1 4 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 60273 гр. София, 21.07.2021 г. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на дванадесети юли две хиляди двадесет и първа година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА като разгледа докладваното от съдия Желева ч. т. д. № 1015 по описа за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на М. Х. К., Н. А. К. и Х. М. К. срещу определение № 100925 от 1. 12. 2020 г. по ч. гр. д. № 488/2020 г. на Бургаски апелативен съд. С него е оставена без уважение частната жалба на М. Х. К., Н. А. К. и Х. М. К. срещу определение № 260011 от 9. 09. 2020 г. по т. д. № 106/2019 г. на Сливенски окръжен съд в частта, с която жалбоподателите са осъдени да заплатят на „Застрахователно акционерно дружество Далл Богг:Живот и здраве“ АД разноски съответно в размер на по 3 900 лв. - М. К. и Н. К. и на 1700 лв. - Х. К.. В частната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното определение и се прави искане за отмяната му. Поддържа се, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Ответникът по частната жалба „Застрахователно акционерно дружество Далл Богг:Живот и здраве“ АД не взема становище. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като прецени данните по делото и доводите по чл. 274, ал. 3 вр. чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в срока за обжалване съобразно чл. 62, ал. 3 ГПК. За да остави без уважение жалбата срещу първоинстанционния акт в частта за разноските, въззивният съд е приел, че са налице предпоставките по чл. 78, ал. 4 ГПК за присъждане на ищеца на направените разноски за адвокатско възнаграждение – общо 9 500 лв., тъй като първоинстанционното производство е прекратено поради оттеглянето на исковете на основание чл. 232 ГПК и в договора за правна защита и съдействие е отразено, че договореното възнаграждение е платено в брой от ответника. Изложил е съображения, че заплатеното от ответника адвокатско възнаграждение в размер на 9 500 лв. е съобразено с минималния размер по чл. 9, ал. 1 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Посочил е, че решаващият съд се е произнесъл в рамките на сезиращото го искане за разноски, като е подчертал, че отговорността за разноски е разделна. Съставът на апелативния съд е приел за неоснователно възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК, тъй като посочената разпоредба допуска намаляването на разноските за адвокатско възнаграждение при прекомерност съобразно фактическата и правна сложност на делото, но само до нормативно установения минимален размер, на който заплатеното от ответника възнаграждение в случая съответства. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси: „1. Сключеният, непосредствено след уведомяването на ответната страна за постъпила молба по чл. 232 от ГПК преди първото съдебно заседание, договор за правна защита и съдействие между ответника и процесуалния му представител с цел да се присъдят в тежест на ищеца разноски, противоречи ли на добрите нрави и принципа на добросъвестност по чл. 3 от ГПК, при условие, че неговият предмет е „осъществяване на правна защита и процесуално представителство“, а извършеното от адвоката на ответника след сключване на договора е единствено представяне на молба-становище във връзка с оттеглянето на исковете и изготвяне на списък с разноски?; 2. Длъжен ли е съдът да следи служебно за нищожността на представен договор за правна защита и съдействие при отправено искане за присъждане на разноски и липса на релевирано възражение, че същият противоречи на добрите нрави, принципа за добросъвестност по чл. 3 от ГПК и нарушава интересите на „потребителите на застрахователни услуги“?; 3. При искане за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение, спрямо което е налице изрично възражение, че такива не следва да се дължат, макар и размерът им да е съобразен с Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /Наредбата/, следва ли съдът във всеки конкретен случай, съгласно предоставената му възможност съгласно ГПК, да преценява целите на уредбата и така наложените ограничения приложими ли са в настоящия случай и прилагайки ги, изпълняват ли се целите на този акт, вследствие на което да присъди по-нисък размер за адвокатското възнаграждение от предвидения в Наредбата?“. Частните касационни жалбоподатели въвеждат допълнителните критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Във връзка с първия поставен въпрос твърдят, че договорът за правна защита и съдействие е съставен само с цел да бъдат претендирани разноски по делото, прекратено поради оттегляне на исковете, поради което същият противоречи на следната практика и разбиране за добрите нрави и принципа на добросъвестността по чл. 3 ГПК: Тълкувателно решение № 1 от 15. 06. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, определение по гр. д. № 4588/2008 г. на ВКС, ІV г. о., определение по гр. д. № 4277/2008 г. на ВКС, І г. о. и решение по гр. д. № 5477/2007 г. на ВКС, V т. о. Жалбоподателите се позовават на разрешаването на втория поставен въпрос в противоречие с практиката на ВКС, а именно с Тълкувателно решение № 1 от 17. 07. 2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, Тълкувателно решение № 6 от 15. 01. 2019 г. по тълк. д. № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 384 от 2. 11. 2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г. на ВКС, І г. о. Твърдят, че въззивният съд се е произнесъл по третия въпрос в изложението в противоречие с решение по съединени дела С-427/16 и С-428/16 на СЕС. Поддържат, че произнасянето на ВКС по повдигнатите въпроси би допринесло за правилното тълкуване и приложение на закона от съдилищата и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК, намираща приложение и за частните касационни жалби на основание чл. 274, ал. 3 ГПК, независимо от предпоставките по ал. 1 въззивният съдебен акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Според задължителните разяснения към т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касационната инстанция е длъжна всякога да допусне касационно обжалване, ако съществува вероятност обжалваният въззивен акт да е недопустим или нищожен. Настоящият състав на ВКС намира, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното определение на Бургаски апелативен съд за проверка неговата допустимост. Гражданскопроцесуалният кодекс, в сила от 1. 03. 2008 г. не предвижда възможност за самостоятелно обжалване с частна жалба на определението относно разноските, което се постановява при приключване на делото в съответната инстанция съобразно чл. 81 ГПК. В него не се съдържа аналогична на разпоредбата на чл. 70 ГПК /отм./, според която решението на съда относно разноските може да бъде обжалвано с частна жалба, ако не се обжалва самото решение. Определение в частта за разноските не е и сред актовете преграждащи по-нататъшното развитие на делото по чл. 274, ал. 1 ГПК, поради което въззивният съд не е компетентен да се произнесе по подадена частна жалба срещу решение в частта за разноските. Съгласно нормата на чл. 248, ал. 1 ГПК в срока за обжалване, а ако решението е необжалваемо - в едномесечен срок от постановяването му, съдът по искане на страните може да допълни или да измени постановеното решение в частта му за разноските. Цитираната възможност се отнася и за определенията на съда, с което се прекратява производството по делото. След произнасянето на съда по искането за изменение на решението, съответно определението за прекратяване на делото в частта за разноските постановеното от него определение може да се обжалва съобразно разпоредбата на чл. 248, ал. 3 ГПК или попада в приложното поле на чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК. Обжалваното определение на Бургаски апелативен съд е недопустимо. Подадената от ищците „частна жалба“ срещу определението на първоинстанционния съд за прекратяване на производството по делото поради оттегляне на исковете в частта му за разноските по същество представлява искане за изменение на акта на Сливенски окръжен съд в частта за разноските. Въпреки неправилното сезиране и наименуване на молбата, въззивният съд е следвало да я квалифицира по чл. 248 ГПК, да прекрати неправилно образуваното пред него производство и да изпрати молбата за разглеждане на Сливенски окръжен съд по реда на чл. 248 ГПК. Като се е произнесъл по частна жалба срещу определението за прекратяване на първоинстанционното производство в частта за разноските, въззивният съд е постановил недопустим съдебен акт, който следва да бъде обезсилен. Искането по чл. 248, ал. 1 ГПК следва да бъде изпратено на първоинстанционния съд за разглеждане по същество. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение О П Р Е Д Е Л И: ОБЕЗСИЛВА определение № 100925 от 1. 12. 2020 г. по ч. гр. д. № 488/2020 г. на Бургаски апелативен съд. ИЗПРАЩА молбата на М. Х. К., Н. А. К. и Х. М. К. с вх. № СД-03-01-261096/16. 10. 2020 г. по чл. 248, ал. 1 ГПК на Сливенски окръжен съд за разглеждане. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.