1 Р Е Ш Е Н И Е № 152 гр. София, 06 юли 2016 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на седми юни 2016 г., в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПАВЛИНА ПАНОВА ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЛАДА ПАУНОВА при секретаря ............И. ПЕТКОВА.......................... и в присъствието на прокурора от ВКП .........П. ДОЛАПЧИЕВ..............., като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА наказателно дело № 479/2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството e образувано по жалба на подсъдимия М. Д. З., чрез упълномощения му защитник – адв. К. Е. от АК-П., срещу въззивно решение № 86, постановено на 14.03.2016 г. от Апелативен съд - София по ВНОХД № 58/2016 г., с което е била изменена първоинстанционната присъда по делото. С първоинстанционната присъда № 21, постановена от Окръжен съд - София на 05.11.2015 г. по НОХД № 570 по описа за 2015 г., подс. М. З. е признат за виновен в това, че на 01.05.2014 г., около 17,20 часа в района на 52-ри км. на АМ „Тракия“, Софийска област, при управляване на моторно превозно средство – лек автомобил /марка/, /модел /, с рег. [рег.номер на МПС] , собственост на [фирма], нарушил правилата за движение по пътищата, а именно чл. 20, ал. 2 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на Д. П. В. и средна телесна повреда на Е. К. Ч., изразяваща се в счупване на челюст, за което на основание чл. 343, ал. 4, вр. ал. 3, б „б“, пр. 1, вр. ал. 1, вр. чл. 342, ал. 1 НК, вр. чл. 2, ал. 2 НК (ред. преди изменението с ДВ, бр. 74 от 2015 г.) и чл. 54, ал. 1 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от три години, изпълнението на което на основание чл. 66, ал. 1 от НК е отложено за срок от пет години. На основание чл. 343г, вр. чл. 37, ал. 1, т. 7, пр. 2 НК на подсъдимия З. е наложено и наказание лишаване от право да управлява моторно преводно средства за срок от две години, като на основание чл. 59, ал. 4 НК при изпълнението на наказанието е приспаднато времето, през което за същото деяние последният е бил лишен по административен ред от възможността да упражнява това право. Съдът се е произнесъл по веществените доказателства и е възложил в тежест на подсъдимия деловодните разноски, включително тези, направените от частните обвинители Е. Ч., Д. В. и П. В.. С атакуваното въззивно решение присъдата на Окръжен съд - София е изменена в частта относно наложеното на подс. М. З. наказание лишаване от право да управлява моторно превозно средство, като същото е увеличено от две на три години. Съдът е осъдил подсъдимия и да заплати направените от частните обвинители Д. В., П. В. и П. П. разноски по делото в първата инстанция, както и направените от последните и Е. Ч., Д. В. и П. В. разноски по делото във въззивната инстанция. В останалата част присъдата е потвърдена. Касационната жалба релевира всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. В подкрепа на заявеното нарушение на материалния закон се излага доводът, че в процесния случаи са налице данни за случайно деяние по смисъла на чл. 15 от НК предвид внезапната промяна на метеорологичните условия и свързаното с това явление „аквапланинг“, водещо до внезапна неуправляемост от страна на подсъдимия на лекия му автомобил. Допуснатите съществени процесуални нарушения се аргументират с твърдението, че в присъдата и решението тезата за виновното поведение на М. З. почива на предположението, че щом движещите се преди него водачи не са имали внезапни проблеми с управляваните от тях автомобили и са успели да съобразят скоростта им с бързо влошаващите се пътни условия, то единствено подсъдимият З. виновно не е съобразил последните обстоятелства и е допуснал нарушението на разпоредбата по чл. 20, ал. 2 от ЗДвП. Жалбоподателят намира, че неправилно въззивната инстанция е увеличила размера на наложеното му наказание лишаване от право на управление на МПС, респективно определеният изпитателен срок на основание чл. 66, ал. 1 НК е завишен и не съответства на целите на наказанието. Иска се отмяна на решението на Апелативен съд – София и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд или изменение на присъдата и решението като бъде намален както срокът на наложеното на М. З. наказание лишаване от право да управлява моторно преводно средство, така и изпитателният срок по чл. 66, ал. 1 НК. Пред касационната инстанция защитникът на подсъдимия поддържа жалбата по изложените в нея съображения. Подсъдимият З. в своята лична защита заявява, че неговата кола не е била в съприкосновение с тази на пострадалата, която е ударена от друг, напуснал местопроизшествието автомобил, като неправилно експертите не са изследвали задържаните от полицията моторни превозни средства. Изразява съжаление за случилото се, но не се признава за виновен. Частните обвинители и повереникът им адв. Н. Н., редовно призовани, не се явяват. Явява се повереникът им адв. Б. С., която заявява, че по делото няма данни за участието на друг автомобил в пътнотранспортното произшествие. Намира, че решението на въззивния съд не страда от визираните в касационната жалба пороци и следва да бъде потвърдено, като претендира направените по делото разноски. Представителят на Върховна касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на жалбата и предлага въззивното решение да бъде оставено в сила. В последната си дума подсъдимият М. З. моли да се направят пълни изследвания на колите, за да се установи, дали е имало досег между неговия автомобил и този на пострадалата. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното: Жалбата на подсъдимия е частично основателна. Прегледът на въззивното решение сочи на допуснато съществено процесуално нарушение при неговото постановяване. Въззивният съд е бил сезиран с жалба от подсъдимия М. З., в която се изтъкват доводи изключително за наличие на основанията на чл. 15 от НК, налагащи неговото оправдаване, поради това, че при управлението на лекия автомобил е настъпило явлението „аквапланинг”. Въззивният съд е изготвил съдебно решение по реда на чл. 338 от НПК, което обаче не отговаря на изискванията на чл. 339 ал.1 и ал.2 от НПК. В същото съдът е посочил съдържанието на въззивната жалба и допълнението към нея, без обаче да е отговорил в съдебния акт на основния довод, подробно аргументиран от защитата в допълнението към касационната жалба относно наличието на „аквапланинг”, който е лишил подсъдимия от възможността да контролира управляваното от него МПС. По делото на досъдебното производство е била назначена АТЕ, изготвена от вещото лице И., а от първоинстанционния съд – нова АТЕ, изготвена от експертите А. и П.. В писмените заключения и на двете експертизи липсва зададен въпрос, съответно и отговор, относно възможността да е било налице явлението „аквапланинг” при управлението на л.а. /марка/, /модел/ и възможните последици от него за движението на автомобила. В съдебно заседание пред първоинстанционния съд при разпита на съответните експерти този въпрос е бил обсъждан. В протокол от 12.02.2015 г. /л. 74 и 75/ е вписано заявеното от експерта И., че най-вероятната причина за завъртането на лекия автомобил, за изгубването на напречната и надлъжна устойчивост е „аквапланинг” – воден клин между колелата и пътната настилка. В съдебно заседание от 05.11.2015 г. /л. 197 и л. 198/ експертът А. е разяснил, че при движение на автомобил със скорост над 70 км/час, когато пътят е наводнен и има дебелина на слоя на водата 2-3 милиметра и повече, се образува филм от вода върху асфалта. Ако четирите колела са в такъв воден филм, автомобилът започва да плува, загубва контакта с пътната настилка. Именно тогава водачът, дори и да действа с волана, не може да управлява автомобила. Вещото лице се е опитало да отговори на въпрос на повереника какво е било въздействието на атмосферните условия, след като в конкретната пътна ситуация е имало пелена от градушка. Посочил е, че след като е имало обилен град, под леда е имало и вода и събирането на вода зависи от параметрите на пътната настилка. Липсва обаче категоричен отговор на въпроса дали е било налице явлението „аквапланинг” или не. Нито първоинстанционният съд, нито въззивната инстанция са счели за необходимо да изяснят това обстоятелство, а то е имало съществено значение за наказателната отговорност на подсъдимия, доколкото от него е зависела преценката на съдилищата за това дали той е могъл и е бил длъжен да предвиди настъпването на общественоопасните последици при създалата се пътна ситуация. Ако първоинстанционният съд е счел, че въпросът за наличието или липсата на „аквапланинг” не е значим за изхода на делото, то за въззивния съд това обстоятелство е следвало да бъде от съществено значение, доколкото представлява основният довод на защитата срещу първоинстанционната присъда, подробно аргументиран в допълнението към въззивната жалба. В случай, че за отговора на този въпрос са били необходими специални знания от областта на техниката, предвид неопределеността на позицията на експертите в съдебно заседание, въззивният съд е имал процесуалната възможност да назначи допълнителна автотехническа експертиза. Дори и да е счел, че доказателствата по делото и приетите експертни заключения му дават възможност да се произнесе с категоричност по този решаващ въпрос, апелативният съд е бил задължен да изложи съображения за това защо не приема този довод за основателен и изключва възможността да е налице „случайно деяние”. Вместо това на страница 10 от решението съдът е обсъдил извода на първата инстанция за некредитиране в пълнота на заключението на АТЕ, изготвена от експерта И., в който попада и несъгласието на първата инстанция с извода му за наличие на „аквапланинг”. Въззивният съд е подкрепил този извод с аргумента, че повторната АТЕ е „отчела факт, несъмнено установен по делото, а именно че пътната настилка е била хлъзгава от падналата градушка и поради това експертите са изчислили скоростта, отчитайки движението върху лед. Последното изключва проявлението на т.