О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 453

гр. София,18.07.2022 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на седемнадесети май през две хиляди и двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА
ГАЛИНА ИВАНОВА

изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 1761 по описа за 2021г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Н. Д. и К. Х. М. в качеството им на постоянни синдици на „Корпоративна търговска банка” АД /в несъстоятелност/ срещу решение № 276 от 11.05.2021г. по т.д. № 190/2021г. на САС, 7 състав, с което е потвърдено решение № 260057 от 11.01.2021г. по т.д. № 893/2021г. на СГС, ТО, VI – 14 състав. С потвърденото първоинстанционно решение са отхвърлени предявените от касаторите против Фондация „Център за икономическо развитие” главен иск с правно основание чл.60, ал.1, т.3 ЗБН за обявяване недействителността по отношение на кредиторите на несъстоятелността на „КТБ” АД /н./ на договор за дарение от 09.11.2020г., сключен между „КТБ” АД /н./ и Фондация „Център за икономическо развитие”, по силата на който са предоставени безвъзмездно парични средства в размер на 20 000 лева, и евентуален иск с правно основание чл.135, ал.1 ЗЗД за обявяване по отношение на кредиторите на несъстоятелността на „КТБ” АД /н./ недействителността на същия договор.
Касаторите поддържат, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Твърдят, че въззивният съд е намерил за недоказано намерението за увреждане на кредиторите на несъстоятелността, без да вземе предвид специфичната дейност, която една кредитна институция може да извършва, нейните права и задължения, лимитативно изброени в Закона за кредитните институции. Намират, че описаните в решението възможни индиции за доказване с косвени доказателства намерението за увреждане в случая не могат да бъдат споделени с оглед безвъзмездния характер на сделката. Поддържат още, че е неправилно становището на съда за значението на времето на сключване на сделката, на успеваемостта на банката и финансовите ѝ резултати, както и на размера на дарената сума, като определящи за наличието на знание.
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите правят искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.3 и ал.2 ГПК, като сочат следните правни въпроси, по които се е произнесъл въззивният съд и които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото:
1. В преценката за наличие на намерение за увреждане в хипотезата на безвъзмездна сделка, по която страната, предоставяща безвъзмездно сума пари е кредитна институция, следва ли да се вземат предвид изброените изрично в закона дейности, които тя може да извършва?
2. Игнорирането в преценката на съда при изграждането на изводите на решаващата спора въззивна съдебна инстанция относно кръга от сделки, които кредитна институция може да извършва според ЗКИ и постановяване на решение извън съобразяването им от закона съставлява ли нарушение на материалния и/или процесуалния закон?
3. Следва ли решаващата спора съдебна инстанция при преценката си относно наличието на намерение за увреждане при сключена безвъзмездна сделка между трето лице и кредитна институция да отчете кръга от сделки, които последната може да извършва според ЗКИ?
4. Следва ли решаващата спора съдебна инстанция при преценката си относно наличието на знание за увреждане при сключена безвъзмездна сделка между трето лице и кредитна институция да отчете кръга от сделки, които последната може да извършва според ЗКИ?
5. Предполага ли се знание за увреждане на кредиторите у трето лице, което получава парична сума по сключена безвъзмездна сделка с банка, предвид сформирането на нейните активи от дейност, подлежаща на регулаторен надзор?
Касаторите правят и искане за допускане на касационен контрол поради очевидна неправилност на въззивното решение.
Ответникът Фондация „Център за икономическо развитие” оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване, като сочи, че първите четири въпроса по същество представляват различна формулировка на един въпрос и са във връзка с твърдението на касатора, че банката като особен търговец може да извършва само сделките, изрично посочените в чл.2, ал.1 и ал.2 ЗКИ, което е вярно, но само по отношение на сделките, които една кредитна институция може да извършва по занятие. Намира, че не е налице и допълнителния критерий на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Излага съображения и за неоснователност на довода за очевидна неправилност на решението.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд е приел, че процесуалните предпоставки за допустимост на отменителния иск с правно основание чл. 60, ал. 1, т. 3 от ЗБН иска са висящо производство по несъстоятелност на банката и предявяване на иска в петгодишен срок от откриването на производството по несъстоятелност за банката, съгласно чл. 62, ал. 1 от ЗБН. Изложил е подробни съображения за допустимост на предявения иск.
Посочил е, че съгласно чл.60, ал.1, т.3 от ЗБН, освен в предвидените от закона случаи, могат да бъдат обявени от съда по несъстоятелността за недействителни по отношение на кредиторите на несъстоятелността сделка или действие, извършено в 5- годишен срок преди датата на неплатежоспособността, с намерение да се увредят кредиторите на банката. Намерил е, че фактическият състав на договора за дарение е осъществен към 11.11.2010 г., когато сумата 20 000 лева с посочено основание дарение, е постъпила по сметка на Фондация „Център за икономическо развитие“. Приел е за неоснователно възражението на ответника, че със заведения иск ищецът злоупотребява с процесуални права, тъй като сделката попадала в хипотезата на чл. 60, ал. 1, т. 1 ЗБН, но поради изтичане на предвидения в тази норма 3 годишен срок от датата на неплатежоспособността и преклудиране на възможността за отмяна по специалния ред на чл. 60, ал. 1, т. 1 ЗБН, ищецът предявявал настоящия иск. Посочил е, че законодателят е предвидил различни хипотези, при които последиците на валидно извършени сделки могат да не бъдат зачетени спрямо кредиторите на несъстоятелността, като сделките и действията по третата хипотеза /чл.60, ал.1, т.3 ЗБН/ не са диференцирани по някакъв начин извън изискването за наличие на субективен елемент при сключването им.
Въззивният съд е изложил съображения, че процесната сделка се явява увреждаща, тъй като с нея длъжникът се лишава от предоставената като дарение сума, поради което на изследване подлежи въпросът дали сделката е сключена с намерение за увреждане. Споделил е възприетото в решение № 140 от 27.05.2020 г. на ВКС по т. д. № 3106/2018 г., I т. о., ТК становище, че по отношение на съдържанието на понятието намерение за увреждане на кредитора следва да бъде възприето разрешението относно хипотезата на чл. 216, ал. 1, т. 4 от ДОПК, представено в решение № 27 от 28.02.2013 г. по т. д. № 410/2012 г. на ВКС, ТК, II т. о. Посочил е, че самото намерение за увреждане /animus nocendi/ като факт е мисъл и желание да се направи нещо във вреда на кредитора, т. е. съзнание, че със съответния правен акт се уврежда кредиторът, най-често като се намалява имуществото на длъжника, служещо принципно за удовлетворяване вземанията на кредиторите /чл. 133 от ЗЗД/. Посочил е, че естеството на този факт /мисъл и/или желание/ е такъв, че трудно би се доказал при пряко доказване, а възможността за доказването му е чрез косвени доказателства за факти, даващи основания на съда да направи изводи или предположения за наличие на субективния елемент намерение за увреждане.
Въззивният съд е тълкувал нормата на чл.60, ал.1, т.3 ЗБН и е намерил, че същата изисква увреждането да е разглеждано от страните по сделката като цел или поне една от целите на сключването на сделката или извършването на действието. Добавил е, че това означава, че сключващите процесната сделка лица следва не само да са свързвали, но и да са насочили сделката към причиняването на увреждане, изразяващо се в намаляване на имуществото на банката или затрудняване удовлетворението на нейните кредитори, като са имали съзнание за това, че посредством сделката ще достигнат до този резултат. Счел е за неоснователен довода на въззивника, че намерението/целта за увреждане имплицитно се съдържа в самия процесен договор и се извежда от безвъзмездния му характер. Изложил е съображения, че правната теория не отъждествява каузата с мотива за сключване на сделката, който може да бъде различен, включително и увреждане на трети лица. Приел е, че процесният договор за дарение съдържа в себе си каузата за надаряване и единствено тази цел на сключилите го страни може да бъде установена от самия него, а намерението /целта, мотивът/ за увреждане в процесния случай следва да бъде установено с доказателства извън договора между страните. Изтъкнал е, че това намерение /цел, мотив/ не се предполага, а подлежи на доказване и доказателствената тежест е за ищеца. Приел е, че доказателства за наличие на обстоятелства, сочещи на намерение за увреждане, не са представени по делото. Като примери за възможни индиции за наличие на намерение за увреждане въззивният съд е посочил: прехвърляне на активи на трети лица, които длъжникът продължава да използва след отчуждаването, прехвърляне на имущество на новоучредени дружества, обстоятелството, че страните по сделката са свързани лица, разпореждане с активи непосредствено преди предстоящ съдебен процес, осъществяване на система от операции, целящи прикриване същността на сделки и транзакции и други подобни, в които случаи, доколкото законодателят не е свързал изрично тези действия с презумпция за недобросъвестност, същите следва да се преценяват в съвкупност с останалите установени по делото обстоятелства, както и с оглед на момента на тяхното извършване, като се съпоставят и с обичайното развитие на търговската дейност на длъжника. Отчел е, че в случая се касае за правни действия, които се осъществяват от финансова институция, подлежаща на регулаторен надзор, поради което преценката дали те се осъществяват с намерение за увреждане следва да се съобразява и с типичната за нея дейност. Взел е предвид и че ответникът по делото е Фондация – юридическо лице, регистрирано по Закона за юридическите лица с нестопанска цел, чиито цели съгласно вписванията в ТРРЮЛНЦ са: Да спомага за икономическото развитие на България, за постигане на стабилен икономически растеж, за подобряване на икономическото образование и възпитание, за развитие на икономическата култура на гражданите, за подобряване качеството на икономическата информация и подпомагане на сътрудничеството между държавната администрация, частния сектор, образователните институции и неправителствените организации при решаване на проблемите в областта на икономиката, за подпомагане анализа, формулирането и разпространяването на информация за политиките на Европейския съюз, за популяризирането на европейските ценности и идеали, както и за активизиране участието на българските граждани, неправителствени организации и бизнес в европейската интеграция, а вписаните средства за постигането на тези цели са: Изследвания в областта на икономиката и тяхното пропагандиране; разработване на варианти на икономическа политика;проучвания на ефективността на действащите нормативни актове и подпомагане на законодателната дейност; популяризиране на либерални идеи в икономиката и опита на страни с развито пазарно стопанство;стимулиране на обмена на идеи между специалисти в областта на икономиката, управлението и бизнеса; подкрепа на икономическото образование и квалификация;подобряване на качеството на икономическата информация; развитие на информационния обмен и сътрудничеството между България и други страни; повишаване на икономическата култура на обществото; организиране или участие в симпозиуми, конференции, семинари, изложби и други публични изяви;участие в проекти, програми и други дейности за популяризиране идеите и ценностите на Европейския съюз и европейската интеграция. Въззивният съд е взел предвид чл.2 на писмения договор за дарение, представен по делото, според който дарените парични средства са в помощ на подготовката и представянето на доклади за състоянието на икономиката в страната. Съобразил е, че съгласно чл.2 от ЗКИ банка (кредитна институция) е юридическо лице, което извършва публично привличане на влогове или други възстановими средства и предоставя кредити или друго финансиране за своя сметка и на собствен риск, както и че банката може да извършва и дейностите по чл.2, ал.2 от ЗКИ, като в ал.4 на този член е предвидено, че не може да извършва по занятие други дейности извън посочените в ал. 1 и 2, освен когато това е необходимо във връзка с осъществяването на дейността й или в процеса на събиране на вземанията си по предоставени кредити. Посочил е, че в исковата молба липсват твърдения „Корпоративна търговска банка“ АД да е сключила договора за дарение по занятие, като липсват и представени доказателства в тази насока. Съобразил е посочената изрично в писмения договор цел на дарението, която отразява обществената ангажираност на банката в качеството й на дарител и която цел изцяло се свързва с предмета на дейност и средствата за неговото постигане на ответника. По тези съображения въззивният съд е достигнал до извод за неоснователност на иска с правно основание чл.60, ал.1, т.3 ЗБН.
Във връзка с предявения евентуален иск по чл.135 от ЗЗД в производството по несъстоятелност въззивният съд е посочил, че за разлика общата хипотеза по чл. 135 ЗЗД, този иск се основава и на накърняване масата на несъстоятелността, което означава, че кредиторовият интерес в този случай не е интересът на отделен кредитор, а интересът на кредиторите на несъстоятелността, свързан с масата на несъстоятелността. Поради това е приел, че при предявен от синдика на банката иск по чл. 135 от ЗЗД, свързан с производството по несъстоятелност на банка, при преценка на увреждането на кредиторовия интерес, съответно при знанието за увреждане у длъжника спонсор и ответника спонсорирано лице, следва да се държи сметка именно за увреждането на масата на несъстоятелността, а не на интереса на отделен кредитор. Намерил е, че това обосновава наличието на първата предпоставка на предвидения сложен фактически състав, а именно наличие на качеството кредитор у ищеца. Посочил е, че законодателят не е прецизирал в закона приложението на втората предпоставка на чл.135 от ЗЗД - вземането да е възникнало преди атакуваната с иска сделка - по отношение на исковете, основани на този текст, в производството по несъстоятелност. Намерил е, че тъй като се касае за искове, предявени от процесуален субституент на всички кредитори в производството по несъстоятелност, вписани в списъка, публикуван в Търговския регистър по партидата на „Корпоративна търговска банка“ АД (н.), втората предпоставка също е налице. В тази връзка е посочил, че вземанията, легитимиращи синдика като ищец в производството, се явяват предхождащи сделката, чиято относителна недействителност се претендира. По отношение на субективното изискване за знание за увреждането от страна на длъжника въззивният съд е изложил съображения, че безвъзмездният характер на процесната сделка сам по себе си не означава, че е налице знание у дарителя за увреждането, като е приел, че относим факт по отношение наличието на знание е времето на сключване на процесната сделка 09.11.2010 г., което означава, че договорът за дарение е сключен близо четири години преди настъпването на неплатежоспособност на банката дарител /20.06.2014 г./ и липсват доказателства, че към 9.11.2010 г. е налице знание у органите на кредитната институция за наличие на лошо финансово здраве на банката или съмнения за такова, правещо възможно евентуално увреждане на вложителите в един бъдещ момент. Изтъкнал е, че от самия договор, чийто предмет е свързан с даряване на парична суми с цел подпомагане на юридическо лице с нестопанска цел в неговата дейност, осъществявана в полза на икономиката на страната и обществото, не следва извод за знание за увреждане. Взел е предвид, че липсват обективни данни за това, че преди 20.06.2014 г. и по-скоро преди м.май 2014 г. икономическото и финансовото състояние на банката може да се прецени като влошено, като напротив, изготвяните от одиторите ѝ отчети до този момент сочат на добро състояние. Позовал се е на публикуваните и публично достъпни ГФО и Г. за периода 2009, 2010 г. и 2011 г. , установяващи, че банката реализира печалба за 2009 г. в размер 60 350 000 лева, спрямо която печалба стойността на дарението се явява 0.033%, както и на факта, че за периода 2001 г. – 2014 г. банката е била лауреат на наградата на Асоциация „Банка на годината“ в категория „Динамика на развитие“ за 2001 г. 2002 г., 2010 г., 2011 г., 2012 г. и 2014 г., а в годишната класация на вестник Банкер е класирана на първо място за 1010 г. в категория „Пазарна устойчивост“. Приел е, че в общата уредба на П. иск - чл. 135, ал. 3 ЗЗД, извършването на увреждащото действие преди възникване на вземането изисква то да е било предназначено да увреди кредиторите. Съобразил е, че процесното дарение като сума съставлява нищожен процент от собствения капитал на банката и от печалбата й, което не може да предполага нито знание, нито намерение за увреждане на масата на несъстоятелността/кредиторите.
Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Първите четири въпроса се отнасят до задължението на съда при преценка за наличие на намерение за увреждане, респ. знание за увреждане, да вземе предвид изброените изрично в закона дейности, които предоставяща безвъзмездно сума кредитна институция може да извършва. Въпросите са предпоставени от съдържащото се в тях твърдение, че съдът е игнорирал това обстоятелство. Противно на твърдението на касаторите, въззивният съд в мотивите на решението си при извършване на преценката за наличие на намерение, респ. знание за увреждане на кредиторите у банката, е взел предвид какъв е кръгът на регламентираните в закона сделки, които банката може да извършва по занятие, като относими към тази преценка, но решаващият му е извод е съобразен с липсата на доказателства процесната сделка да е извършена по занятие в нарушение на закона и съвкупната преценка на останалите събрани по делото доказателства, в това число посочената в договора цел на дарението и вписаните в регистъра цели и средства на фондацията, получила дарението. Поради това настоящият състав приема, че формулираните въпроси не съответстват на мотивите на въззивния съд и не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК.
Последният въпрос по начина, по който е формулиран, и свързан с наличието на презумпция за знание за увреждане на кредиторите у трето лице, получило парична сума по договор за дарение с банка, с оглед сформирането на активите на банката от дейност, подлежаща на регулаторен наздор. Дори и да се приеме за относим към решаващите на изводи на въззивния съд, по отношение на така формулирания въпрос не е налице допълнителната предпоставка на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Законовите презупции са уредени в закона и презумпция в посочения във въпроса смисъл не е предвидена нито в чл.135 ЗЗД, нито в чл.60, ал.1 ЗБН, които са ясни и пълни и не се нуждаят от тълкуване. Поради това решаващият извод на въззивния съд е основан на съвкупната преценка на всички събрани по делото доказателства с оглед съобразяване на изискването на чл.135, ал. 3 ЗЗД увреждащото действие, извършено преди възникване на вземането /в случая преди настъпване на неплатежоспособността/, да е било предназначено да увреди кредиторите.
Не е налице и основанието по чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem“, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника следва да бъдат присъдени направените по делото разноски в размер на 900 лева – заплатено адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 276 от 11.05.2021г. по т.д. № 190/2021г. на САС, 7 състав.
ОСЪЖДА „Корпоративна търговска банка” АД (в несъстоятелност), ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица] да заплати на Фондация „Център за икономическо развитие”, ЕИК[ЕИК], съд. адрес: [населено място], [улица], ет.1, ап.6, чрез адв. Х. К., сумата 900 лева (деветстотин лева) - разноски за касационната инстанция.
ОСЪЖДА "Корпоративна търговска банка" АД (в несъстоятелност), ЕИК,[ЕИК], да заплати по сметка на Върховен касационен съд държавна такса в размер на 15 (петнадесет) лева.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: