Ключови фрази

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 239
гр. София, 09.05.2022 г.


ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, I отделение, в закрито заседание на единадесети април през две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева
ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова
Мадлена Желева

при секретаря ......................................, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д. № 1455 по описа за 2021г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. И. А. и Д. И. К., и двамата от [населено място], срещу решение № 260078/23.03.2021 г. по в.т.д. № 759/2020 г. на Пловдивски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 20/04.02.2020 г., поправено с решение № 260024/21.10.2020 г., по т.д. № 58/2019 г. на Пазарджишки окръжен съд в частта, с която са отхвърлени предявените от настоящите касатори против „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД искове по чл.432, ал.1 КЗ за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на баща им И. Г. А., настъпила в резултат на ПТП от 30.07.2016г. за разликата над по 50 000 лв. за всеки един от ищците до 120 000 лв.
Касаторите поддържат, че въззивното решение е неправилно, а допускането на касационно обжалване основават на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Ответникът „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД, [населено място] не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно установено, че И. Г. А., починал на 04.08.2016 г. в резултат на ПТП от 30.07.2016 г., е баща на ищците, както и че водачът Д. М. И., причинил пътния инцидент при управление на лек автомобил, е имал валидна застраховка „Гражданска отговорност“ при ответника „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД към момента на настъпване на ПТП. По първия спорен въпрос относно справедливия размер на обезщетението за претърпените от ищците неимуществени вреди решаващият състав, при съобразяване на свидетелските показания на В. Х. и М. Б., е приел, че смъртта на бащата, с когото ищците са били много близки и са поддържали непрекъснати контакти, е настъпила неочаквано, внезапно за тях и им е причинила силни като интензитет и продължителни негативни емоции. Отчел е и икономическата конюнктура в страната и общественото възприемане на критерия за справедливост, намерило израз в нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. С оглед на тези съображения въззивният съд е приел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди за всеки един от ищците възлиза в размер на по 140 000 лв.
По втория спорен въпрос относно процента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия апелативният съд е съобразил влязлата в сила присъда № 38/22.06.2017 г. по нохд № 308/2017г. на ОС – Пазарджик относно противоправното поведение на водача на лекия автомобил, изразяващо се в движение със скорост над разрешената за пътния участък, обозначена със съответния пътен знак. При позоваване на протокола за оглед на местопроизшествието, е приел за безспорно, че починалият, при управление на автомобил „ВАЗ 21011“, е допуснал нарушение на чл.50, ал.1 ЗДвП, като на кръстовище не е спазил знак Б2 – „С.! Пропусни движещите се по пътя с предимство“, навлязъл е в кръстовището с автомобила си, при което е ударен от движещия се по пътя с предимство лек автомобил, управляван от Д. И.. С оглед на това нарушение на правилата за движение, както и предвид обстоятелството, че починалият е бил без поставен предпазен колан и че поначало е управлявал автомобил, който макар и фабрично да е имал предпазни колани, в процесния случай е бил без оригиналните такива, а със саморъчно направени, неосигуряващи необходимата степен на защита, въззивният съд е приел, че приносът на И. Г. А. за настъпване на ПТП е равен на приноса на водача Д. И.. За да достигне до този извод, решаващият състав е съобразил и заключението на приетата по делото комплексна съдебна експертиза, изготвена от вещи лица автоинженер и лекар. Изтъкнал е посоченото в заключението, че починалият е бил без поставен предпазен колан в момента на удара, както и че управляваният от него автомобил не е бил със заводските предпазни триточкови колани от стария тип – неинерционни, без механизъм за прибиране, с ръчно обтягане, а е бил с колани, които не отговарят по вид и конструкция на заводските. Изтъкнал е още категоричността на вещите лица, че смъртта на И. Г. А. е настъпила от травмите по дясната част на главата /тилно – теменно/, които са по – тежки и са получени след изпадане на тялото от автомобила и удара на главата върху бордюра, както и че при правилно употребен предпазен колан пострадалият не би изпаднал от автомобила при заден страничен удар, а ще остане фиксиран върху предната лява седалка. Поради това въззивният съд е счел, че заключението на вещите лица опровергава поддържаните от ищците твърдения, че смъртта на баща им е настъпила вследствие на ударите вътре в автомобила, преди да изпадне от него. В заключение и с оглед приетия процент съпричиняване в размер на 50 %, както и съобразявайки заплатените от застрахователя по 20 000 лв. на всеки един от ищците, апелативният съд е приел, че дължимата допълнително сума от застрахователя възлиза в размер на по 50 000 лв. за всеки един от тях.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите поставят следните въпроси: 1. „Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД, и кои са критериите, които следва да бъдат съобразени при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, в хипотеза на предявен пряк иск срещу застрахователя?“; 2. „Следва ли да се вземат предвид и конкретните икономически условия, чийто ориентир се явяват нормативно определените лимити на отговорността на застрахователя по риска „Гражданска отговорност“ на автомобилистите като критерий, наред с всички останали за определяне размера на обезщетението по чл.52 ЗЗД?; 3. „В хипотеза, в която съдът приеме наличие на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице, следва ли да съпостави приноса му с този на виновния водач, за да установи действителния обем, в който всеки един от участниците е допринесъл за процесното ПТП, като сравни поведението на всеки един от тях като участник в същото, с оглед правилата в ЗДвП, които са били длъжни да спазват?“. Поддържат, че първият и вторият въпроси са разрешени в противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 78/07.05.2013 г. по т.д. № 490/2012 г. на ВКС, II т.о., решение № 290/27.06.2013 г. по т.д. № 945/2009 г. на ВКС, II т.о., решение № 104/25.07.2014 г. по т.д. № 2998/2013 г. на ВКС, I т.о. и решение № 1/26.03.2012 г. по т.д. № 299/2011 г. на ВКС, II т.о., а третият въпрос – с ППВС № 17/18.11.1963 г., решение № 206/12.03.2010 г. по т.д. № 35/2009 г. на ВКС, II т.о., решение № 79/06.07.2016 г. по т.д. № 1787/2015 г. на ВКС, II т.о., решение № 78/10.07.2014 г. по т.д. № 1982/2013 г. на ВКС, I т.о. и решение № 277/11.01.2019 г. по т.д. № 1982/2017 г. на ВКС, II т.о. на ВКС.
Първият и вторият въпроси са свързани с приложението на установения в чл.52 ЗЗД принцип за справедливост и критериите за определяне на размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди при предявен пряк иск от увредените лица срещу застрахователя на делинквента. Въпросът е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващите му изводи. По него е формирана постоянна съдебна практика – цитираните от касаторите ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 78/07.05.2013 г. по т.д. № 490/2012 г. на ВКС, II т.о., решение № 104/25.07.2014 г. по т.д. № 2998/2013 г. на ВКС, I т.о., както и служебно известните на настоящия съдебен състав решение № 202/16.01.2013 г. по т.д. № 705/2011 г. на ВКС, II т.о., решение № 28/09.04.2014 г. по т.д. № 1948/2013 г. на ВКС, II т.о. и други, съгласно която за да се реализира справедливо възмездяване за претърпените от пострадалите от деликт неимуществени вреди, съдът е длъжен при определяне на размера на дължимото обезщетение да извърши задълбочено изследване на общите и на специфичните за отделния спор правнорелевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите, преживените болки, страдания и емоционални преживявания и да изложи съображенията си по тях в мотивите на съдебното решение. Понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, но във всички случаи правилното прилагане на чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт е обусловено от съобразяване на указаните в ППВС № 4/23.12.1968 г. общи критерии – момент на настъпване на смъртта, възраст и обществено положение на пострадалия, степен на родствена близост между пострадалия и лицето, което претендира обезщетение, действителното съдържание на съществувалите между пострадалия и претендиращия обезщетение житейски отношения. Възприето е и становището, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да се отчита и обществено – икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“. Прието е, че нормативно определените лимити на застрахователни покрития нямат самостоятелно и водещо значение, а следва да бъдат съобразени от съда заедно с всички установени по делото обстоятелства при постановяване на решението по предявения пряк иск срещу застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите /в този смисъл е цитираното от касаторите решение № 1/26.03.2012 г. по т.д. № 299/2011 г. на ВКС, II т.о., както и служебно известните на настоящия съдебен състав решение № 66/03.07.2012 г. по т.д. № 619/2011г. на ВКС, II т.о., решение № 83/06.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г. на ВКС, II т.о., решение № 242/12.01.2017 г. по т.д. № 3319/2015 г. на ВКС, II т.о. и други/. В случая, въззивният съд е взел предвид всички релевантни за определяне на справедливо обезщетение обстоятелства, като не е приложил критериите механично, а ги е свързал с осъществени и доказани по делото конкретни факти. Изрично е отчел и икономическите условия на живот в страната към датата на деликта, съответно основата за формиране на съществуващите към този момент нива на застрахователно покритие. В този смисъл въззивният съд се е съобразил изцяло с формираната по приложението на чл.52 ЗЗД постоянна съдебна практика, поради което не е налице твърдяното от касаторите допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В допълнение, преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди при спазване на принципа за справедливост, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на обжалваното решение, която не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК. Предвид релевираните от касаторите оплаквания, основани на различния размер на обезщетенията, присъждани по сходни казуси, следва да се отбележи, че по делата за обезщетения за неимуществени вреди се съобразяват общите критерии за определяне на размера на обезщетенията, но разликата в присъжданите размери произтича от разликата във фактите и обстоятелствата по конкретния спор.
Третият въпрос, относим към приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД, е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, но не е налице поддържаното допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Съгласно постоянната съдебна практика, обективирана в цитираните от касаторите ППВС № 17/18.11.1963 г. и решение № 277/11.01.2019 г. по т.д. № 1982/2017 г. на ВКС, II т.о. на ВКС., както и в служебно известните на настоящия съдебен състав решение № 50/27.07.2015 г. по т.д. № 271/2014г. на ВКС, II т.о., решение № 46/05.06.2014 г. по т.д. № 3696/2013 г. на ВКС, II т.о. и други, при определяне на наличието и степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице е от значение наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и противоправното поведение на водача, като съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос. За определяне на реалния принос следва да се съпоставят броят и тежестта на нарушенията, извършени от делинквента и от пострадалия, както и тяхното значение за причиненото увреждане. Въззивният съд е постановил обжалваното решение в съответствие с приетото в цитираната съдебна практика, като е посочил конкретните нарушения на ЗДвП, допуснати от двамата участници в ПТП и наличието на причинна връзка между нарушенията и злополуката, както и е обсъдил приноса и на двамата за настъпване на застрахователното събитие. Изрично е отбелязал, че равният с този на делинквента принос на пострадалия е предпоставен от поведението му, изразяващо се както в непропускането на движещия се по пътя с предимство лек автомобил, така и в непоставянето на обезопасителен колан и изначалното управление на автомобила без оригинални предпазни колани, а със саморъчно направени такива, които не осигуряват необходимата степен на защита. Несъгласието на касаторите с така приетия принос на пострадалия за увреждането представлява оплакване за неправилност на обжалваното решение, по което, както беше посочено, касационната инстанция не може да се произнесе в производството по чл.288 ГПК.
По изложените съображения въззивното решение не се допуска до касационно обжалване.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 260078/23.03.2021 г. по в.т.д. № 759/2020 г. на Пловдивски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.