Р Е Ш Е Н И Е № 267 гр. София, 12.06.2020 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България, .............Второ наказателно отделение, в публично заседание на двадесети декември .............две хиляди и деветнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЖАНИНА НАЧЕВА ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА при секретаря Илияна Рангелова............................................................... в присъствието на прокурора Мария Михайлова ........................................................изслуша докладваното от съдия ЧОЧЕВА...........................касационно наказателно дело № 1159 по описа за 2019 г. и за да се произнесе взе пред вид следното: Касационното производство е образувано по протест на прокурор от Окръжна прокуратура – София против присъда от 16.09.2019 г. на Софийски окръжен съд, НО, постановена по ВНОХД № 313/2018 г., с която подсъдимият Н. М. Д. е бил признат за невиновен и е бил оправдан по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл. 211, вр. чл. 209, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК. В протеста са изложени доводи за наличие на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК. Претендира се отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за ново разглеждане на окръжния съд. В с. з. пред ВКС прокурорът от ВКП не поддържа касационния протест. Счита, че при постановяването на присъдата не са били допуснати съществени процесуални нарушения. Извършен е бил цялостен анализ на събраните по делото доказателства, въз основа на който съдът е стигнал до верния извод, че обвинението срещу подсъдимия не е било доказано по несъмнен начин. Подсъдимият, редовно призован, не се явява в с. з., като служебният му защитник намира протеста за неоснователен, а въззивната присъда – за правилна и законосъобразна. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 ал. 1 от НПК, намери следното: Касационният протест е неоснователен. Прегледът на изложените в писмения протест възражения дава основание за констатацията, че соченото касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, изразяващо се в процесуално бездействие от страна на въззивния съд при предприемането на мерки за разкриването на обективната истина по делото, е обвързано с релевираното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. В този смисъл заявената незаконосъобразност е последица от допуснатите съществени процесуални нарушения, бланкетно обобщени като неизпълнение от окръжния съд на процесуални задължения, произтичащи от разпоредбите на чл. 13 и чл. 14 от НПК. По същество е отправен упрек към оценката на противоречивите доказателства, въз основа на която съдът е направил извод за недоказаност на обвинението по несъмнен начин. Така изложените в протеста възражения, неподдържани от прокурора при ВКП, не могат да бъдат споделени. Въззивната инстанция е изследвала подробно събраните по делото доказателствени източници и въз основа на тях е установила конкретен обем от фактически данни, които обаче е оценила като недостатъчни за потвърждаване на първоинстанционната осъдителна присъда и вместо нея е постановила нова оправдателна такава. Както е известно, касационната инстанция не може да установява нови фактически положения, а проверката относно правилното приложение на материалния закон се извършва на плоскостта на установените такива от инстанциите по същество, стига при формиране на вътрешното им убеждение да не са били допуснати процесуални нарушения. Преценката относно достоверността, надеждността и достатъчността на конкретните доказателства да обусловят един или друг фактически извод са изразна форма на това убеждение и също не подлежат на касационен контрол, ако почиват на съвкупна оценка на доказателствените материали, изложени са конкретни и убедителни съображения поради какви причини се кредитира една група доказателствени източници, а други – не и това кореспондира на действителното им съдържание. С изпълнението на тези процесуални изисквания се гарантира, че вътрешното убеждение на решаващия съд е било изградено в съответствие с принципите на чл. 13 – 15 от НПК и излагането му в мотивите е съобразено с правилата по чл. 339, ал. 3, вр. чл. 305 от НПК, какъвто е и настоящият случай. На първо място, следва да се отбележи, че между съдебните актове на двете инстации по същество не е имало противоречия относно следните факти: - Отпътуването на подсъдимия Д. и свидетеля М., чието познанство датирало от 2006 г., за Република К., откъдето свидетелят М. закупил необработени диаманти, след което двамата с подсъдимия отнесли същите до [населено място], К. Н., за шлифоване. - Срещата между подсъдимия Д. и свидетелите М., Л. и Ф. (последните познати на свидетеля М.) в офис на „П. Т.“ АД (находящ се в [населено място], К. Ш.), която се провела на 03.05.2006 г., в присъствието на свидетеля К. – В. (понастоящем А.). Целта на срещата била договаряне на сътрудничество в бизнеса с диаманти, във връзка с което на същата дата между четиримата било подписано споразумение, което предвиждало свидетелят Л. да предостави сумата от 100 000 щ.д. (с левова равностойност 155 323 лв., при курс на БНБ към 2006 г.) за извършване на първоначална сделка с диаманти, а в случай на неуспех – договарящите страни следвало да възстановяват пропорционално на свидетеля Л. вложената от него сума. - Предаването на инкриминираната сума на свидетеля М. и подсъдимия Д. на 04.05.2006 г. в [населено място], К. Ш., за получаването на която била съставена разписка, подписана от двамата. - Отпътуването на подсъдимия Д. със свидетелите М. и К. – В. (понастоящем А.) за Република К., няколкодневният им престой в столицата – [населено място], и последната среща на тримата в [населено място], К. Н.. Разминаването, обусловило разнопосочните окончателни изводи на съдилищата относно доказаността на повдигнатото срещу подсъдимия обвинение за извършено престъпление по чл. 211, вр. чл. 209, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК, е породено от въпросите как той е участвал в извършването на сделката с диамантите, дали въобще се е разпоредил с предоставените парични суми, дали го е направил самостоятелно, или съвместно със свидетеля М.. С цел изясняване на именно тези обстоятелства, при преценката на гласните доказателствени средства окръжният съд правилно е отчел съществуването на три групи. В първата е обособил показанията на свидетеля М., чиито твърдения са били в посока, че инкриминираните парични суми – 100 000 щатски долара (с левова равностойност 155 323 лв., при курс на БНБ към 2006 г.), предоставени от свидетеля Л., и 50 000 швейцарски франка (с левова равностойност 62 622, 50 лв.), предоставени от него самия, са били получени от подсъдимия за закупуването на диаманти, който следвало да използва контактите си, за да реализира покупко – продажбата, но не го бил сторил. В същата група са били включени показанията на свидетеля А. – бивша приятелка на свидетеля М., която е излагала същите твърдения относно предоставянето на сумата от 100 000 щатски долара от свидетеля Л. и неизпълнението на задълженията, произтичащи от споразумението от 03.05.2006 г., от страна на подсъдимия. Във втората група са били включени показанията на свидетелите Л. и Ф. (швейцарски граждани), които не са били очевидци на развилите се събития след отпътуването на подсъдимия и свидетелите М. и А. за К., поради което в разпитите си са съобщавали данни, разказани им от първата група свидетели. И в последната са били откроени обясненията на подсъдимия Д., подкрепени от показанията на свидетеля У. (доведен от защитата), в които той е заявявал, че с предоставените от свидетеля Л. парични средства свидетелят М. е закупил необработени диаманти. Въззивният съд не е дал безкритична вяра на именно тази лансирана от подсъдимия защитна версия, а я е ценил в съвкупност с приобщените по делото писмени доказателства – сертификати за произход, собственост и анализ на диамант, разрешително за износ с крайна точка [населено място], К. Ш., офис на „П. Т.“ АД, писмо за потвърждение от Министерство на енергетиката и природните ресурси на Обединена Република Т. за изпращане на минерали, пренесени от „П. Т.“ АД, К. Ш., справка от ЦМУ, установяваща, че в периода от 01.01.2000 г. до 31.03.2008 г. няма данни за декларирани от подсъдимия парични средства и внесени на територията на Република България, както и с приетите по делото заключения от извършените експертизи При така извършената оценъчна дейност, Софийски окръжен съд е обективирал по ясен и недвусмислен начин необходимостта от приемането на нови фактически положения, различни от установените от Елинпелинския районен съд, предвид констатираната невъзможност за преодоляване на съществуващите противоречия в наличните доказателствени източници и относими към основни елементи от състава на престъплението. Въпреки положените от двете инстанции по същество процесуални усилия, ориентирани към установяване на обстоятелствата по чл. 102 от НПК, доказването на значими факти от събитието на престъплението, свързани с начина на извършване на деянието, авторството на подсъдимия и специалната цел, се е оказало недостатъчно за формиране у въззивния съд на еднозначен и безпротиворечив извод за осъществено от подсъдимия Д. престъпление по чл. 211, вр. чл. 209, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК. При тези данни е отсъствала възможност да се направи категоричен, в съгласие с императивните изисквания на чл. 303 от НПК, единствено възможен извод за намеренията на подсъдимия, обусловили участието му в преговорите и сключването на споразумението от 03.05.2006 г. в офиса на „П. Т.“ АД, К. Ш., както и разпореждането от негова страна с инкриминираните парични суми, предоставени от свидетеля Л. на 04.05.2006 г., и ролята му в сделка с необработени диаманти. Различната интерпретация на доказателствените материали, която прави прокурорът, подал писмения касационен протест, въз основа на извършения от него собствен анализ на доказателствената съвкупност, е само една от възможните хипотези на тълкуване, но правно значение за правилния изход на делото има единствено оценката на съда, базирана на доказаните факти, а настоящият състав споделя изцяло констатациите и изводите на окръжния съд, основани на прецизния му и задълбочен доказателствен анализ, като счита, че същите са изградени при обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, а вътрешното му убеждение е формирано при спазване изискванията на процесуалния закон. т. е. не са били допуснати отразените в касационния протест съществени процесуални нарушения при събирането, проверката и оценката на доказателствата от страна на въззивния съд. Съответно, при наличните съмнения в това, дали има извършено деяние, съставлява ли то престъпление и въобще извършено ли е от подсъдимия, ВКС намира, че с признаването му за невиновен и оправдаването му по повдигнатото от прокуратурата обвинение за престъпление по чл. 211, вр. чл. 209, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК, законът е бил приложен правилно. Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав намери, че не са налице сочените касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК и въззивната присъда следва да бъде оставена в сила, поради което и на основание чл. 354 ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА присъда от 16.09.2019 г. на Софийски окръжен съд, НО, І-ви състав, постановена по ВНОХД № 313/2018 г, с която е отменена присъда № 1 от 08.02.2018 г. на Районен съд – Елин Пелин по НОХД № 289/2011 г. Решението не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.