Р Е Ш Е Н И Е № 100 гр. София, 11 май 2017 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение в съдебно заседание на дванадесети април двехиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА РУМЕН ПЕТРОВ със секретар Марияна Петрова, при участието на прокурора ИСКРА ЧОБАНОВА, след като изслуша докладваното от съдия РУМЕН ПЕТРОВ наказателно дело № 356 по описа за 2017 г. и за да се произнесе взе предвид: Касационното производството по реда на чл.346 т.1 и сл. от НПК е образувано по постъпили жалби от адв.Р. И., в качеството му на защитник на подсъдимия Н. Б. и от частния обвинител и граждански ищец Й. Д. чрез повереника й адв.Л. Б. против въззивно решение № 30/13.02.2017 г., постановено по внохд № 350/2016 г. по описа на Апелативен съд - Велико Търново. В жалбата на адв.И. и в допълнението към нея, изготвено от защитника адв.П. П., постъпило и прието на основание чл.351 ал.3 от НК, са наведени две от касационни основания - по чл.348 ал.1 т.1 и т.3 от НПК. Според защитата при ясната и непротиворечива фактическа обстановка по делото, предходните инстанции неправилно са приложили материалния закон, като са квалифицирали извършеното от Б. като престъпление по чл.124 ал.1 пр.2 вр. с чл.129 от НК и са приели, че средната телесна повреда е причинена при евентуален умисъл, вместо законосъобразното според тях решение в случая, а именно – причиняване на смърт по непредпазливост вследствие на умишлено нанесена лека телесна повреда. В унисон с визираното касационно основание изрично е отбелязано, че при отсъствието на процесуална възможност – липсата на съответен протест или жалба на частното обвинение, въззивният съд недопустимо е влошил положението на подсъдимия, като е изменил първоинстанционната присъда в частта относно приложението на чл.59 от НК. Относно релевираната явна несправедливост на наказанието е посочено, че при индивидуализацията му са възприети отегчаващи отговорността обстоятелства, които не кореспондират с доказателствата по делото, като не е отчетено наличието на всички смекчаващи такива, както и неправилно е отказано приложението на условното осъждане. Претендира се да се измени обжалваното решение, като се приложи закон за по-леко наказуемо престъпление, а именно – чл.124 ал.1 пр.3 вр. с чл.130 ал.1 от НК, да се определи наказанието при значителен превес на смекчаващите отговорността обстоятелства и след редукцията му по чл.58а ал.1 от НК да бъде отложено изпълнението му при условията на чл.66 ал.1 от НК. В жалбата на частния обвинител и граждански ищец е наведено единствено касационното основание по чл.348 ал.1 т.3 от НПК. Според повереника във въззивното решение при индивидуализацията на наказанието на подсъдимия не са взети предвид в достатъчна степен отегчаващите отговорността обстоятелства и неоснователно са фаворизирани смекчаващите такива, с което е допуснат дисбаланс при определяне на санкцията - при превес на смекчаващите вината обстоятелства. Отправено е искане за отмяна на обжалваното решение и връщане на делото за разглеждане от друг състав на въззивния съд с указания за увеличаване на наложеното на подсъдимия наказание. В съдебно заседание подсъдимият Н. Б. и двамата му защитници поддържат жалбата и допълнението към нея и пледират тя да бъде уважена по изложените доводи, като бъде отхвърлена жалбата на частния обвинител. В последната си дума подсъдимият моли за отлагане изпълнението на наложеното му наказание лишаване от свобода. Частният обвинител и граждански ищец Й. Д. редовно призована не се явява в съдебно заседание. Повереникът й адв. Б. счита, че жалбата им е основателна и моли тя да бъде уважена, а жалбата на защита да бъде оставена без уважение. Представителят на ВКП е на становище, че жалбите са неоснователни и решението като правилно и законосъобразно следва да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност съобразно чл.347 ал.1 от НПК, намери следното: С присъда № 77/14.10.2016 г. на Окръжен съд - Велико Търново по нохд № 261/2016 г. подсъдимият Н. М. Б. е признат за виновен в това, че на 29.03.2015 г. в [населено място] е причинил по непредпазливост смъртта на П. Р. П. вследствие на умишлено нанесена