1 Р Е Ш Е Н И Е № 184 гр.София , 17 декември 2020 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на втори декември две хиляди и двадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: СПАС ИВАНЧЕВ ДЕНИЦА ВЪЛКОВА при участието на секретаря Мира Недева и прокурора от ВКП Мария Михайлова след като изслуша докладваното от съдия Вълкова наказателно дело № 826/2020 г. , за да се произнесе, взе предвид следното: Производството пред ВКС е по реда на Глава двадесет и трета от НПК. Образувано е по касационни жалби от адвокат Ц. И., защитник на подсъдимата М. М. и адвокат Г. Г., повереник на частните обвинители Н. Г., А. Г., А. Г., Перо Т., А. Т. и В. Д. срещу решение №173 от 10.06.2020 г., постановено по внохд №264/2020 г. по описа на Софийския апелативен съд. В жалбата на защитника на подсъдимата се релевират касационните основания по чл.348 ал.1, т.1 и т.3 във вр. с ал.5 от НПК. Доводите за нарушение на закона и явна несправедливост на наложените наказания касаторът обвързва с отказа на съдилищата да приложат чл.55 от НК при индивидуализация на наказанието. Отчетените от съдилищата и конкретно посочените в касационната жалба смекчаващи вината обстоятелства защитникът счита за многобройни по смисъла на чл.55 от НК. Макар нито едно от тях да не е изключително, доказаният факт, че не е налице нито едно отегчаващо вината обстоятелство сочи, че и най-лекото предвидено в закона наказание е несъразмерно тежко. Според защитника, „потвърденото от САС наказание четири години лишаване от свобода и четири години лишаване от правоуправление е явно несправедливо с оглед събраните по делото доказателства дори и без приложение на чл.55 от НК. Моли се да бъде изменено въззивното решение и наказанията на подсъдимата да бъдат намалени на основание чл.55 от НК, както и да се намали размера на изпитателния срок или алтернативно да се намали редуцираното на основание чл.58а, ал.1 от НК наказание от четири години лишаване от свобода и размера на лишаването от права по чл.343г от НК. В жалбата на повереника на частните обвинители се навежда касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК, като се изразява общо недоволство от размера на наложеното наказание на подсъдимата и се претендира неговото завишаване, без да се уточнява кое конкретно от наложените наказания оспорва – наказанието лишаване от свобода за срок от две години и осем месеца, кумулативното наказание лишаване от право подсъдимата да управлява МПС за срок от четири години или и двете наказания. В жалбата се излага становище, че е налице само моментна проява на съчувствие и съжаление от страна на подсъдимата спрямо пострадалата видно от действията й на мястото на ПТП, но по-нататъшните нейни действия сочат безразличие по отношение състоянието на пострадалата, тъй като подсъдимата не е звъняла и не се е интересувала от състоянието й, а заявленията в обратна насока са само защитна теза предвид липсата на данни от кого и по какъв начин е получавала информация за пострадалата. Според повереника, подсъдимата не е съдействала за разкриване на обективната истина, тъй като не е обяснила причината, поради която е отклонила вниманието си и на какво се дължи настъпилият вредоносен резултат. Поради това обжалваното въззивно решение и потвърдената с него присъда повереникът счита за неправилни и незаконосъобразни и прави искане за отмяна на въззивното решение и постановяване на ново, с което да се отмени условното осъждане по чл.66 от НК или да се измени наложеното с присъдата наказание, като се определи такова около средния размер, предвиден в закона за този вид престъпление. В съдебното заседание пред Върховния касационен съд, частните обвинители и повереникът им не се явяват, редовно призовани. В писмена молба от последния се прави искане за даване ход на делото в отсъствие на частните обвинители, като заявява, че същите поддържат подадената касационна жалба. Касаторът защитник и подсъдимата М. в съдебно заседание пред касационната инстанция оспорват жалбата на повереника на частните обвинители и молят да бъде оставена без уважение като неоснователна. Защитникът поддържа депозираната от него касационна жалба и изложените в нея доводи за наличие на предпоставките за приложение на чл.55 от НК, като в пренията застъпва становище за конкуренция между правилата в чл.55 и чл.58а от НК, която моли настоящата инстанция да прецени в полза на чл.55 от НК и да намали наказанието лишаване от свобода на основание посочената разпоредба под минимално предвидения в закона срок, както и кумулативно наложеното наказание лишаване от право да управлява МПС поради явната им несправедливост. Представителят на Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на касационните жалби, тъй като не намира да са налице касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и т.3 от НПК. Предлага да бъде оставен в сила атакуваният съдебен акт. В последната си дума подсъдимата М. изразява за пореден път съжаление за стореното и моли за намаляване на наказанието. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди наведените в касационните жалби доводи и като съобрази становищата на страните от съдебно заседание, в рамките на законовите си правомощия по чл.347, ал.1 от НПК, намира за установено следното: По обвинителен акт, с който подсъдимата М. е предадена на съд по обвинение за престъпление по чл.343, ал.3 предл. последно, б. „б“ във вр. с ал.1, б. „в“ във вр.с чл.342, ал.1 във вр. с чл.5, ал.2, т.1, чл.20, ал.1 и ал.2 и чл.119, ал.1 и ал.4 от ЗДвП и след проведена диференцирана процедура по Глава двадесет и седма от НПК първоначално е постановена присъда №14 от 20.02.2019 г., постановена по нохд №330/2018 г., с която Видинският окръжен съд е признал подсъдимата М. М. за виновна по така повдигнатото обвинение и след редукцията по чл.58а, ал.1 от НК й е наложил наказание две години и осем месеца лишаване от свобода, като на основание чл.66 от НК отложил изтърпяването му за изпитателен срок от три години, като на основание чл.343г от НК постановил и лишаване от право да управлява МПС за срок от две години. С Решение №313/17.07.2019г. по внохд № 616/2019г. на Софийския апелативен съд присъдата е била отменена по жалби на защитника на подсъдимата и повереника на частните обвинители поради допуснати от първоинстанционния съд съществени нарушения на процесуалните правила. При повторното първоинстанционно съдебно производство, проведено отново по реда на съкратеното съдебно следствие по чл.371, т.2 от НПК, е постановена присъда №113 от 11.12.2019 г. по нохд №164/2019 г., с която Видинският окръжен съд е признал подсъдимата М. М. за виновна в това, че на 02.04.2018 г., в [населено място] , при управление на МПС - товарен автомобил, марка „Р.“, модел „М.“, с рег. ...., собственост на „К. Б.“ Е. - София, при извършване маневра „завой наляво“ на кръстовище, регулирано със светофарна уредба и налични пешеходни пътеки, нарушила правилата за движение по пътищата по чл.119, ал.1 и ал.4 от ЗДвП и по непредпазливост причинила смъртта на пешеходката В. П. Г., поради което и на основание чл.343, ал.3 предл. последно, б. „б“ във вр. с ал.1, б. „в“ във вр.с чл.342, ал.1 от НК във вр. с чл.119, ал.1 и ал.4 от ЗДвП вр. с чл.58а, ал.1 от НК й е наложил наказание две години и осем месеца лишаване от свобода, като на основание чл.66 от НК отложил изтърпяването му за изпитателен срок от четири години, като е оправдал подсъдимата за това да е нарушила чл.5, ал.2, т.1 и чл.20, ал.2 изр.1 от ЗДвП. На основание чл.343г от НК на подсъдимата е наложено и наказание лишаване от право да управлява МПС за срок от четири години, като съгласно чл.59, ал.4 от НК времето, през което подсъдимата е била лишена от упражняването на това право по административен ред, е приспаднато от срока на това наказание. В тежест на подсъдимата са били възложени направените по делото разноски от страна на частните обвинители и съответния държавен орган – ОД на МВР Видин. По въззивни жалби на защитника на подсъдимата и повереника на частните обвинители, пред Софийския апелативен съд е било образувано повторно въззивно производство по внохд №264/2020 г., приключило с решение №173 от 10.06.2020 г., с което първоинстанционната присъда е била изменена само относно правната квалификация на деянието, като подсъдимата е оправдана да е нарушила правилото за движение по пътищата визирано в чл.119, ал.1 от ЗДвП. Присъдата в останалата част, включително относно наложените кумулативни наказания и постановеното от първоинстанционния съд условно осъждане е била потвърдена. Касационните жалби на защитника на подсъдимата и на повереника на частните обвинители са НЕОСНОВАТЕЛНИ. ВКС приема, че наложените на подсъдимата наказания, не са определени в нарушение на закона и не се явяват явно несправедливи по смисъла на чл.348, ал.5, т.1 и т.2 от НПК. За престъплението по чл.343, ал.3 предл. последно, б. „б“ във вр. с ал.1, б. „в“ във вр.с чл.342, ал.1 от НК, законодателят е предвидил наказание лишаване от свобода от три до петнадесет години. С оглед провеждането на диференцираната процедура по чл.371, т.2 от НПК, съдът е бил длъжен след като определи съответния размер на наказанието лишаване от свобода за извършеното от подсъдимата престъпление, да го намали с една трета на основание чл.58а, ал.1 от НК или да приложи разпоредбата на чл.58а, ал.4 от НК, ако установи условията на чл.55 от НК и ако тази разпоредба е по-благоприятна за дееца. Безспорно между страните и видно от материалите по делото нито едно от отчетените от съдилищата смекчаващи вината обстоятелства, в това число чисто съдебно минало на подсъдимата, съпруга и майка на две малолетни деца, с висше образование, ангажирана по трудов договор, изразено съжаление за причинената смърт на пострадалата, с която била познати поради участието й в екипа, който участвал при раждането на първото дете на подсъдимата, изразеното съчувствие и съжаление непосредствено след ПТП обективирано във факта, че подсъдимата слязла от автомобила и положила ръка под главата на пострадалата, както и липсата на административни санкции за други тежки резултатни нарушения на правилата за движение по пътищата, няма изключителен характер. Такъв не се претендира и от защитата, включително при анализа на смекчаващите вината обстоятелства в касационната жалба. Дори да бъде споделен доводът на защитника за определяне на изброените обстоятелства като многобройни по смисъла на чл.55 от НК, това също не може да доведе до искания от него резултат - намаляване на наказанието лишаване от свобода (преди редукцията по чл.58а, ал.1 от НК) под определения законоустановен минимум от три години. Това е така, защото в конкретния случай не е налице втората кумулативна предпоставка за определяне на наказанието по чл.55, ал.1, т.1 от НК, а именно най-лекото предвидено в закона за съответното престъпление наказание (три години лишаване от свобода) не е несъразмерно тежко. Този извод настоящият касационен състав извежда на база признатия от подсъдимата факт от обстоятелствената част на обвинителния акт, съответно установен в съдебните актове на двете съдебни инстанции, че кръстовището е било регулирано освен с пешеходна пътека, също и със светофарна уредба. За разлика от пешеходната пътека, която правилно въззивният съд не е отчел при определяне на наказанието като отегчаващо вината обстоятелство в контекста на чл.56 от НК, едновременната регулация на кръстовището със светофар не е елемент от състава на престъплението, предмет на обвинението и противно на тезата на защитата за отсъствие на каквито и да е отегчаващи вината обстоятелства, представлява точно такова отегчаващо вината обстоятелство, което завишава степента на обществена опасност на деянието предвид, че по този начин се регулират най-оживените кръстовища. Въпросната допълнителна регулация е налагала още по-завишено внимание на подсъдимата като водач на МПС, каквото очевидно същата не е проявила съгласно установения механизъм на ПТП. Макар да са минимални наложените на подсъдимата административни наказания за предходни нарушения на правилата за движение по пътищата, те също представляват отегчаващо вината обстоятелство. Ето защо, определеното наказание от четири години лишаване от свобода, редуцирано на основание чл.58а, ал.1 от НК на две години и осем месеца, не е явно несправедливо и отказът на съдилищата да приложат чл.55 от НК не е в нарушение на закона предвид степента на обществена опасност на деянието и дееца и коментираните отегчаващи вината обстоятелства. Неоснователно е и искането в депозираната от повереника на частните обвинители касационна жалба за увеличаване на наказанието и отмяна на условното осъждане. При определяне на наказанието лишаване от свобода въззивната инстанция задълбочено е обсъдила степента на обществената опасност на деянието и дееца и съобразно смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства правилно е заключила, че наказание определено над законоустановения минимум, но под средния размер, предвиден в санкционната част на инкриминираната правна норма, е съответно на извършеното престъпление и достатъчно за поправянето и превъзпитанието на дееца. В случая се касае за инцидентна престъпна проява на подсъдимата предвид, че същата видно от приложената справка от ОД МВР Видин, Сектор „ПП“, към инкриминираната дата е била правоспособен водач на МПС повече от 15 години. През този дълъг период от време освен за нарушения по чл.21, ал.1, чл.100, ал.1, б.“б“, чл.104а и чл.139, ал.2, т.4 от ЗДвП, съответно за превишена скорост, неносене на свидетелство за управление на моторно превозно средство, използване на мобилен телефон по време на управление на превозното средство и липса на светлоотразителна жилетка, за които са й били наложени минимални административни наказания, подсъдимата не е била санкционирана за други нарушения на правилата за движението по пътищата, включително за вредоносни такива, което изключва определянето й като системен и опасен нарушител на правилата за безопасност на пътя. Не могат да бъдат споделени разсъжденията в касационната жалба на частните обвинители, че изразеното от подсъдимата съжаление е било само моментна проява и че липсата на постоянна критичност по отношение на извършеното изключват възможността целите на наказанието да бъдат постигнати с конкретно определеното наказание и с приложение на чл.66 от НК. Материалите по делото установяват точно обратното. От привличане в качеството й на обвиняема в досъдебното производство подсъдимата неизменно е поддържала една и съща процесуална позиция, а именно, че се признава за виновна и съжалява за извършеното, като дава подробни обяснения за случилото се. Освен многократно изразеното съжаление за последиците от деянието, включително за страданията на близките на жертвата, при първото разглеждане на делото от Видинския окръжен съд подсъдимата е дала подробни обяснения в подкрепа на обвинението и за пореден път е изразила съжаление при положение, че не е имала такова процесуално задължение (вж. л.89 от нохд №330/2018г. по описа на ОС-Видин). За да се проведе диференцираната процедура по чл.371,т.2 от НПК, от страна на подсъдимата е било достатъчно да направи изявление и то само пред първоинстанционния съд, че признава изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и да се съгласи да не се събират доказателства за тези факти. Допълнителните процесуални усилия на подсъдимата и последователно изразеното пред всички съдебни инстанции съжаление и критичност към извършеното дават основание на касационната инстанция да не се съгласи с довода на частните обвинители за направено от подсъдимата признание за вина и „бланкетно“ изявление, че съжалява само, за да се ползва от възможността за разглеждане на делото по реда на чл.371,т.2 от НПК. Поради това за увеличаване на наказанието по така изложените в касационната жалба на частните обвинители доводи липсва основание в материалите по делото. Още повече, че това признание на подсъдимата изрично е изключено от кръга на смекчаващите вината обстоятелства от въззивния съд (вж. л.9 от мотивите на контролираното въззивно решение по внохд №264/2020г. по описа на САС). Правилно съдилищата са отклонили поддържаното и пред касационната инстанция възражение на частните обвинители, че мястото на ПТП (на пешеходна пътека) е обстоятелство, което е част от съставомерните признаци на престъплението, поради което и с оглед забраната в чл.56 от НК не може да бъде повторно отчетено при определяне на наказанието като отегчаващо вината обстоятелство. В заключение следва да се отбележи, че определянето на размера на наказанието не е в резултат на механичен математически сбор на смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства, а е следствие на една комплексна логическа дейност по цялостната им оценка, позволяваща установяване на действителната конкретна тежест на извършеното престъпление като сложно обществено явление и налагането на такова наказание, което с оглед на тази тежест и личността на дееца най-добре отговаря на целите по чл.36 от НК и принципното положение в чл.35, ал.3 от НК за съответност на наказанието спрямо извършеното престъпление. В конкретния случай наказанието от четири години лишаване от свобода, редуцирано на основание чл.58а, ал.1 от НК на две години и осем месеца, е справедливо и съответно на извършеното от подсъдимата непредпазливо престъпление. По-строга наказателноправна репресия би била неоправдана с оглед личностния профил на подсъдимата и обстоятелството, че се грижи за две малолетни деца, едното от които е в съвсем ранна възраст предвид, че е родено през 2019г. (т.е. след инкриминираната дата). Наложеното на подсъдимата наказание е достатъчно да допринесе за постигане на посочените в чл.36 от НК цели на наказанието, поради което не е налице отменителното основание по чл.354, ал.3, т.1 от НПК. Неоснователна е касационната жалба на частните обвинители и в частта, с която оспорва приложението на чл. 66 от НК, тъй като целите на наказанието и преди всичко поправянето на подсъдимата могат да бъдат постигнати без да се налага ефективно изтърпяване на наложеното наказание. Този извод следва от внимателната оценка на всички обстоятелства, свързани с деянието и личността на подсъдимата, които дават основание да се приеме, че за постигането на всички цели по чл. 36 от НК и преди всичко за поправянето на подсъдимата М., не е необходимо същата да бъде отделена от семейната си среда и да й бъде отнета възможността да полага непосредствени грижи за невръстните си деца, за да изтърпява ефективно наложеното й наказание лишаване от свобода. Правилно в тази връзка е оценена ниската лична степен на обществена опасност на подсъдимата с оглед нейното чисто съдебно минало, критичното отношение и семейното й положение, които оправдават отлагане изтърпяването на наложеното наказание от две години и осем месеца лишаване от свобода за изпитателен срок от четири години, което заедно с по-дългия срок от четири години лишаване от правоуправление, е достатъчно строго наказание при конкретните обстоятелства по делото. Наложеното наказание лишаване от правоуправление също е справедливо. Липсват основания за увеличаването му, съответно атакуваната въззивна присъда не подлежи на отмяна на това основание. С постановената присъда при първото разглеждане на делото Видинският окръжен съд е определил срока на това наказание в рамките на две години, който е по-кратък от срока на наложеното и тогава наказание от две години и осем месеца лишаване от свобода. Разпоредбите на чл.37, ал.1, т.7 от НК и чл.49 от НК и съдебната практика по приложението им налагат категоричния извод, че наказанието лишаване от права, когато се налага заедно с наказанието лишаване от свобода, не може да е за срок, по-малък от срока на лишаване от свобода, защото срокът на лишаването от права по чл.37, т.7 от НК започва да тече от влизане в сила на присъдата, но осъдената не може да се ползва от правата, от които е лишена, преди да е изтърпяла наказанието лишаване от свобода. Това правило е приложимо и в случаите, когато изпълнението на наказанието лишаване от свобода е отложено на основание чл.66 от НК (Р75/17.02.86г. по н.д. №7/86г на първо н.о. и Р212/21.05.1987г. по н.д.№173/87г. на трето н.о. на ВС на РБ). Допуснатото при първото разглеждане на делото нарушение при определяне срока на наложеното наказание по чл.343г от НК е било отстранено при повторното му разглеждане от първоинстанционния съд, като първоначално определеното наказание е било завишено с две години, съответно понастоящем е наложено за срок от четири години, което надвишава значително срока на редуцираното на основание чл.58а от НК наказание лишаване от свобода. Поради това и като споделя изложените съображения в атакуваното пред настоящия касационен състав въззивно решение за неговата законосъобразност, касационният съд намира за несъстоятелно искането за допълнителното му увеличаване. Не е налице основание за уважаване на направеното искане в депозираната пред ВКС на 01.12.2020г. от повереника на частните обвинители писмена молба за присъждане на деловодните разноски, тъй като липсват доказателства, че такива пред настоящата инстанция действително са направени от молителя и/или частните обвинители. За останалите разноски, направени пред предходните инстанции има надлежно произнасяне в първоинстанционната присъда и потвърдителен диспозитив в контролирания съдебен акт, които не са предмет на нито една от двете касационни жалби. По изложените съображения, настоящият състав на ВКС намира касационните жалби за неоснователни, поради което счита, че атакуваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение №173 от 10.06.2020 г., постановено по внохд №264/2020 г. по описа на Софийския апелативен съд, НО. РЕШЕНИЕТО е окончателно и не може да се обжалва. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1 2