Ключови фрази

1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 461

[населено място], 27.07.2022 г.




ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, първо търговско отделение в закрито заседание на четвърти май две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ

ЧЛЕНОВЕ: ИРИНА ПЕТРОВА

ДЕСИСЛАВА ДОБРЕВА

като изслуша докладваното от съдия Добрева т. д. № 1851 по описа за 2021 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Екобулкос“ ЕООД срещу решение № 154/18.03.2021 г. по в. т. д. № 58/2021 г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено решение № 260090/01.10.2020 г. по т. д. № 279/2019 г. на Софийски градски съд за отхвърляне на предявените от касатора срещу „ЧЕЗ Електро България“ АД искове по чл. 31, ал. 1 от Закона за енергията от възобновяеми източници /ЗЕВИ/ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

В подадената жалба се сочат касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че обжалваното решение е неправилно постановено поради нарушение на материалния закон – §18 от ПЗР на ЗИДЗЕ /обн.ДВ, бр. 56/24.07.2015 г./, както и на съдопроизводствените правила. Оспорват се изводите на въззивния съд, че със средства по програмата за развитие на селските райони 2007 – 2013 г. е изграден енергийният обект на дружеството. Като причина за достигане до този неправилен извод се твърди позоваване единствено на уведомителното писмо на Държавен фонд „Земеделие“ с изх. № 01-2600/10128/31.10.2012 г. при липсата на анализ на останалите събрани по делото делото доказателства. Акцентира се, че към датата на изплащане на помощта ФвЕЦ вече е функционирала, а не е била „изградена със средства от национална или европейска схема за подпомагане“. В жалбата се изразява несъгласие с изводите на Апелативен съд София за недоказано изпълнение на вмененото в тежест на ищеца задължение да разкрие работни места във връзка с ползваната финансова насърчителна мярка.

В изложението на основания за допускане на касационно обжалване се обосновава приложното поле на чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Първата хипотеза се мотивира с твърдения за неправилност на решението поради противоречие със закона, тъй като приложното поле на §18 ПЗР на ЗИДЗЕ е разширено. Заявява се становище, че законодателят не е имал за цел да обхване всички случаи, при които е налице безвъзмездна помощ, съответно ищецът не попада в приложното поле на сочената норма, тъй като неговата ФвЕЦ не е изградена със средства от национална или европейска схема за подпомагане. Несъответстващ на събраните по делото доказателства е изводът на съда, че финансовата помощ е предоставена за изграждане на средства за производство /актива на ФвЕЦ/. В действителност мярката не е за изграждане на материални активи, а за създаване и развитие на микропредприятие, т. е. за реално работещ бизнес като съвкупност от права, задължения и фактически отношения. Този извод произтича и от наименованието на мярката, а именно „Подкрепа за създаване и развитие на микропредприятия“. Като последица се налага изводът, че релевантното решение, което се явя приложимо при определяне размера на цените за изкупуване на произведената енергия, е решение № Ц-18/20.06.2011 г., а не посоченото от въззивния съд решение № Ц-14/01.07.2014 г. на КЕВР. По второто основание се формулират въпроси, които според касатора са включени в предмета на делото и са обусловили мотивите на въззивната инстанция. Въпросите са следните :

1. „Когато определени обществени отношения са уредени изрично с норма от специален закон, създадена да уреди именно такива обществени отношения /в конкретния случай това е ЗЕВИ/, и впоследствие тези обществени отношения са преуредени с правна норма от преходните и заключителни разпоредби на друг общ закон /в конкретния случай това е §18 от ПЗР на ЗИДЗЕ/, който е създаден за уреждане на друг вид обществени отношения, като при преуреждането на тези отношения не е посочено изрично, че с нормата на общия закон се изменят нормите на специалния закон, с който те първоначално са били уредени /в конкретния случая това са нормите на ЗЕВИ/, следва ли съдът, като приложи чл. 10, ал. 2 от Закона за нормативните актове, да приеме, че новоприетата норма на общия закон не изменя съществуващите норми на специалния закон, тъй като изменението не е извършено със закон за изменение и допълнение на съответния действащ специален закон и не е посочено новоприетата норма на общия закон кои норми от съответния специален закон изменя?“

2. „Като имаме предвид разпоредбата на чл. 46 от Закона за нормативните актове може ли съдът да реши един правен спор, с който е сезиран, като извърши тълкуване на правна норма, с което да разшири нейното приложно поле?”

Заявява се становище, че въпросите са свързани с тълкуването на правните норми и със законодателната техника, особено при извършване на промени в нормативни актове, и са от изключително значение както за точното прилагане на закона, така и за развитие на правото. Ясните правила подпомагат правилното им прилагане, а чистата законодателна техника е основа за развитие на правото.