средна телесна повреда – разстройство на здравето временно опасно за живота, поради което и на основание чл.124 ал.1 предл.2 вр. с чл.129 ал.1 от НК и при условията на чл.58а ал.1 вр. с чл.54 от НК е осъден на пет години лишаване от свобода, което наказание е постановено да се изтърпи при първоначален „общ” режим в затвор или затворническо общежитие от открит тип. На основание чл.59 от НК е зачетено времето, през което Б. е бил с мярка за неотклонение „домашен арест”, считано от 31.03.2015 г. до 30.11.2015 г. за изтърпяно наказание лишаване от свобода. С присъдата подсъдимият е осъден да заплати на гражданския ищец Й. Д. сумата от 120 000 лв., представляваща обезщетение за причинените й неимуществени вреди, вследствие смъртта на сина й, ведно със законната лихва считано от 29.03.2015 г. до окончателното й заплащане, както и направените от нея разноски в размер на 1 600 лв., а по сметка на съда - сумата от 4 800 лв., представляваща дължима държавна такса върху уважения размер на предявения граждански иск и 1 891,21 лв. по сметка на ОД на МВР - Велико Търново, представляващи направените на досъдебното производство разноски, като се е разпоредил и с приложените по делото веществени доказателства. По жалба на защитника на подсъдимия е образувано внохд № 350/2016 г. по описа на Апелативен съд - Велико Търново. С решението, предмет на настоящата касационна проверка, е изменена първоинстанционната присъда като е намалено наложеното на Б. наказание на три години лишаване от свобода, като времето през което подсъдимият е бил с мярка за неотклонение „домашен арест” е зачетено като два дни „домашен арест” за един ден „лишаване от свобода” от така наложеното му наказание и е отменена присъдата в частта, с която окръжният съд е определил типа на затворническото общежитие за изтърпяване на наказанието. В производство пред първоинстанционния съд по реда на чл.371 т.2 и сл. от НПК подсъдимият Н. Б. в присъствието на упълномощения си защитник е признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и е изразил съгласие да не се събират доказателства за тези факти. Въз основа на така приетите фактически положения, установени от събраните на досъдебното производство доказателства и неоспорени от страните, предходните съдилища са приели идентична фактическа обстановка, а именно - на инкриминираната дата и място, около пет часа сутринта, подсъдимият, без да е познавал пострадалия и без каквато и да било причина, осъзнавайки очевидното му пияно състояние, е нанесъл удар с юмрук в лицето му, в резултат, на което П. е политнал назад, паднал на земята, ударил главата си, като е потекла кръв от ухото му. По този начин на пострадалия е причинена тежка черепно мозъчна травма, която не е била смъртоносна и леталният изход е могъл да бъде избегнат при оказана своевременна специализирана медицинска помощ. Последвалата смърт на П. се дължи на вклиняване в малкия и главен мозък на тежък мозъчен оток и вътречерепен кръвоизлив в резултат на тежката черепно мозъчна травма, представляваща разстройство на здравето, временно опасно за живота. В случая фаталният удар е нанесен от подсъдимия само около половин час по-късно, след като преди това отново по идентичен начин той е ударил пострадалия. В рамките на тези фактически положения първоинстанционният и въззивният състав са приели, че Б. е извършил непредпазливо убийство следствие на умишлено нанесена средна телесна повреда. Възраженията на защитата, че причинената смърт по непредпазливост е резултат на умишлено нанесена лека телесна повреда са правени още на досъдебното производство и на тях предходните съдебни инстанции са дали дължимия отговор, който напълно съответства на закона и на установената съдебна практика, поради което се споделя изцяло и от настоящия състав. В допълнение към изложеното следва да се отбележи, че отговорът на въпроса дали Б. е имал умисъл за нанасянето на средна или лека телесна повреда зависи от комплексната преценка на всички обстоятелства, които ориентират за субективните му представи. В една спокойна обстановка, след като е закусил, подсъдимият се е върнал при пострадалия с останалите четирима свидетели по делото и очевидно неудовлетворен от постигнатия с първия удар резултат е нанесъл втори в областта на лицето на П., който е паднал на асфалта. От съществуващите по делото данни не може да се направи извод, че пострадалият е бил в състояние, което му е позволявало да направи опит да се защити. Той е бил значително повлиян от изпития вечерта алкохол /установени са 2,69 промила, които с оглед слабото му телосложение са довели до остра алкохолна интоксикация в рамките на обикновено алкохолно опиване – средна степен/, трудно е пазил равновесие, силно е залитал и е бил некомуникативен. Произнесената псувня и незначителното побутване на подсъдимия в гърба не са действия, които са могли да предизвикат промяна в психичното състояние на Б.. От своя страна, той е бил наясно със състоянието на пострадалия, съзнавал е, че с нанасянето на силен удар неминуемо ще го повали на земята, още повече, че само половин час по-рано се е случило същото, предвиждал е, че в резултат на падането ще се стигне до тежка черепно мозъчна травма, т.е. Б. е предвиждал и съзнавал настъпването макар и на неконкретизирано тежко увреждане на главата и се е съгласил с това. Виждайки потеклата кръв от ухото на пострадалия, вместо да потърси по най-бързия начин указването медицинска помощ, подсъдимият се качил в автомобила, като не е пропуснал да заяви на приятелите си да не казват на никого за случилото се, т.е. поведението му е добре премислено и сочи на явно демонстрирано желание за превъзходство в ситуация, с нищо не предизвикана от непознатия му до момента П.. Следователно правният извод на предходните съдебни състави, че Б. е действал относно така причинената средна телесна повреда при условията на евентуален умисъл е законосъобразен, а възражението на защитата, че смъртта е настъпила следствие на умишлено нанесена лека телесна повреда не може да бъде споделено. Неоснователно е и оплакването на подсъдимия за явна несправедливост на наложеното му наказание от четири години и шест месеца лишаване от свобода, редуцирано при условията на чл.58а ал.1 от НК на три години. Въззивният съд за разлика от първоинстанционния състав правилно е приел, че наказанието следва да бъде определено при превес на смекчаващите отговорността обстоятелства. При индивидуализацията му са взети предвид, както данните за личността на Б. – чистото съдебно минало, трудовата ангажираност и изразеното критично отношение към извършеното, така и употребения алкохол, който според касационния състав се явява основната причина за отключилата се агресия у подсъдимия, която е довела до причинените телесни увреждания на пострадалия. Не може да се приеме, че фаталният удар е ответна реакция на провокативното поведение на пострадалия, тъй като по никакъв начин П. не е засегнал честта, достойнството или телесната неприкосновеност на подсъдимия. Той, без да е бил обезпокоен по какъвто и да било начин, сам, при това на два пъти е демонстрирал една с нищо необяснима жестокост. Действително в самото начало на наказателното производство подсъдимият е направил самопризнания, съдействал е за разкриване на обективната истина, но това е станало след неуспешния му опит да се укрие, неутрализиран следствие професионалните действия на полицейските служители, т.е. процесуалното му поведение е отчетено в адекватна степен. При правилно определените от апелативния съд смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства и при липсата на основание за касационна намеса във въззивното решение относно приложимия материален закон, определянето на по-нисък размер на наказанието би представлявало проява на неоправдано снизхождение към Б.. На тази основа изцяло несъстоятелни се явяват възраженията относно отказа на въззивния съд да приложи института на условното осъждане. Въпреки наличието на формалните предпоставки за приложението на чл.66 от НК, не трябва да се подценява факта, че с един с нищо непредизвикан, умишлено нанесен от подсъдимия удар с юмрук се стигнало до смъртта на 42-годишен мъж в разцвета на силите си, поради което и касационният състав счита, че целите на наказанието - не само поправянето на Б., но и с оглед възпитателното и предупредително въздействие върху другите членове на обществото, не биха се постигнали с отлагане на изпълнението му. Според касационния състав в случая не е налице и претендирания от частното обвинение дисбаланс при определяне на наказанието, но в посока към неговото неоправдано занижаване. Както бе посочено по-горе, въззивният състав е оценил правилно всички обстоятелства от значение за индивидуализацията на наказанието. Действително пострадалият с нищо не е предизвикал подсъдимия, но при наличните смекчаващи вината обстоятелства, признати и утвърдени като такива в правната доктрина, не би могло да се определи на Б. наказание, ориентирано над средния или към максималния предвиден в закона размер от осем години лишаване от свобода. В този смисъл определеното наказание се явява съобразено с обществената опасност на деянието и дееца, с всички определящи отговорността обстоятелства и в максимална степен би съдействало за постигане целите на специалната и генералната превенция. Данните по делото сочат, че подсъдимият е бил с мярка за неотклонение „Домашен арест” от 31.03.2015 г. до 30.11. 2015 г., когато същата е изменена в „подписка”, което предопределя приложението на чл.59 от НК при осъдителна присъда, каквато в случая е налице. С присъдата първоинстанционният съд на основание чл.59 от НК е зачел времето, през което подсъдимият е бил с мярка за неотклонение „домашен арест”, като в мотивите е проявил лаконичност, като е посочил само, че на основание цитираната норма той трябва да стори това. От своя страна, въззивният съд е изменил присъдата в тази й част, като на основание чл.59 ал.1 т.2 пр.1 от НК е зачел горепосочения период при съотношението два дни „домашен арест” за един ден „лишаване от свобода”. В мотивите въззивният съд е приел, че доколкото в диспозитива на присъдата първоинстанционния състав е посочил само чл.59 от НК, това според него води до извода, че се прилага разпоредбата на чл.59 ал.1 от НК, когато един ден „задържане под стража” се зачита за един ден „лишаване от свобода.” Нормата на чл.59 ал.1 т.1 от НК има предвид приспадането на задържането под стража, а не домашния арест, като окръжният съд е бил длъжен да приложи чл.59 ал.1 т.2 пр.1 от НК. На тази основа, с оглед възраженията в жалбата на защитата следва да се посочи, че никъде във въззивното решение не е ангажирана разпоредбата на чл.59 ал.1 т.1 от НК. При това положение, единствената възможно приложима хипотеза за приспадане времето, през което подсъдимият е бил с мярка за неотклонение „Домашен арест” се явява тази по чл.59 ал.1 т.2 пр.1 от НК. Втората хипотеза на чл.59 ал.1 т.2 пр.2 от НК е приложима, когато на подсъдимия е наложено наказание пробация, какъвто не е настоящият случай. С лаконичното си произнасяне – посочването единствено на разпоредбата на чл.59 от НК, окръжният съд е допуснал нарушение, което обаче не е съществено, тъй като не се поражда съмнение относно волята му, ясно очертана в закона, нито пък ограничава процесуалните права на подсъдимия. Друг ред за приспадане времето, през което Б. е бил с мярка за неотклонение „домашен арест”, няма уреден в НПК. Второинстанционният съд не е имал основание да пререшава въпроса по приспадането на наказанието, който макар и твърде пестеливо е бил правилно разрешен от първоинстанционния състав. С намесата си въззивният съд само е преповторил вече взетото решение при съображения, които не намират подкрепа в данните по делото, т.е. процесуалното положение на подсъдимия не е утежнено, по претендирания от него и защитата му начин, поради което касационният състав намира, че няма основания за отмяна или изменение на обжалвания съдебен акт и в тази му част. С оглед отсъствието на възражения и в двете жалби относно присъдения размер на обезщетението за причинени болки и страдания, очевидно разбирането на съда за справедливост е съвпаднало с усещането на всяка от страните за това. По изложените съображения въззивното решение следва да бъде оставено в сила, поради което и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ в сила въззивно решение № 30/13.02.2017 г., постановено по внохд № 350/2016 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: