но съдът не е отчел многобройните смекчаващи обстоятелства. Моли за оправдаване на подзащитния му или за намаляване размера на наказанието. Подсъдимият Д. Т., редовно призован за съдебното заседание пред касационната инстанция, не се явява. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 НПК, намери следното: Срещу подсъдимия Д. С. Т. е било образувано нохд №141/11г. по описа на ОС-Ловеч, по внесен обвинителен акт с обвинение за престъпление по чл.213а, ал.3, т.7, вр. ал.1, вр. чл.26, от НК. С определение № 7 от 20.04.2011г. е одобрено споразумение, с което той се е признал за виновен по горепосоченото обвинение, като е приел да бъде наказан с лишаване от свобода за срок от пет години и глоба в размер на 5000лева. С решение № 535 от 23.11.2011г., ВКС, трето наказателно отделение е отменил по реда на възобновяването определението, с което е било одобрено споразумението, а наказателното производството прекратено. След връщане на делото за ново разглеждане в ОС-Ловеч е било образувано нохд № 527/11г., по което съдът е постановил присъда № 4 от 16.02.2012г., с която е признал подсъдимия Д. Т. за виновен в извършването престъпление по чл.213а, ал.3, т.7, вр. ал.1, вр. чл.26, ал.1 от НК и му е наложил наказание от дванадесет години лишаване от свобода и глоба в размер на 5 000лева. Определен е първоначален строг режим на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода в затворническо общежитие от закрит тип. С решение № 136 от 16.06.2012г., постановено по внохд №80/21г. по описа на Апелативен съд-Велико Търново, горепосочената присъда на ОС-Ловеч е била изменена, като деянието е преквалифицирано от престъпление по чл.213а, ал.3, т.7 от НК в такова по чл.144, ал.3, вр. ал.1, вр. чл.26, ал.1 от НК, а наложеното наказание лишаване от свобода намалено от дванадесет на пет години. Първоинстанционната присъда е била отменена в частта, с която на подсъдимия Т. е наложено наказание глоба в размер на пет хиляди лева. В останалата част присъдата е била потвърдена. С решение № 428 от 05.02.2013г., постановено по н.д. №1426/12г., ВКС, първо наказателно отделение е отменено горепосоченото въззивно решение и делото е върнато за ново разглеждане на АС-Велико Търново. С решение № 49 от 12.04.2013г., постановено по внохд № 33/13г., АС-Велико Търново е отменил първоинстанционната присъда в частта, с която подсъдимият е признат за виновен в извършване на деянията по писма №№ 2, 4, 7 и 10, и го е оправдал досежно части на обвинението. Първоинстанционната присъда е изменена и относно наказанието, като същото е намалено на седем години лишаване от свобода. В останалата част присъдата на ОС-Ловеч е била потвърдена. Касационните жалби са частично основателни. Рамките на касационната проверка се определят от касационните основания, релевирани с жалбите и тяхната подкрепящи ги аргументация. В настоящият случай съдържането на двете жалби от една страна обективира касационна проверка на въззивния съдебен акт, с изключение на отменителната му част, а от друга страна, независимо от релевирането на всички касационни основания, изложените аргументи акцентират досежно две от тях, а именно допуснати нарушения на материалния закон и явна несправедливост на наказанията. Твърденията за допуснати съществени процесуални нарушения не са подкрепени с аргументация, като могат да бъдат изведени единствено във връзка с оценката на доказателствата и по-точно от възражението за игнориране показанията на св.Р.. Възраженията за допуснати нарушения на процесуалния закон от страна на въззивния съд, настоящата инстанция намира за неоснователни. Във въззивния съдебен акт, макар и кратко съдът е обсъдил претенцията на подсъдимия и защитата му за допуснати съществени процесуални нарушения. Правилно е приел, че в рамките на първоинстанционното производство не са допуснати процесуални нарушения от категорията на абсолютните. Също така не е констатирал нарушение и в оценъчната дейност на първия съд, което сочи на цялостно възприемане на доказателствения анализ, направен от окръжния съд, като последният се характеризира със задълбоченост при интерпретацията на доказателствената съвкупност. Въззивният съд е приел за вярно установени фактическите констатации на първоинстанционния съд и при правилно изведени фактически изводи в изпълнение указанията на касационната инстанция е обсъдил приложението на материални закон. Следва да се посочи, че сред мотивите във връзка с правната страна на обвинението, въззивният съд обосновавайки тезата си де факто е дал своят оценка на доказателствата. Не са игнорирани показанията на свидетеля Р.-санитар в болницата при затвора [населено място], както се твърди от касатора. Цялостното психическо състояние на подсъдимия е било предмет на изследване в хода на първоинстанционното производство, като събраните доказателства, проверени чрез съответните съдебно-психиатрични експертизи са били предмет на обсъждане, оценка и изводи, не само от окръжния съд, но и от апелативната инстанция. Изложени са убедителни аргументи за кредитиране на експертното заключение, установяващо психическа годност на подсъдимия да участва в процеса, както и да разбира свойството и значението на извършеното, независимо от поставената диагноза психопатия. Съдът не е игнорирал и въпроса, касателно категоричното отхвърляне от вещите лица на поставената от ТЕЛК диагноза-проста шизофрения. В изпълнение на указанията, дадени с отменителното решение, апелативният съд детайлно е анализирал елементите от обективната и субективна страна на престъплението по чл.213а от НК, като освен в контекста на приетото тълкуване в доктрината и практиката, анализът е съотнесен към конкретните фактически изводи. Също така е направен и паралел с престъпния състав по чл.144, ал.3 от НК. Като резултат от тази си дейност, въззивният съд е достигнал до законосъобразен извод, че подсъдимият Д. Т. е осъществил от обективна и субективна страна състава на престъпление по чл.213, ал.3, т.7, вр. ал.1 от НК. По силата на служебното си начало съдът е констатирал непрецизност в правната конструкция на обвинението, като е приел че същата е несъществена в процесуален аспект, като е следвало да се изпише в диспозитива на присъдата връзка с алинея втора на цитирания по-горе текст, вместо с алинея първа. Всъщност такава правна конструкция е изцяло невярна. Законодателно нормата на чл.213а от НПК е ситуирана така, че същата визира изпълнителните деяния по основния състав в своята първа алинея, а в алинеи втора и трета са криминализирани различни по признаци квалифициращи състави, водещи до по-тежка наказуемост. Характерното е, че двете алинеи съдържат самостоятелни престъпни състави, директно препращащи към основния състав на алинея първа. Няма пречки едновременно да са реализирани различни квалифициращи признаци от състава на алинеи първа и втора, но е допустимо, както е в настоящия случай деянието да е съставомерно само по признак от алинея трета, при което квалификацията ще е в директна връзка с основния състав. Нещо повече в случая се твърди, че в диспозитива на присъдата деянието осъществено от подсъдимия е следвало да се квалифицира по чл.213а, ал.3, т.7, вр. ал.2, т.1, пр.1 от НК, което всъщност е една правно неиздържана конструкция, предвид липсата на основен състав, визиращ най-малко изпълнителното деяние на престъплението изнудване. Следва да се посочи, че първата инстанция в присъдата си се е произнесла по обвинението в рамките на инкриминираната квалификация с обвинителния акт, като е приела, че подсъдимият с деянието си е осъществил престъпния състав на чл.213а, ал.3, т.7, вр. ал.1, вр. чл.26, ал.1 от НК. Предмет на въззивна проверка е именно първоинстанционната присъда, а не предхождащото въззивно решение/ в което безспорно има допусната неточност при квалификацията на деянието/, отменено от ВКС, поради което застъпените в него тези и изводи вече не могат да бъдат предмет на коментар. Основателно е твърдението в касационната жалба за допуснато нарушение на материалния закон при определяне на наказанието, което е обусловило неговата явна несправедливост. В рамките на правната квалификация на престъплението по чл.213а от НК, въззивният съд е приел, че не са налице предпоставките за приложение на чл.55 от НК. Този извод на съда се споделят от настоящата инстанция, тъй като отчетените смекчаващи обстоятелства не са многобройни и сред тях няма изключително такова, а не е налице и втората кумулативна предпоставка, а именно и най-лекото предвидено в закона наказание да се явява несъразмерно тежко. Независимо от това, съдът е констатирал, допусната от първия съд явна несправедливост в наказанието, поради което е намалил размера на наказанието лишаване от свобода от дванадесет на седем години, а по отношение на глобата е заключил, че тя не би могла да бъде намалена под определения размер от пет хиляди лева, тъй като това е минимума на предвиденото в закона. Тези действия на въззивния съд биха били резонни, ако бяха в унисон с един от основните принципи на наказателното правораздаване, а именно забраната за влошаване положението на подсъдимия. До момента производствата по инстанционен контрол пред всички горестоящи инстанции, са били инициирани единствено и само по жалба на подсъдимия и защитата му, респективно искане за възобновяване, което в контекста на принципа reformatio in pejus означава, че наказанието лишаване от свобода не може да надвишава размера от пет години, определен първоначално по силата на одобреното споразумение. Без значение за приложимостта на горния принцип е обстоятелството, че първото времево производство се е развило по Глава двадесет и девета от НПК, както и, че определението за одобряване на постигнатото споразумение и прекратяване на производството е било отменено по реда на възобновяването. При тези констатации, настоящата инстанция намира, че следва са упражни правомощията си по чл.354, ал.2, т.1 от НПК като намали размера на наказанието лишаване от свобода на пет години.По отношение на наказанието глоба от пет хиляди лева, същото е определено в рамките на първоначално наложеното, поради което не се налага промяна. В останалата част въззивното решение следва да бъде оставено в сила. Водим от горното, ВКС, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯВА въззвино решение № 49 от 12.04.2013г., постановено по внохд № 33/13г. по описа на Апелативен съд-Велико Търново, в частта, с която е изменена присъда № 4 от 16.02.2012г., по нохд № 527/11г. по описа на ОС-Ловеч и е намалено наложеното на подсъдимия Д. С. Т. наказание лишаване от свобода от дванадесет на седем години, като го намалява на пет години. ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата му част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: