4 Р Е Ш Е Н И Е № 404 София, 16.10. 2012 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на девети октомври, две хиляди и дванадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЗЕКОВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕСКА РАЙЧЕВА СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА при участието на секретаря Юлия Георгиева изслуша докладваното от съдията Н. Зекова гражданско дело № 276/2012 година. Производство по чл. 290 ГПК. Допуснато е касационно обжалване на въззивно решение на Софийския градски съд по гр. д. № 13060/2010 г. на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по въпроса за установяване вина на работника или служителя за липса на обяснения, поискани от работодателя преди налагане на дисциплинарно наказание и по въпроса за прилагане на аналогията. След проверка, касационният съд установи следното: Софийският градски съд, с посоченото въззивно решение, е отменил първоинстанционното решение по делото и отхвърлил исковете на С. Д. срещу [фирма], [населено място] за отмяна на дисциплинарното му уволнение по заповед от 20. 01. 2003 г., за възстановяване на длъжност „юрисконсулт” в поделението на дружеството в [населено място] и заплащане на обезщетение за оставане без работа в продължение на шест месеца поради незаконно уволнение. Съдът е счел уволението за законно, като е приел, че работодателят е спазил всички изисквания на закона – преди налагане на наказанието е поискал обяснения от Д., издал е мотивирана заповед, в която е описано нарушението и кога е извършено, правилно е квалифицирал действията на Д. - неявяване на работа за продължително време от 12. 12. 2002 г. до 06. 01. 2003 г., като тежко нарушение, на което съответства най-тежкото наказание „дисциплинарно уволнение”. Решението по делото е обусловено от произнасянето на въззивния съд по въпроса за приложението на чл. 193 КТ в хипотезите на трите алинеи, при безспорния по делото факт, че преди налагане на дисциплинарното наказание, уволненият служител не е бил изслушан от работодателя и не са били приети писмени обяснения от него. Въззивният съд е посочил в мотивите си, че изискването на чл. 193, ал. 1 КТ е спазено от работодателя, който в писмо от 06. 01. 2003 г., изпратено по пощата с обратна разписка на домашния адрес на Д., е изложил искането си, той да даде обяснения по чл. 193 КТ. Съдът е приложил неточно закона, който поставя като правнорелевантен факт лично изслушване на работника или служителя, респк., приемане на писмените му обяснения, а не само отправяне на искане от работодателя. Съдът е взел предвид установения по делото факт, че писмото на работодателя не е било получено от Д., а от друго лице, което не му го е предало, но е приел, че работодателят няма вина за това обстоятелство. Фактически, градският съд се е позовал на чл. 193, ал. 3 КТ, без да е изрично посочен, който предвижда, че задължението по чл. 193, ал. 1 КТ е спазено, когато обясненията на служителя не са били изслушани или дадени по негова вина. Допуснато е съществено нарушение на материалния закон и противоречие със съдебната практика. По поставения въпрос за приложението на чл. 193 КТ, касационният съд приема следното: Разпоредбата на чл. 193, ал. 1 КТ изисква осъществяването на конкретни, реални фактически действия от страна на работодателя – изслушване на работника или служителя или приемане на писмените му обяснения. Липсата на такива действия - недоказването им, задължава съда да отмени дисциплинарното наказание, съгласно чл. 193, ал. 2 КТ. Това законово изискване отпада само при доказана вина на работника или служителя за липсата на писмени или устни обяснения от него – чл. 193, ал. 3 КТ. Предмет на доказване по чл. 193 КТ не е липсата на вина на работодателя, а установяване на вина на работника или служителя за недаване на обяснения. По въпроса за приложението по аналогия на чл. 46, ал. 2 ГПК /отм./ от решаващия съд, по който въпрос е допусната касационно обжалване, този състав на касационния съд приема следното: Установено е от съда, че писмото с искане за даване на обяснения от Д. за отсъствието му от работа, е върнато на работодателя с известие /обратна разписка/ № 137/10. 