В касационната жалба се заявява искане за постановяване на акт, с който въззивното решение бъде допуснато до касация и отменено като неправилно, а предявените искове – уважени в заявения размер с присъждане на разноски за трите съдебни инстанции.

От ответника по касация „ЧЕЗ Електро България“ АД е подаден отговор, в който се оспорва подадената касационна жалба и наличието на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК. Излагат се съображения, че в изложението липсват твърдения за наличие на регламентираната от чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК квалифицирана форма на неправилност, а на практика се оспорва определено разбиране за приложение на материалния закон. Като изцяло голословно и непочиващо на обжалваното решение се характеризира твърдението на касатора, че с израза „енергийни обекти, които са изградени със средства от национална или европейска схема за подпомагане“ законодателят е имал предвид само такива, по които средствата са предоставени изцяло преди започване на строителството. Съдът не е тълкувал нормата на §18 ПЗР на ЗИДЗЕ, а я е приложил според точния ѝ текст и смисъл, който се разкрива и от мотивите към проекта на ЗИДЗЕ, а именно - да премахване двойното подпомагане на онези производители на електрическа енергия, които са получили финансово подпомагане, каквото е и това по мярка 312 от „Програма за развитие на селските райони“, заявление за получаване на което са подали преди влизане в сила на ЗЕВИ. С отговора се претендира потвърждаване на въззивното решение и присъждане на разноски.

От ответника по касация „Национална електрическа компания“ ЕАД /трето лице помагач на страната на ответника „ЧЕЗ Електро България“ АД/ се заявява становище за липса на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК. Сочи се, че доводите на касатора са в пълно противоречие както с мотивите към проекта на ЗИДЗЕ, така и с мотивите на Конституционния съд, изложени в решение № 5/2017 г. по к. дело № 12/2016 г. Отделно от това, вземанията на ищеца са погасени по давност, тъй като са с периодичен характер. Поради изложеното се заявява искане за постановяване на акт, с който решението на Апелативен съд София да не бъде допускано до касация, евентуално да бъде потвърдено като правилно. Претендира се присъждане на разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното :

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което същата се явява процесуално допустима.

Исковото производство е образувано по предявени от „Екобулкос“ ЕООД срещу „ЧЕЗ Електро България“АД при условията на кумулативно съединяване частични искове с правно основание чл. 31, ал. 1 ЗЕВИ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на суми съответно в размер на 39 288, 48 лв. /от общо дължима в размер на 68 866, 86 лв./ - неизплатена цена за произведена електрическа енергия от ФвЕЦ на ищеца за периода 01.08.2015 г. – 31.12.2016 г., и в размер на 8 244, 55 лв. /от общо дължима в размер на 13 203, 91 лв./ - обезщетение за забавено изпълнение на главницата за периода 01.03.2016 г. – 10.02.2019 г. Претенциите произтичат от твърденията на ищеца, че неправилно произведената от него енергия е била разплатена от ответника по цени, определени с решение № Ц-14/07.01.2014 г., вместо по цени, определени с решение № Ц-18/20.06.2011 г. на регулаторния орган КЕВР. Разликата между цените по двете решения се явява дължимата главница, която поради неплащане е натрупала и задължение за мораторна лихва.

