Р Е Ш Е Н И Е № 346 София, 20 юни 2011 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на шестнадесети юни 2011 г. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕРОНИКА ИМОВА ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА ПАВЛИНА ПАНОВА при секретаря ...........Ив. ИЛИЕВА........................... и в присъствието на прокурора от ВКП .........Я. ГЕБОВ................., като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА наказателно дело № 1444/2011 г. , за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по жалба на защитника на подсъдимия С. В. С., както и жалба на повереника на частните обвинители и граждански ищци С. В. Х. и В. В. С., срещу въззивна присъда № 53, постановена на 15.12. 2010 г. от Софийски апелативен съд по ВНОХД № 506/2010 г. , с което е била отменена първоинстанционна присъда № 46 от 21.04.2010 г. по дело № 472/2008г. на Софийски градски съд, с която подс. С. е бил признат за невиновен и оправдан. С новата въззивна присъда подс. С. е бил признат за виновен за това, че на 18.12.2006 г. в [населено място] умишлено умъртвил В. С. В., като деянието е извършено с особена жестокост, поради което и на основание чл. 116 ал.1 т.6 пр.3 вр. чл. 115 и чл. 55 ал.1 т.1 от НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от седем години. Подсъдимият е бил осъден да заплати на частните обвинители и граждански ищци сумата от по 60 хиляди лева за всеки от тях, представляваща обезщетение за причинените от деянието му неимуществени вреди. Касационната жалба на подс. С. релевира всички касационни основания, като в обсега на довода по чл. 348 ал.1 т.1 от НПК - нарушение на материалния закон, се сочи неправилен отказ на въззивния съд да приеме наличие на предпоставките за приложение на чл. 12 или чл. 119 от НК. Касационното основание по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК се обосновава с твърдението за игнорирани доказателства от въззивния съд, с неправилен анализ на други, както и незаконосъобразно приобщаване на показанията на св. Й. от досъдебното производство. Съдържа се и касационното основание по чл. 348 ал.1 т.3 от НПК, което се извежда с оглед направеното в жалбата алтернативно искане за намаляване на наложеното наказание и приложението на чл. 66 от НК. Прави се искане за отмяна на въззивната присъда и оправдаване на подс. С. или алтернативно - връщане на делото за ново разглеждане. В жалбата на частните обвинители и граждански ищци се съдържат доводи за явна несправедливост на наложените наказания, при определянето на които са били надценени смекчаващите отговорността обстоятелства, както и несправедливо определен размер на присъдените им обезщетения, който се явяват занижени. Иска се увеличаване на наказанието и на размера на присъдените обезщетения. Пред касационната инстанция повереникът на частните обвинители и граждански ищци поддържа тяхната жалба по изложените в нея съображения, а жалбата на подсъдимия намира за неоснователна. Защитникът на подс. С. поддържа жалбата с изложените в нея съображения, като поддържа тезата, че изолираните доказателства, които въззивният съд е събрал, не следва да водят до промяна на фактическата обстановка, приета от първоинстанционния съд, и до отказ от прилагането на чл.12 от НК. Сочи, че случилото се не следва да се разглежда едностранно, а въз основа на историята на взаимоотношенията между подсъдимия и пострадалия. Поддържа тезата, че е игнорирано заключението на вещите лица, което не давало категорично становище за психичното състояние на подсъдимия, а застъпвало две противоречиви тези. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбите, тъй като на всички доводи е бил даден отговор от предходната инстанция, която ясно е анализирала всички доказателства, като не е игнорирала нито едно от тях. Намира, че материалният закон е приложен правилно и въз основа на заключенията на всички експертизи по делото. Намира наказанието и присъдените обезщетения за справедливи и счита, че жалбите следва да бъдат оставени без уважение. В последната си дума пред съда подсъдимият твърди, че е невинен, че случилото се е резултат от безхаберието на полицията и прокуратурата, но че съжалява за крайния резултат. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното: Жалбите са неоснователни. 1. По отношение на твърдението за допуснати съществени процесуални нарушения. По същество това твърдение в жалбата се свежда до довод за допуснато съществено процесуално нарушение, което се изразява в липса на обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото. Проверката на съдопроизводствените действия на първата и на въззивната инстанции не сочи да са допуснати съществени процесуални нарушения, налагащи упражняване на правомощието на ВКС за отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за ново разглеждане. Направен е обстоен анализ на всички доказателствени източници, събрани както първата инстанция, така и от самата въззивна такава, и е демонстрирана волята на въззивния съд да кредитира определени от тях, като не даде вяра на обясненията на подс. С.. Въззивният съд е суверенен в правото си да прецени необходимостта от провеждане на въззивно съдебно следствие в контекста на необходимостите, произтичащи от уредбата на чл. 327 ал.3 и ал.4 от НПК. Не е предвидено от законодателя провеждането на цялостно въззивно съдебно следствие с преповтаряне на всички действия на първата инстанция, а само на тези, за които според втората инстанция има необходимост от това. Въззивният съд е извършил повторен разпит на само на свидетелките М. Й. и М. М.. Съдържанието на техните показания сочи, че това са свидетелите, които са наблюдавали началото и края на инцидента, в резултат на който е настъпила смъртта на В.. Като такива, е естествено и обосновано от процесуален аспект изясняването чрез повторния им разпит на важни обстоятелства, които въззивният съдебен състав е желаел да установи. Повторяемостта на някои от установените факти е обяснима, но тя не прави безполезно провеждането на въззивния разпит, доколкото съставът на контролиращия съд е в правото си да се постави максимално близко до най-важните факти, ръководен от принципа за непосредственост и устност. С. прочит на показанията на св. М. и Й., намерили отражения в протоколите на първоинстанционното и въззивно дело /респективно л.277 и л.76, както и л. 85 и л. 74/ безспорно сочи на по-задълбочен разпит на свидетелките пред въззивния съд, ще се касае до фактите, имащи отношение към предмета на доказване. При наличието на показания, дадени пред двете инстанции, е право на съда, установяващ фактите, да реши на кои от тях да даде вяра, стига да изложи съображенията си направения избор. Въззивният съд е направил това по един категоричен начин в мотивите към присъдата си и не може да бъде упрекнат в необоснована избирателност на доказателствата. На следващо място, не може да търпи упрек процесуалната дейност на въззивния съд по приобщаване на показанията на св. Й. от досъдебното производство /л.114-115/. То е извършено с процесуално основание на чл. 281 ал.4 вр. ал.1 т.1 от НПК, поради констатацията след разпита на тази свидетелка, че са налице съществени противоречия в показанията й. Тази процесуална техника е допустима както в случая, в който е била приложена, така и в случая на заявена от свидетеля липса на спомен да определени обстоятелства. Съдът не е интерпретирал разширително обсега на тази норма, приложил я е съобразно съдържанието й, поради което не е допуснал процесуално нарушение. Обстоятелството, което се е налагало да бъде изяснено, е наистина съществено с оглед предмета на доказване – имало ли и колко удари е видяла св. Й. върху легналото тяло по очи на пострадалия след пристигането й на мястото на произшествието. Доколкото този въпрос е касаел изводите относно фактите и правото, не може да се твърди, че съдът безпринципно е приложил нормата, даваща му право да ползва гласни доказателства, събрани на досъдебното производство. Съдът е спазил и изискването на ал. 8 на чл. 281 от НПК – осъдителната присъда да не почива само на показания, прочетени по реда на ал.4, като по този начин е охранил напълно интересите на подсъдимия. Показанията на св. Й. от досъдебното производство не са единственото доказателство за приетите факти относно механизма на престъплението. От мотивите на съда се установява, че той възприет, както въз основа на показанията на М. Й., така и на тези на М. М., а така също и на заключенията на медицинските експертизи. В този контекст не могат да се игнорират и показанията на всички полицейски служители, пристигнали на местопрестъплението, които свидетелстват за местоположението и начина на разположение на трупа на пострадалия В. В. / А., М., С., Б., К., А., П./. Не почива на установяващото се от мотивите на въззивния съд твърдение на защитата на подсъдимия, че съдът е игнорирал заключенията на съдебно-психиатричните експертизи относно състоянието на подсъдимия С. към момента на деянието и с оглед предисторията на взаимоотношенията му с пострадалия. Видно от съображенията на съда, залегнали в мотивите на л. 114 и л. 119-120, извършен е бил обстоен анализ на тези заключения, както с оглед изясняване на личността на подсъдимия с оглед изискването на чл. 102 т.3 от НПК, така и с оглед правната квалификация на престъплението, предвид възможностите за евентуална приложимост на чл.118 или чл. 119 от НК. Действително от съдържанието на заключението на СПЕ, прието от въззивния съд /л.80-97/, което съществено не се различава от предходните две, приети от първоинстанционния съд, се установява, че експертите са били значително затруднени по отношението на даването на категоричен отговор относно психичното състояние на подсъдимия към момента на деянието, но са обусловили двувариантността на заключението си с оглед това, какви