01. 2003 г. с положен подпис за получател и отбелязан знак, че това е пълномощник на адресата. В случая, няма фактическо основание за позоваване на чл. 46, ал. 2 ГПК /отм./, тъй-като разпоредбата има предвид случаите на връчване на призовката на лице от домашните на призовавания или на негов съсед, който се подписва в разписката срещу задължението да предаде призовката на адресата. Пощенската разписката от 10. 01. 2003 г. не е връчена на такова лице, не съдържа изрично отбелязване на задължението на лицето да я предаде на този, до когото се отнася. Аналогията, в случая, е недопустима и по принцип, щом са налице регламентирани правила за доставяне на пощенски пратки – Общите условия на универсалните пощенски услуги и пощенските парични преводи, извършавни от [фирма]. В чл. 44 от Общите условия е предвидено, че препоръчаната пощенската пратка се доставя на получателя или на пълнолетен член на домакинството му срещу подпис и документ за самоличност, а при отсъствие на тези лица се оставя съобщение в пощенската кутия. В чл. 52.1 е уредена възможността за доставяне на пратката на пълномощник, който следва да се легитимира с пълномощно и документ за самоличност, като в служебните формуляри на пощите се отразяват съответните данни. Като има предвид изложеното, касационният съд счита за неправилно разрешението на въззивния съд за прилагане на чл. 46, ал. 2 ГПК /отм./ по аналогия. Тя е допустима само когато липсва правна норма, отнасяща се до конкретния фактически състав и само ако са налице съществени общи моменти между неуредения случай и друг подобен аналогичен случай, обхванат от правна норма. Следва да бъде отменено решението на въззивния съд и се отмени дисциплинарното наказание на ищеца, без разглеждане на спора по същество, съгласно чл. 193, ал. 2 КТ. Уважаването на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ обуславя уважаването на иска по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ за възстановяване на предишната работа и по т. 3 КТ - заплащане на обезщетение за времето, през което е останал без работа поради незаконно уволнение. Досежно размера на този иск следва да се имат предвид конкретните доказателства по делото. В първоинстанционното производство по делото е прието заключение на икономическа експертиза, изпълнена от вещото лице Л. Б. - съд. заседание на 12. 10. 2008 г. по гр. д. № 1491/2003 г. на СРС, с което е определено, че размерът на следващото се брутно трудово възнаграждение по чл. 228 КТ е 455.80 лв.. От приложената трудова книжка на Д. следва, че в продължение на шест месеца след уволнението той не е бил на работа, с изключение на един месец работа по срочен трудов договор от 10. 03. до 19. 04. 2003 г., за който месец е получил 268 лв. трудово възнаграждение. Тази сума следва да се приспадне от общата сума 2734.80 лв. на обезщетението за шестте месеца и разликата от 2466.80 лв. следва да бъде присъдена на ищеца на основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ. Неправилно е решението на въззивния съд, с което е обезсилил като недопустимо, първоинстанционното решение в частта за уважаване на иска по чл. 128 КТ за сумата 283. 44 лв.. Прието е, че такъв иск не е бил предявен с началната искова молба и в хода на производството и районният съд е постановил решение по непредявен иск. При този извод, въззивният съд формално би следвало да обезсили първоинстанционното решение и в частта за отхвърляне на иска за разликата над сумата 283.44 лв. до размер на сумата 717.54 лв.. Констатациите на градския съд за липса на предявен иск са неточни. Гр. д. № 10430/2003 г. на Софийския районен съд е образувано по искова молба вх. № 27235/01. 07. 2003 г. на Д. срещу ответното дружество за неизплатено трудово възнаграждение за месец декември 2002 г. и за месец януари 2003 г. и е присъединено към гр. д. № 1492/2003 г. с определение на Софийския районен съд от 15. 10. 2003 г.. Така предмет на настоящото дело е иск по чл. 128 КТ за сумата 717.54 лв. неизплатено трудово възнаграждение – 283. 