За да постанови въззивното решение, съставът на Апелативен съд София е възприел мотивите на първостепенния съд, с които последният е отделил спорните по делото факти от безспорните. За безспорно съдът е приел, че ищецът е производител на електрическа енергия от възобновяеми източници и притежава фотоволтаична електроцентрала, която е била въведена в експлоатация и е произвела електроенергия, заплатена от ответника по цена, изчислена съобразно т. 14 от решение № Ц-14/07.01.014 г. на КЕВР, касаеща централи, изградени с над 70% до 80% безвъзмездно финансиране от национална или европейска схема за подпомагане. Като безспорно е отделил и обстоятелството, че заявлението на ищеца за подпомагане, въз основа на което е сключен договор № 11/312/00851/12.10.2010 г. „за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ, представляваща 77% за проекти за производство и продажба на енергия от възобновяеми енергийни източници“, е подадено преди влизане в сила на ЗЕВИ. При липса на спор е посочил, че последното регулаторно решение на КЕВР, касаещо продажбата на енергия, произведена от възобновяеми източници, е решение № Ц-14/07.04.2014 г. Като спорен момент в решението е очертал въпроса относно приложението на §18 ПЗР на ЗИДЗЕ /обн. ДВ бр. 56/2015 г. в сила от 24.07.2015 г./ към установените по делото факти. Сочената норма предвижда, че за производителите на електрическа енергия от възобновяеми източници чрез енергийни обекти, които са изградени със средства от национална или европейска схема за подпомагане и по отношение на които заявления за подпомагане са постъпили до влизане в сила на ЗЕВИ, се прилагат цените по чл. 31, ал. 8 от същия закон, които последно са определени с решение на КЕВР към датата на влизане в сила на този ЗИДЗЕ. За да отговори положително на въпроса и с това да потвърди решаващите изводи на Софийски градски съд, въззивната инстанция е обсъдила подробно оплакванията на ищеца, наведени в подадената жалба. Аргументът, че изграждането на централата е станало с лични /заемни/ средства съдът е счел за несъстоятелен, тъй като отпускането на безвъзмездната помощ е било именно при условие, че е доказано изграждането на енергийния обект. По същия начин е формирал извод за неоснователност и на твърденията, че получената помощ е за насърчаване на предприемачеството и създаване на нови работни места в селските райони, а не за изграждане на енергиен обект. Това твърдение според състава се опровергава от събраните по делото писмени доказателства относно целта на мярката, а в същото време липсват ангажирани от въззивника доказателства какви, колко и за какъв период от време са създадени и поддържани работни места в района на енергийния му обект. В решението въззивният съд е коментирал приложното поле на чл. 31, ал. 8 ЗЕВИ, стигайки до извод, че разпоредбата касае всички инвестиции за изграждане на енергийни обекти за производство на електрическа енергия, подпомогнати със средства от национална или европейска схема. Акцентирал е върху обстоятелството, че от съдържанието на сключения между страните договор /чл. 11, ал. 5/ е установим статутът на ищцовото дружество като продавач на електрическа енергия, получил подпомагане със средства по национална или европейска схема, за който не е доказано по делото да е претърпял промяна след изменението с §18, ал. 1 ПЗР на ЗИДЗЕ. В мотивите на въззивното решение съдът е направил и позоваване на постановеното от Конституционния съд решение № 5/11.05.2017 г. по к. д. № 12/2016 г. относно конституционосъобразността на §18 от ПЗР на ЗИДЗЕ, с което е приел за неоснователни оплакванията, че нормата отнема придобити права и дискриминира производители на енергия от възобновяеми източници, какъвто е и ищецът.

Не са налице нито соченото от касатора основание за директен достъп до касационен контрол, нито основанието за факултативен такъв.

Фактическият състав, визиран в нормата на чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК, предпоставя обосноваване от касатора на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието му, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните. В своята практика касационната инстанция е извела, че такива пороци на съдебното решение са приложение на закона в противоположен смисъл, или решаване на делото въз основа на норма, която не представлява част от обективното право, или при драстично нарушаване правилата на формалната логика, или основополагащи процесуални принципи. Такива пороци на съдебен акт не са обосновани от касатора, а и не се констатират от настоящия съдебен състав. Доводите на касатора всъщност представляват оплаквания за неправилно приложение на материалния закон, което представлява основание за касиране на въззивно решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, но след направен извод за необходимост от извършване на контрол за неговата законосъобразност. В случая твърдението за необходимост от директен достъп до такъв контрол не е надлежно обоснована.

Поставените от касатора въпроси не са обусловени от оплакванията в касационната жалба, поради което настоящият състав ги характеризира като хипотетични и самоцелно поставени. В касационната жалба са наведени доводи за необоснованост на изводите, изведени от въззивната инстанция относно изграждане на собствената на ищеца ФвЕЦ с финансова помощ, като е поставен акцент върху момента на превеждане на тези средства в полза на дружеството производител. Въпросите не произтичат и от решаващите изводи на въззивната инстанция, доколкото разпоредбите на чл. 10 и чл. 46 от Закона за нормативните актове /ЗНА/ не са били във фокуса на извършената от съда правораздавателна дейност по конкретния спор. Поради тази причина въпросите нямат характеристиката на правни, разяснена с т. 1 от ТР № 1/2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

Относно съответствието на §18 ПЗР на ЗИДЗЕ /обн. ДВ, бр. 56/2015 г./ с Конституцията на Република България и с чл. 63 ДФЕС, съответно естеството ѝ на приложимо материално право е постановено решение на Конституционния съд № 5/11.05.2017 г. по к. д. № 12/2016 г., в което подробно е обсъдена целта на нормата и рефлексията ѝ върху обществените отношения с предмет производство и продажба на електрическа енергия, произведена от възобновяеми източници. В мотивите на решението е посочено, че следва да бъдат зачетени последиците от приемането на §18 ПЗР на ЗИДЗЕ, тъй като от страна на стопанските субекти, обхванати от приложното ѝ поле, не е налице релевантен интерес от запазване действието на предходната законодателна уредба, който да има превес над публичния от намаляване изкупните цени на произведена от възобновяеми източници електроенергия. С решението не е отречено приложението на разпоредбата и поради приемането ѝ в разрез с принципите на законодателна техника, уредени в чл. 10 от Закона за нормативните актове като проявление на принципа за правовата държава, закрепен в чл. 4, ал. 1 от Конституцията /решение № 17/1995 г. по к. д. № 13/1995 г., решение № 1/2005 г. по к. д. № 8/2004 г. на КС/. Отделно, необходимо е да бъде отбелязано, че въпросът под номер едно представлява довод срещу приложението на §18 ПЗР на ЗИДЗЕ към развилите се между страните отношения, наведен едва в касационното производство. Известно е, че касационното производство не е средство, чрез което страната може да поправи собствения си пропуск в защитата и да преодолее процесуалното си бездействие.

Вторият въпрос също е хипотетично зададен, доколкото въззивният съд не е изразил становище, че §18 ПЗР на ЗИДЗЕ има неясен характер, което да изисква нейното тълкуване. Вярно е обратното – съдът стриктно е приложил нормата според точния ѝ смисъл, извлечен от вписаното съдържание. Субсумирал е под хипотезиса ѝ безспорно установените по делото факти, че ФвЕЦ на ищеца е била изградена в резултат на осъществено подпомагане с финансови средства по мярка 312 „Подкрепа за създаване и развитие на микропредприятия“ като заявлението за подпомагане по тази мярка е било подадено преди влизане в сила на ЗЕВИ, съответно решение № Ц-14/01.07.2014 г. е последното регулаторно решение на КЕВР преди приетата промяна със ЗИДЗЕ /обн. ДВ, бр. 56/2015/. От буквалния прочит на §18 ПЗР на ЗИДЗЕ съдът е направил извод за липса на категоризиране на производителите в зависимост от вида мярка, по която са получили финансова подкрепа. Изводите му са в съответствие и с приетото от Конституционния съд в посоченото по-горе решение, че с въведената в ЗЕВИ промяна се цели изключване на „свръхсубсидирането“ за определени стопански субекти, поставени в положение на икономическо предимство спрямо други производители на зелена енергия, неполучили финансово подпомагане, като по този начин се осигури справедливо и еднакво третиране от закона на стопанските субекти в сектора. Отделно, с въведената разпоредба на §18 ПЗР на ЗИДЗЕ се ограничава прилагането на непазарна мярка, която е действала за определен период от време и е предоставяла „двойно подпомагане“ – веднъж чрез инвестиции за изграждане на енергийните обекти от национална или европейска схема и втори път - чрез преференциална цена на изкупуваната енергия от същите енергийни обекти, която цена не отразява пропорционално вложените инвестиции. Преодоляването на това положение чрез извършеното с §18 ПЗР на ЗИДЗЕ изменение е счетено от Конституционния съд за легитимна цел на закона.

При липса на общия селективен критерий безпредметно се явява обсъждането на допълнителния такъв по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но следва да бъде посочено, че в изложението касаторът не е обосновал необходимост от изясняване смисъла на чл. 10 ЗНА и чл. 46 ЗНА, нито е мотивирал трудности по прилагането им.

Само за пълнота на изложението следва да бъдат споменато тълкуването на чл. 3, § 3, б.“а“ от Директива № 2009/28, дадено от СЕС с решение по съединени дела С-798/18 и С-799/18, което е в смисъл, че сочената разпоредба допуска национална правна уредба, която предвижда намаляване или отлагане на плащането на насърчения за енергията, произведена от слънчеви фотоволтаични инсталации, предоставени по-рано с административни решения и потвърдени с ad hoc споразумения, сключени между операторите на тези инсталации и публично дружество. В мотивите на решението се приема, че държавите разполагат с право на преценка относно мерките, които считат за подходящи да приложат, за да постигнат задължителните общи национални цели, определени в чл. 3, §1 и 2 от Директивата във връзка с Приложение I към нея. Това означава, че те са свободни да приемат, изменят или отменят схеми за подпомагане, стига тези цели да са изпълнени. Икономическите оператори не могат да възлагат оправдани правни очаквания за запазване на съществуващо положение, което може да бъде променяно от националните органи в рамките на тяхното право на преценка.

Тъй като липсват предпоставките по чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК достъп до касация следва да бъде отказан.

С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция и на основание чл. 81 ГПК на ответника по касация „ЧЕЗ Електро България“ АД се дължи присъждане на разноски в размер на 150 лв.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС


О П Р Е Д Е Л И :


НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 154/18.03.2021 г. по в. т. д. № 58/2021 г. на Апелативен съд София.

ОСЪЖДА „Екобулкос“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], да заплати на „ЧЕЗ Електро България“ АД, ЕИК[ЕИК], сума в размер на 150 лв.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.