фактите би приел за установени съдът. Следва да се отбележи, че по делото съдът е разполагал с две групи доказателствени източници – тези в подкрепа на обвинението, изходящи главно от св. М. и Й., и тези, срещу обвинението, които произтичат от подсъдимия С.. Съдът обстойно е анализирал всички показания и е обосновал логичността, последователността и непротиворечивостта на първата група свидетели, поради което ги е кредитирал. В същото време е аргументирал отказа си да даде вяра на обясненията на подсъдимия по отношение на най- важното обстоятелство, включено в предмета на доказване – кой от двамата пръв е нанесъл удар и кога и как са нанесени смъртоносните удари върху пострадалия. Изключително подробно /л.109-л.112/ въззивният съд е обсъдил показанията на всички свидетели и на обясненията на подсъдимия, излагайки аргументи за своето вътрешно убеждение относно недостоверността на обясненията на подсъдимия. То почива на вярна интерпретация на доказателствата, като никое от тях не е било превратно тълкувано или игнорирано, поради което не може да се приеме за основателно твърдението за нарушаване на принципите на чл. 13 и чл. 14 от НПК от страна на въззивния съд. С оглед на това контролиращият съд се е позовал на тази част от заключението на СПЕ, в което експертите са изградили изводите си въз основа на показанията на св. Й. и св. М., а не на обясненията на подс. С.. Ето защо твърденията в касационната жалба за наличие на противоречие в доказателствата, игнориране на едни и изопачаването на други, са напълно необосновани, а в жалбата не се съдържат каквито и да е други твърдения за допуснати съществени процесуални нарушения от въззивната инстанция, на които ВКС да дължи конкретен отговор. 2. По отношение на твърдението за нарушение на материалния закон: Касационната инстанция не намира да е допуснато нарушение на материалноправните разпоредби на НК. Приетите фактически обстоятелства от втората инстанция по фактите правилно са били подведени под нормата на чл. 116 ал.1 т.6 пр.3 вр. чл. 115 от НК. Въззивният съд е приел по делото, че нападението е било започнато от подс. С., който замахвайки с брадвата нанесъл удари на пострадалия, като той от своя страна се отбранявал с вила, с която също успял да му нанесе няколко удара. С един от ударите подсъдимият успял да повали пострадалия на земята по очи, като продължил да му нанася удари с острата част на брадвата, при което с ударите в тилната част на главата счупил черепа му и посякъл мозъка му. След появата на св. Й. подсъдимият нанесъл още два удара с брадвата по главата на неподвижния пострадал и още един в тялото му. При тези факти съдът е приел от правна страна, че изводите на първоинстанционния съд за наличие на състояние на неизбежна отбрана за подсъдимия са необосновани, тъй като противоречат на установената доказателствена съвкупност. Отхвърлил е поддържаната теза на подсъдимия и защитата му за предприето нападение на пострадалия върху подсъдимия, позовавайки се на показанията на безпристрастната свидетелка М., която е видяла началото на конфликтната ситуация, стоящия подсъдим с брадва в ръка, вдигната над главата и призоваващ пострадалия с думите „ела де, ела”. Обективно не са били установени и у подсъдимия и последиците от едно неправомерно нападение, което да е било осъществено спрямо него по начин, по който той твърди в обясненията си – пребит с вила от пострадалия, едва след което да е грабнал попадналата му брадва. По този начин въззивният съд обосновано е приел, че след като не е било налице неочаквано и реално противоправно нападение от пострадалия към подсъдимия, той не би могъл да се позовава на това, че е предприел своите удари с брадвата в състояние на неизбежна отбрана. Приложимостта на този институт в конкретния случай се изключва и от обстоятелството, че смъртоносният и най-тежък удар върху жертвата е бил нанесен, след като тя вече е била паднала по очи, вилата е била далече от тялото му, при което В. нито е могъл да напада, нито да се отбранява. Поради това искането за оправдаването на подсъдимия на осн. чл. 12 от НК или преквалификацията му по чл. 119 от НК не почива на установените факти от въззивния съд, поради което е напълно неоснователно. То не е съобразено с теорията на института на неизбежната отбрана и не почива на трайната съдебна практика /вж и Постановление № 12/1973г. на ВС/. За да е налице състояние на неизбежна отбрана трябва да е налице противоправно и реално нападение от пострадалия върху подсъдимия, срещу което той да се отбранява. За такова би могло да се приеме и състояние, при което бъдещото нападение да е толкова близко и непосредствено, че то неизбежно ще се случи. Случаят обаче не е такъв, доколкото подсъдим и жертва са били на около 10 метра разстояние, пострадалият е призовавал подсъдимия да се прибере, а последният го е приканвал, въоръжен с брадва, да се приближи. Подсъдимият в с конкретната ситуация не би могъл да се позовава и на опасност от нападение от пострадалия след повалянето му върху земята, доколкото вилата вече не е била в ръцете му, а той е лежал окървавен и неподвижен по очи на земята. Нищо в ситуацията не е давало основание на подсъдимия да счита, че е налице едно кратковременно прекъсване на конфликта и той може да се поднови с реално нападение от страна пострадалия. Поради това нанасянето на фаталните смъртоносни удари в легнало положение на пострадалия не могат обосновано да се приемат за нанесени в състояние на неизбежна отбрана. По този начин подсъдимият С. не може да се ползва от института на неизбежната отбрана, дори и при превишаване на нейните предели, тъй като сам е инициирал нападението и очевидно е целял продължаването му, като го е прекратил едва когато е чул, че св. Й. вика за помощ. При тези факти по делото е видно, че правилният материален закон, по който следва да носи наказателна отговорност подсъдимият, е този по чл. 116 ал.1 т.6 пр.3 вр. чл.115 от НК, а не по чл.119 от НК. На още по-силно основание е неприложим и чл. 12 от НК. Подсъдимият е съзнавал общественоопасния характер на деянието си, обективирал е нападение със средство, годно да причини смърт, с което е нанесъл поне пет удара в тялото на пострадалия, три от които при положение на тялото по очи, след падането му на земята. Налага се изводът, че той е искал и целял лишаването от живот на жертвата. Правилни са изводите на въззивния съдебен състав за неприложимост и на друг материален закон – този по чл. 118 от НК, доколкото по експертен път е установено, че поведението на подсъдимия, който е бил алкохолно повлиян, не отговаря на медицинския критерий за бурно емоционално състояние на гняв и ярост, което да е предизвикало агресивните действия. При степента на алкохолно опиване, в която се е намирал С., емоциите му изцяло са били под въздействието на алкохола, поради което не е бил в състояние на физиологичен афект, нито в състояние на остра реакция на силен емоционален стрес. Натрупаните отношения на неприязън с годините са кумулирали негативизъм у подсъдимия, като той не би могъл да се приеме за предпоставка за приложимост на друг материален закон /чл.118 от НК/, но правилно са били отчетени при индивидуализацията на наказанието. С оглед на това касационната инстанция не намира за основателно твърдението за неправилно приложение на материалния закон, поради което не са налице основанията за упражняване на правомощията й за оправдаване на подсъдимия или за преквалификация на деянието в по-леко наказуемо престъпление. 3. По отношение на довода за явна несправедливост на наложеното наказание и на размерите на обезщетенията по гражданските искове, съдържащ се и в двете касационни жалби: Не се констатира наложеният размер на наказанието „лишаване от свобода” очевидно да не съответства на обществената опасност на деянието и на дееца, на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, както и на целите на чл. 36 от НК. Предходната съдебна инстанция е отчела всички смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства. Личността на подс. С., разкриваща го като добър, отзивчив, неагресивен и неконфликтен, дадените от него обяснения, демонстрираното съжаление, многогодишният конфликт с жертвата, лошите характеристични данни за последната са отчетени от предходните инстанции действително в достатъчна степен с приложението на чл. 55 ал.1 т.1 от НК и не се налага по-нататъшно смекчаване на наказанието, наложено на този подсъдим. Като е индивидуализирал наказанието при наличието на установените многобройни смекчаващи обстоятелства в размер на седем години лишаване от свобода, съдът е приложил правилно закона. Наказанието е отмерено справедливо, тъй като отговаря на обществената опасност на конкретното деяние и на конкретния извършител и по своя размер ще съдейства за постигане на целите на чл. 36 от НК. Справедлив е и размерът на всяко от присъдените обезщетения за претърпените от гражданските ищци Х. и С. неимуществени вреди. Съдът е отчел претърпените морални и психически болки и страдания от тях като дъщери на починалия и е отмерил размера на неимуществените вреди, претърпени от тях, на шестдесет хиляди лева. Този размер е справедлив по отношение на всяка от ищците и е в състояние да ги обезщети. Не се констатира върху него да имат влияние обстоятелства, които да не са отчетени от съдилищата, поради което не се налага намесата на касационната инстанция. Предвид изложените съображения не се констатират сочените касационни основания, поради което жалбите на подсъдимия и на гражданските ищци и частни обвинители следва да бъдат оставени без уважение. С оглед на това и на основание чл. 354 ал.1 т.1 от НПК , Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 53/15.12.2011 г. на Софийски апелативен съд, постановена по ВНОХД № 506/2010 г. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.