нар. „аквапланинг”. Независимо, че този аргумент е буквално заимстван от мотивите към първоинстнационната присъда /л. 214/, той не намира опора в устните разяснения на вещите лица, направени в съдебно заседание. В тях липсва извод, че движението върху лед е несъвместимо с „аквапланинг”. Очевидно съдът е направил извод, почиващ на собствени познания, но не и изводим от доказателствата и експертните заключения по делото. Дори и това да е било така, той е бил длъжен да изложи аргументирано своите съображения, като отговори на довода във въззивната жалба. Вместо това освен този лаконичен извод, въззивният съд е изложил и изключително формално съображение за липса на предпоставки за приложимост на чл. 15 от НК /л.13 от решението/, в които липсва всякаква конкретика, свързана с обстоятелствата по настъпилото ПТП. Така изготвеното съдебно решение страда от съществен порок. То не отговаря на изискването на чл. 339 ал.2 от НПК, тъй като не съдържа посочването на основанията, поради които съдът не е приел доводите, изложени в жалбата. Въззивният съд всякога е длъжен да даде отговор на възраженията и доводите на страните, независимо дали ги счита за основателни или не и дали ги уважава или не. Този отговор е именно израз на задължението му на въззивна инстанция, която е и контролна такава – да провери изцяло законосъобразността на първоинстанционната присъда. Резултатът от тази проверка не може да е голословен и формален. Той винаги трябва да бъде обективиран по делото – в мотивите на въззивния съдебен акт, така че да стане достояние на страните, а страната, която е изтъкнала довода, да узнае и проследи начина на формиране на волята на съда, по силата на която аргументите са или не са уважени. В настоящето дело при изготвянето на въззивното решение това не е сторено. По този начин нито за обжалвалата страна, нито за касационния съд е ясно защо доводите за наличие на „аквапланинг” не се приемат. След като изрично нормата на чл. 339 ал.2 от НПК изисква посочването в решението на основанията, поради които не се уважават доводите от въззивната жалба или протест, то е несъмнено, че тази аргументация на съда е необходим съществен елемент от въззивния съдебен акт. Вярно е, че оценъчната дейност на съда, решаващ делото, е въпрос на вътрешно убеждение на самия съд, но тя не може да бъде резултат на изопачено формиране на това убеждение в противоречие с основния принцип на наказателното съдопроизводство – този по чл. 14 от НПК. Съгласно тази норма съдът винаги е длъжен да изследва обективно, всестранно и пълно всички обстоятелства по делото и въз основа на всички доказателствени източници. В случая въззивният съд е нарушил и принципа на чл. 14 от НПК, тъй като съдържанието на въззивния акт не сочи на спазване на процесуалния ред на изграждане на вътрешното убеждение на съда въз основа на „всички обстоятелства по делото”. Този ред е предвиден от законодателя, за да е гаранция срещу произволно и необосновано формиране на субективната увереност на съда относно фактите по делото, както и гаранция за това, че това вътрешно убеждение може да бъде проследено от страните, за да се разбере как е била формирана волята на съда, а от друга страна, за да може да бъде поставено на контрол от следващата инстанция. Простото деклариране на несъгласие с доводите на защитата на подсъдимия, без да се изследват в пълнота и да им се даде мотивиран отговор, сочи на необективно, невсестранно и непълно изследване на всички обстоятелства по делото, а то вече е нарушение на принципа, уреден в чл. 14 от НПК. Тъй като по конкретното дело не е даден отговор на главния довод на защитата от въззивната жалба, е било допуснато съществено нарушение на чл. 14 и чл. 339 ал.2 от НПК, съставляващо касационно основание по чл. 348 ал.1 т. 2 от НПК. Налице е основание за отмяна на постановеното по него решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд. Настоящата инстанция предвид констатираното нарушение не намира за необходимо да обсъжда останалите доводи в касационната жалба, но същите следва да бъдат взети предвид от въззивната инстанция при новото разглеждане на делото. При новото разглеждане процесуалният недостатък на отмененото въззивно решение следва да бъде преодолян чрез цялостен задълбочен анализ на доказателствата по делото, при необходимост – назначаване на допълнителна автотехническа експертиза, и изготвяне на прецизен въззивен съдебен акт, отговарящ на изискванията на чл. 339 от НПК. Предвид изложеното и на основание чл. 354 ал.1 т.4 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивно решение № 86/14.03.2016 г., постановено по ВНОХД № 58/2016 г. по описа на Софийски апелативен съд. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Софийски апелативен съд от стадия на допускане на доказателства. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.