44 лв. за месец декември 2002 г. и 434.10 лв. за месец януари 2003 г.. Следва да бъде отменено въззивното решение в частта за обезсилване на първоинстанционното решение и на основание чл. 293, ал. 3 ГПК делото се върне за ново разгледане от друг състав. Този състав следва да се произнесе диспозитивно и в частта за обжалване на първоинстанционното решение за отхвърляне на иска по чл. 128 КТ за неизплатено трудово възнаграждение за месец януари 2003 г., тъй-като в тази част касационната жалба има характер на молба по чл. 250 ГПК за допълване на решението, постановено от първия въззивен съд. Съгласно чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да заплати всички дължащи се такси и разноски. Дължимата държавна такса се формира от сбора на таксите за първоинстанционното, въззивното и касационното производство, съобразно Тарифата за държавни такси, които се събират от съдилищата по ГПК. Съгласно чл. 3 от Тарифата за неоценяемия иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ се дължи 60 лв. ДТ, а за неоценяемия иск по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ – 30 лв. ДТ. За иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ в размер на 2734.80 лв. се дължи 4 % върху сумата, съгласно чл. 1 от Тарифата или 109. 39 лв. ДТ, или общо за първоинстанционното производство се дължи 199.39 лв. държавна такса. Такава е и сумата дължима общо за въззивното и касационното производство – чл. 18 от Тарифата, както и сумата 30 лв държавна такса за допускане на касационно обжалване. Ответникът дължи и 15 лв. държавна такса по частната жалба на Д. срещу определението от 27. 10. 2011 г. за изменение на въззивното решение в частта за разноските. Общо дължимата държавна такса е в размер на 443.78 лв., която следва да се плати по сметка на ВКС. В полза на Софийския районен съд следва да се присъди сумата 111.50 лв., платена от бюджета на същия съд за съдебни експертизи. С определението от 11. 07. 2012 г. е отменено определението от 27. 10. 2011 г. на въззивния съд за изменение на решението му в частта за разноските, като е присъдена в полза на ответника допълнително сумата 485 лв. над присъдената с решението сума 470 лв.. С оглед изхода на делото – уважаване на исковете по чл. 344, ал. 1 КТ, ответникът няма право на разноски и следва да бъде отхвърлено искането му за присъждане допълнително по реда на чл. 248 ГПК на сумата 485 лв. Върховният касационен съд Р Е Ш И: ОТМЕНЯ изцяло решението от 12. 07. 2011 г. по гр. д. № 13060/2010 г. на Софийския градски съд и вместо това ПОСТАНОВЯВА: ПРИЗНАВА ЗА НЕЗАКОННО и ОТМЕНЯ уволнението на С. М. Д., извършено със заповед № 001/20. 01. 2003 г. на изпълнителния директор на [фирма]. ВЪЗСТАНОВЯВА С. Д. на длъжността „юрисконсулт” в [фирма], сега [фирма], като универсален правоприемник, с място на работа - клон Б.. ОСЪЖДА [фирма], [населено място] да заплати на С. М. Д. от [населено място] сумата 2466.80 лв. /две хиляди четиристотин шестдесет и шест лева и осемдесет стотинки/ обезщетение за оставане без работа поради незаконно уволнение, ведно със законната лихва от 29. 01. 2003 г. до окончателното изплащане на сумата. ОСЪЖДА [фирма], [населено място] да заплати държавна такса в размер на 443.78 лв. /четиристотин четиридесет и три лева и седемдесет и осем стотинки/ по сметка на Върховния касационен съд и да заплати сумата 111.50 лв. /сто и единадесет лева и петдесет стотинки/ разноски по сметка на Софийския районен съд. ВРЪЩА делото на Софийски градски съд за ново разглеждане от друг състав В ЧАСТТА по въззивните жалби на двете страни, както следва: въззивната жалба на Д. срещу решението на Софийския районен съд по гр. д. № 1492/2003 г., с което е отхвърлен иска му по чл. 128 КТ за разликата над 283.44 лв. до пълния предявен размер 717.54 лв.; въззивната жалба на „Ч. Р. България”, с което е уважен иска на Д. по чл. 128 КТ за сумата 283.44 лв. ОТХВЪРЛЯ искането на [фирма], [населено място] по чл. 248 ГПК за присъждане на разноски в размер на 485 лв. /четиристотин осемдесет и пет/ лева. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: