Р Е Ш Е Н И Е № 273 София, 06.02.2019 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на дванадесети декември две хиляди и осемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : Елена Авдева ЧЛЕНОВЕ : Теодора Стамболова Бисер Троянов при секретар Илияна Рангелова и в присъствието на прокурора Николай Любенов изслуша докладваното от съдията Елена Авдева наказателно дело № 935/2018 г. Производството по делото е образувано на основание чл. 346, т.1 от НПК по жалба от защитника на подсъдимия Е. А. Д. адвокат А. Б. против решение № 209/09.07.2018 г. по внохд № 29/2018 г. на Пловдивския апелативен съд. В жалбата се сочи, че атакуваният съдебен акт е постановен в нарушение на закона, при съществени процесуални нарушения и налага явно несправедливо наказание – касационни основания по чл.348, ал.1, т.1, 2 и 3 от НПК. На първо място касаторът обосновава оплакване за неправилно приложение на материалноправните норми с твърдение за недоказаност на възприетата от предходните инстанции правна квалификация по чл.115 във вр. с чл.18, ал.1 от НК, като подчертава липсата на убедителна аргументация за мотивите на инкриминираната дейност. В жалбата се навеждат доводи за противоречия между фактическите изводи на проверяваната инстанция и събрания доказателствен материал, декларативност на съжденията и „бланкетно” възприемане на тезата на обвинението. На следващо място защитникът изтъква неспазване на чл.14, ал.1 от НПК, довело до опорочаване на вътрешното убеждение на решаващите състави. Конкретизира това оплакване като се позовава на незадълбочено изследване на обясненията на Е. Д. и показанията на свидетелите Н., И., Б. и П., както и на превратна интерпретация на показанията на полицейските служители относно поведението на подсъдимия в квартала. Според касатора първата инстанция неправилно не е откликнала на искания за събиране на доказателствени средства, упражнила е недопустимо въздействие върху подсъдимия да се съгласи с присъствието на резервен защитник, а въззивната инстанция не е реагирала на тези нарушения и на свой ред не е дала изчерпателен и ясен отговор на направените възражения. Жалбоподателят подробно се спира и на дейността на разследващите органи, с която свързва твърдения за предубеденост и небрежност, рефлектирали върху упражняване на право на защита на обвиняемия. На трето място в жалбата се разсъждава за явна несправедливост на наложеното наказание, обусловена от пренебрегване на ниската степен на засягане на здравето на пострадалия, неговото престъпно минало и процесуално поведение, както и от подценяване на смекчаващите отговорността на подсъдимия обстоятелства – семейно положение, млада възраст, ангажименти към малолетни деца и продължителен срок на наказателното производство. In fine се отправят няколко искания при условията на алтернативност: оправдаване на подсъдимия и отхвърляне на гражданския иск, връщане на делото за ново разглеждане от друг въззивен състав или намаляване на наказанието с приложение на института на условно осъждане. В съдебното заседание пред касационната инстанция подсъдимият и неговият защитник поддържат жалбата по изложените в нея съображения. Повереникът на частния обвинител и граждански ищец М. И. И. адвокат Р. Д. в писмено становище оспорва жалбата на подсъдимия и настоява тя да бъде оставена без уважение, като заявява, че актовете на двете предходни инстанции не страдат от пороци, допускащи отмяна. Прокурорът пледира обжалваното решение да бъде оставено в сила, тъй като оплакванията на касатора не се подкрепят от данните по делото. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл.347, ал.1 от НПК , установи следното : Окръжният съд в гр. Пловдив с присъда № 96 от 13.11.2017 г. по нохд №360/2017 г. признал подсъдимия за виновен в това, че на 21.08.2016 г., около 21.50 часа, в [населено място], [улица], на стълби между ет.* и ет.*, направил опит умишлено да умъртви М. И. И., като деянието е останало недовършено по независещи от дееца причини, поради което и на основание чл.115 във вр.с чл.18, ал.1 и чл.58, б.”а” и чл.5, ал.1, т.1 от НК го осъдил на шест години лишаване от свобода , търпими при първоначален строг режим, от които приспаднал съгласно чл.59, ал.2, т.1 от НК времето, през което подсъдимият бил задържан в рамките на настоящия процес. Със същата присъда подсъдимият бил осъден да заплати на пострадалия сумата 10 000 лева, представляваща обезщетение за причинените му от деянието неимуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на увреждането до окончателното изплащане на главницата. В тежест на подсъдимия били възложени и сторените по делото разноски и дължими такси. Апелативният съд в гр. Пловдив с решение № 209 от 09.07.2018 г. по внохд №29/2018 г. потвърдил изцяло първоинстанционната присъда. Касационната жалба против така постановения въззивен акт е неоснователна поради следните съображения: Преди да пристъпи към разглеждане на оплакванията на касатора настоящият съдебен състав е принуден да изрази позиция по процесуално допустимите предели на извършваната на този етап от делото проверка. В жалбата от защитника на подсъдимия са наведени доводи за неизясненост на обективната истина и несъответствие между фактическите изводи на въззивния съд и събраните доказателства, като по този начин се аргументират фактическа необоснованост и непълнота на доказателствата. Това налага да се припомни, че непълнотата на доказателствата и необосноваността, когато не са резултат на процесуални нарушения, са извън лимитираните от чл.348, ал.1 от НПК касационни основания. Касационната инстанция не разполага с правомощия да приема нови фактически положения на основата на събраните по делото доказателствени материали извън хипотезата на чл.353, ал.5 от НПК, неприложима в казуса. Тя може да контролира единствено правилното приложение на материалните и процесуалноправните норми, но не и да подменя вътрешното убеждение на съставите по същество. Ето защо твърденията на жалбоподателите в тази насока, макар да са определени като нарушения на материалния и процесуалния закон, не представляват обект, годен за процесуално обсъждане и следва да се оставят без коментар. В обхвата на касационния контрол попадат останалите възражения на касатора, но те са несподелими. Проверяваното решение не е постановено при съществени процесуални нарушения, свързани с проверка и анализ на доказателствата и доказателствените средства. То не е опорочено от изтъкнатата от защитата липса на мотиви относно фактите, обусловили извод за съставомерност на инкриминираната дейност по възведеното обвинение. На стр.9—стр.19 съдът е изложил подробни разсъждения, поради които приема за доказано обвинението и отхвърля обратните доводи на подсъдимия и неговия защитник. Комплексът от приведени доказателства и доказателствени средства е формиран след внимателна проверка за обективност и достоверност. Подходът на двете предходни инстанции изключва отправения упрек за избирателност, довела до фаворизиране на информацията, получена от свидетели, близки на пострадалия, и изключване на данните, съобщени от подсъдимия Е. Д., баща му – свидетеля А. Д., майка му – свидетелката Б. и съпругата му – свидетелката Г.. Въззивната инстанция не само внимателно е проверила доказателствената дейност на първостепенния съд относно гласните доказателствени средства, но е направила и самостоятелен анализ на тяхната кредибилност на стр.9- стр.15 от мотивите на проверяваното решение. Събраната информация е ценена през призмата на логическа последователност, взаимна подкрепа и допълване, с отчитане на връзките на свидетелите с подсъдимия и пострадалия, времето и местото, в което те са възприели релевантните факти, както и с оглед всички възможни фактори за деформиране на показанията им поради лична заинтересованост. Второстепенният съд е съзрял елементите на конфронтация в съдържанието на показанията на подсъдимия и неговите близки , от една страна, и на пострадалия и неговото семейство от друга, поради което се е задълбочил в проверка на първоинстанционното решение относно спазване на чл. 305, ал.3 от НПК, при която правилно не е констатирал отклонение от процесуалния стандарт за изследване на противоречиви доказателства. Касаторът поставя акцент върху показанията на свидетеля Д. Н., който квалифицира като незаинтересовано лице, случайно попаднало на мястото на установяваните събития, и поради това, по подразбиране, източник на обективни данни, неповлияни от обвързаност със страните по делото. В обжалваното решение коректно е отбелязано, че този свидетел има качество на очевидец само относно началото на конфликта, но не и относно неговото развитие, свързано с настъпване на общественоопасния резултат от инкриминираната дейност. Предходните инстанции са отказали да кредитират информацията, съобщена от свидетеля и цитирана от защитата, тъй като са установили нейната изолираност от останалия доказателствен материал и непреодолимото й противоречие както със заявеното от свидетелите Б., И. и П., така и от свидетеля А. Д., баща на подсъдимия. Неприемливи са и аргументите на жалбоподателя за превратна оценка на доказателствата, получени чрез разпита на полицейските служители. Не намира подкрепа в мотивите на проверяваното решение твърдението, че съдът е направил извод за лоши характеристични данни на подсъдимия на база получената от тези свидетели непроверена информация, почерпена единствено от семейството на пострадалия И.. На стр. 15 от мотивите си въззивната инстанция е подчертала производния характер на част от получените чрез разпита на полицейските служители доказателства и ги е ценил именно като такива във връзка с конкретните инкриминирани обстоятелства. Данните за личността на подсъдимия обаче са базирани на личните възприятия на полицаите, ангажирани с обществения ред в квартала и , както е отбелязал въззивният съд , те не съдържат елементи на предубеденост в стремеж да се утежни неговото положение. За илюстрация може да се посочи заявеното от свидетелите М. и Ю. , че са били сезирани със сигнали за нарушения както от съседи на Е. Д., така и лично от него. Същата информация се съдържа и в изискана от първоинстнционния съд справка от Първо районно управление „Полиция” – гр. Пловдив , в която са отразени пет заявителски материала срещу Д. и един , на който той е автор. Важно е да се подчертае, че тези обстоятелства нямат съществено и решаващо значение за предмета на доказване по делото съгласно чл.102 от НПК . Сами по себе си те не биха могли да обосноват заключения както за авторството на деянието, така и за степента на обществена опасност на дееца. Касационната проверка не потвърди и оплакването за нарушено право на защита. Телесните увреждания на подсъдимия са изследвани и установени с необходимата процесуална активност и добросъвестност. Съдът се е позовал на медицинска документация, съставена непосредствено след инцидента, както и на нейната експертна интерпретация. В подкрепа на направените изводи са отбелязани и показанията на свидетелката Р., която оказала първа помощ на подсъдимия и пострадалия. Възраженията за предубеденост и професионална небрежност на разследващите органи са формулиране бланкетно и хипотетично, поради което не подлежат на анализ.. Все пак, в отговор на жалбата, следва да се отбележи, че изтъкнатите пропуски при призоваването на защитата за заседание по определяне на мярка за неотклонение в досъдебната фаза нямат пряка функционална връзка с установяваните в процеса факти и обстоятелства поради напълно различния предмет на процедурата по чл.64 от НПК. Не се констатира и ограничаване на правото на подсъдимия и неговия защитник да сочат доказателства. Въззивният съд е отклонил предявените пред него доказателствени искания с мотивирано определение, което не е предпоставило доказателствен дефицит или опорочаване на вътрешното убеждение по фактите. Известно е, че съдът не е длъжен да удовлетвори всички и всякакви искания за допускане и събиране на доказателства и доказателствени средства, а само тези, които са необходими за разкриване на обективната истина по реда и със средствата на НПК и на базата на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото. Неоснователно е заявлението на касатора, че предходните инстанции тенденциозно са се противопоставили на всички претенции за разширяване на доказателствената база по казуса. Напротив, съдът е изискал и приел посочени от защитника документи, разпитал е ангажирания от него свидетел Д. Н. и е допуснал изисканата комплексна психологическа и психиатрична експертиза на подсъдимия. Неоснователно е и оплакването за нарушаване на правото на подсъдимия на адвокатска защита, тъй като заседанието на първостепенния съд на 09.08.2017 г. е проведено с участие на резервен защитник, назначен по чл. 94, ал.1, т.6 от НПК. Видно от протокола, упълномощеният защитник, въпреки положените от съда усилия, не е бил издирен, а подсъдимият е изразил изрично съгласие заседанието да се проведе с участие на назначения резервен защитник, при което е бил изслушан само един свидетел – непълнолетната Б.. След този момент делото е продължило с участие на адвокат З., упълномощен от подсъдимия. За пълнота на изложението настоящият състав изтъква, че споделя мотивите на проверяваната инстанция за отклоняване на искането за изследване на криминалното минало на част от свидетелите, тъй като то няма връзка със свидетелската им годност. Освен това обективността на показанията им е била подложена на преценка съобразно изложени по-горе принципи, които не включват априорна предубеденост към осъжданите лица, участници в наказателно производство. Напълно произволно е и твърдението в жалбата, че съдът е изопачал съдържанието на становището на вещите лица от съдебно-медицинските експертизи, като е приел, че деецът е въздействал върху организма на пострадалия по начин да предизвика биологичната му смърт. Тезата на защитата е за незначителни увреждания, които не са опасни за здравето и живота на пострадалия. По делото чрез две съдебно медицински експертизи е установено, че подсъдимият с предмет с остър връх и режеш ръб /нож/ е причинил на пострадалия И. увреждания в областта на главата - две успоредни рани с дължина 1,5 см и 3 см и драскотина под нивото на кожата на лицето с дължина 2, 5 см, в областта на гръдния кош- в близост до предна мишична линия рана с дължина 6.5 см, в областта на корема - дълбока драскотина под нивото на кожата с дължина 26 см, в дясното бедро - коса прободна рана с дължина 2,5 см и дълбочина на раневия канал около 4 см. Раната в областта на бедрото е била в непосредствена близост до голямата бедрена вена и засегнала малко клонче от нея. Част от нараняванията били обработени хирургически със зашиване. Въззивният съд е отбелязал, че няма данни за проникване в телесни кухини или засягане на магистрален кръвоносен съд, но всички удари са локализирани в жизнено важни области и са нанесени с доста голяма сила. В тази част мотивите на второстепенния съд следват буквално заключението на вещите лица и разясненията, които те са дали в съдебното заседание на 18.05.2017 г., поради което не търпят упрек за неправилна интерпретация на експертните мнения във вреда на подсъдимия. Касаторът очевидно изразява несъгласие с правните изводи, с които са свързани тези данни в контекста на обективна и субективна съставомерност на инкриминираната дейност, но разгледани и в този аспект съображенията му подлежат на отхвърляне. В обжалваното решение правилно е отразено, че уврежданията на пострадалия са от естество да причинят смърт, осуетена от оказаната съпротива и доза случайност. Законосъобразни са и съображенията на съда за субективна съставомерност на деянието, субсумирано под текста на чл. 115 вр. с чл. 18 от НК. Ноторно е, че формата на вината, изводима от обективирани промени на реалната действителност, е подлежащ на установяване факт, а не правна конструкция. В частност умисълът, макар да е съвкупност от психически моменти, които отразяват субективното отношение на дееца към извършваното деяние и неговите общественоопасни последици, е част от субективната реалност, проявена в психическата сфера на дееца. Ето защо той подлежи на установяване чрез доказване както всички други фактически констатации и въззивната инстанция е подходила точно по този начин. Използваният от подсъдимия нож, насочеността, броят и силата на ударите, мястото на нараняванията, продължителността на насилието, агресивността на нападението напълно подкрепят заключението на въззивната инстанция за алтернативен пряк умисъл като психичното отношение на виновния към настъпилия общественоопасен резултат. На последно място неоснователно е и оплакването за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание. Изтъкнатите от жалбоподателя смекчаващи обстоятелства – млада възраст, семейни ангажименти, естеството на уврежданията на пострадалия, са отчетени от предходната инстанция. Апелативният съд, проверявайки санкционната част на присъдата, е подкрепил заключението за приложимост на разпоредбата на чл. 58, б „а” от НК предвид фазата на довършеност на престъплението. Настоящият съдебен състав обаче се разграничава от становището на апелативната инстанция, която е ценила като отегчаващо отговорността обстоятелство предходно осъждане на подсъдимия, за което е настъпила реабилитация, тъй застъпва разбиране, че от реабилитирани осъждания не следват отрицателни заключения с наказателноправен характер. На следващо място, коментирайки като отегчаващо обстоятелство негативни психологически нагласи на подсъдимия, характеризиран от свидетелите Б. като конфликтна и агресивна личност, съдът е прехвърлил оценката за обществената опасност на подсъдимия от неговите наказуеми действия към неговите индивидуални качества, които, без проявата им в престъпно поведение, са изцяло извън сферата на наказателното право. Социалната дефектност на подсъдимия, която не е в пряка връзка с поведение, прието за престъпно, не следва да се третира като база за определяне на вида и обема на наказателната принуда. Извършилият престъпление се наказва заради извършеното деяние , а не заради лошия му нрав. При индивидуализиране на наказанието, чрез което се очаква поправяне и превъзпитание на осъдения към спазване на законите и добрите нрави, оценката на личността му следва да се търси строго в проявите на престъпно увреждане на обществените отношения, без да се влияе от субективни констатации за недостатъци, които, макар и нравствено укорими или неприемливи за общността, не са наказуеми. Независимо от това, определеният срок на лишаване от свобода, значително под легалния минимум от десет години, не е явно несправедлив и не е налице основание за намаляването му, което би отклонило конкретното наказание от целите на чл.36 НК. Исканото от касатора смекчаване на санкцията ще доведе до конфликт с принципа за съответствие между престъплението и наказанието. В настоящия случай не може да бъде пренебрегната обществена опасност на деянието както на плоскостта на личната , така и на плоскостта на генералната превенция. Правото на живот е висша ценност в демократичното общество и само адекватната му наказателноправна защита може да въздейства възпитателно и предупредително върху всички негови членове. Ето защо и в тази част касационната жалба следва да се отхвърли. В отговор на оплакванията на касатора касационната проверка не констатира разглеждане и решаване на делото извън разумния срок по смисъла на чл. 22 от НПК. Деянието е извършено на 21.08.2016 г., обвинителният акт е внесен в съда на 22.02.2017 г., а първоинстанционната присъда е постановена на 13.11.2017 г. Сложността на казуса, необходимостта от разпит на свидетели и изслушването на експертизи, както и строгото спазване на правилата за процесуално представителство, са оказали влияние върху продължителността на процеса, който, въпреки няколко отложени заседания, се е развил в приемливи и стандартни срокове. Обобщено, не са налице касационни основания за отмяна на обжалваното решение и последващо развитие на процеса в посочените от защитата насоки. Водим от горното и на основание чл.354, ал.1, т.1 НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И ОСТАВЯ В СИЛА решение № 209/09.07.2018 г. по внохд № 29/2018 г. на Пловдивския апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.