8 РЕШЕНИЕ № 319 гр. София, 25 януари 2018 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на осемнадесети декември две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЯ РУШАНОВА ХРИСТИНА МИХОВА при участието на секретаря МИРА НЕДЕВА и прокурора от ВКП П. ДОЛАПЧИЕВ изслуша докладваното от съдия Христина Михова н. д. № 898 / 2017 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по постъпила касационна жалба от защитника на подсъдимия Р. Г. Л. - адвокат Р. П., срещу въззивна присъда № 155/ 16.06.2017 год., постановена по ВНОХД № 587/2017 год., по описа на Бургаски окръжен съд. С жалбата се релевират касационните основания по чл. 348, ал.1, т.1 и т.2 от НПК. Иска се оправдаване на подсъдимия или отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. В писмено допълнение към протеста се сочат подробни доводи относно наличието на претендираните касационни основания. Постъпило е и писмено възражение от повереника на частния обвинител П. К. с доводи за неоснователност на касационната жалба. В съдебно заседание пред Върховния касационен съд защитникът на подс. Л. - адвокат Я. Н., поддържа жалбата и пледира за нейното уважаване. Частният обвинител П. К. и неговият повереник, редовно призовани, не се явяват. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура изразява становище, че въззивната присъда е правилна и законосъобразна и следва да бъде оставена в сила. Подсъдимият Р. Л., редовно призован, не се явява в съдебното заседание пред касационната инстанция. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното: С присъда № 86/ 26.04.2017 год., постановена по НОХД № 4998/2015 год. по описа на Районен съд – гр. Бургас, подсъдимият Р. Г. Л. е признат за невиновен и на основание чл. 304 от НПК оправдан по повдигнатото срещу него обвинение за извършено престъпление по чл. 144, ал.3, вр. с ал.1 от НК. По протест на Районна прокуратура – гр. Бургас срещу така постановената първоинстанционна присъда, с искане за осъждане на подсъдимия, в Окръжен съд- гр. Бургас е образувано ВНОХД № 587/2017 год. С въззивна присъда № 155/16.06.2017 год., постановена по същото дело, подсъдимият Р. Л. е признат за виновен в това, че на 20.05.2013 год. на главен път Е – 87 преди КПП 3, в посока от [населено място] към [населено място], по време на движение, при изпреварване и изравняване на автомобил марка „Мерцедес“, с рег. [рег.номер на МПС] , управляван от Л., с товарен автомобил марка „Мерцедес“, с рег. [рег.номер на МПС] , управляван от К., се заканил с убийство на П. К., като насочил срещу него огнестрелно оръжие – законно притежаван боен пистолет марка „Валтер“ Р 22, с [номер] и това заканване би могло да възбуди основателен страх за осъществяването му, поради което и на основание чл. 144, ал.3, вр. с ал.1, вр. с чл. 54 от НК е осъден на наказание лишаване от свобода за срок от три месеца, като изтърпяването му, съобразно чл. 66 от НК, е отложено за изпитателен срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила. С въззивната присъда на основание чл. 53, ал.1, б. „а“ от НК в полза на държавата е отнето вещественото доказателство - пистолет марка „Валтер“ Р 22, с номер GO 22331. Касационната жалба срещу така постановената въззивна присъда е допустима, тъй като е подадена срещу съдебен акт от кръга на посочените в чл. 346 от НПК и от лице, което има право на това. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. В касационната жалба се твърди, че въззивният съд не е извършил проверка съгласно изискванията на чл. 314, ал.1 от НПК, при което пропуснал да установи, че е налице противоречие между обстоятелствената част на обвинителния акт и неговия диспозитив, изразяващо се в това, че в първата били описани заканителни действия, осъществени от св. Е. Л., а бил обвинен само Р. Л.. Съгласно Конституцията на РБ и законите в страната, единствено прокуратурата има правомощие да повдига и поддържа обвинение за извършено престъпление от общ характер. Само тя може да прецени срещу кое лице са събрани достатъчно доказателства за извършено престъпление от общ характер, за да внесе обвинителен акт срещу него в съда. В обстоятелствената част на обвинителния акт по настоящото дело е отразено изрично, че има данни за отправена закана и от страна на св. Е. Л., но няма достатъчно доказателства за извършено престъпление, поради което прокурорът не повдига обвинение срещу него. При това, липсва каквото и да било противоречие между отделните части на обвинителния акт, което да внася неяснота и да затруднява подсъдимия при организиране на неговата защита. В жалбата касаторът твърди, че незаконосъобразно не са били уважени исканията на защитата за отвод на съда и прокурора. Конкретни данни в подкрепа на това твърдение не се сочат, поради което настоящият съд намира, че не дължи отговор на същото. На следващо място, наличието на касационното основание по чл. 348, ал.1, т.2 от НПК се обосновава с това, че въззивният съд в мотивите на присъдата не е посочил категорично кои факти е приел за установени, служил си с предположения и по този начин ограничил правата на подсъдимия, признавайки го за виновен. При извършената проверка касационният съд не констатира въззивният съд да е допуснал нарушения като претендираните от защитата. Обжалваният съдебен акт отговаря на стандарта, визиран в разпоредбата на чл. 339, ал. 3 от НПК. В мотивите на въззивната присъда по ясен и категоричен начин са изложени фактите, които са приети за установени, доказателствените източници, от които са изведени и следващите от тях правни изводи. Всъщност, с доводи за допуснати процесуални нарушения, се атакува обосноваността на въззивната присъда, която обаче, не е сред касационните основания, визирани в чл. 348 от НПК и не е предмет на касационна проверка. Касационният съд не може да приема фактически положения, различни от възприетите от въззивната инстанция и от тях да формира нови правни изводи. В правомощията му е да провери единствено дали въззивният съд е установил фактите по делото, съобразно визираните в процесуалния закон правила, свързани със събирането, проверката и оценката на доказателствената съвкупност. По същество, основният упрек към контролирания съд е, че неправилно е кредитирал показанията на св. К., който прикрил факта, че е осъждан и дал противоречиви показания относно вида на възприетото от него оръжие. Въззивният съд безкритично приел за обективни показанията му, без да посочи кои други доказателствени източници ги потвърждават, като по този начин проявил пристрастие. Не подложил на проверка заявеното от св. К. като неоснователно отказал да бъдат събрани доказателства чрез провеждане на следствен експеримент, оглед на ППС, съдебно - техническа и жестомимична експертиза, за да бъде проверена възможността пострадалият да възприеме изречените от подсъдимия заканителни фрази при движение на превозните средства със скорост от около 90 км/ ч., изваждането на оръжието и насочването му към него. Въззивната инстанция не съобразила и обстоятелството, че изложеното от св. К. се опровергава от показанията на свидетелите Е. Л., В. и П.. Настоящият съдебен състав не констатира въззивният съд да е допуснал съществени нарушения при анализа и оценката на доказателствената съвкупност, което да е довело до формиране на неправилни фактически и правни изводи. Съобразно разпоредбите на чл. 13, чл. 14 и чл. 107 от НПК съдът е длъжен да вземе мерки за разкриване на обективната истина, като събере по свой почин или по искане на страните доказателства за изясняване на всички факти, включени в предмета на доказване. Когато обаче, определен факт е от значение за делото и се извежда от годни доказателствени източници, съдът не е задължен да събира всички възможни доказателства, които го установяват. Фактите, за изясняване на които защитата е направила пред първостепенния съд доказателствени искания и които той не е уважил, се извеждат от събраните по делото гласни доказателствени източници, поради което законосъобразно и въззивният съд е преценил, че не е необходимо тяхното установяване чрез други доказателствени способи. Изхождайки от това принципно положение, контролираният съд е основал своите изводи на събраната по делото доказателствена съвкупност в рамките на първоинстанционното съдебно следствие. Не на базата на предположения, както твърди жалбоподателя, а в резултат на задълбочен анализ на гласните доказателствени източници, въззивният съд е достигнал до изводи относно съществуването на видимост от мястото на пострадалия в управляваното от него превозно средство към вътрешността на автомобила на подсъдимия, при което е било обективно възможно св. К. да възприеме действията на Р. Л. по изваждане на оръжието от чантичката и насочването му към него. Аналитичната дейност на въззивния съд, осъществена по правилата на формалната логика, е дала основание да бъде възприет механизъм на извършване на деянието като този, посочен от св. К.. Отчитайки важността на изложената от св. К. информация за инцидента, контролираният съд е положил максимални усилия, за да я анализира, като е взел предвид не само вътрешната последователност, непротиворечивост и логичност на показанията му, но и подкрепеността им от събраните по делото доказателства. При това законосъобразно въззивният съд е преценил, че за кредитирането на посочените гласни доказателства е важен резултатът от посочената проверка, а не данните за предишните осъждания на свидетеля, на които защитата акцентира в жалбата. Правилно е заключението на въззивния съд, че пострадалият не би могъл да разкаже на полицейския служител - св. Я., непосредствено след слизането си от превозното средство, за това че подсъдимият го е заплашил с пистолет, който е извадил от чантичка, намираща се между него и волана на автомобила, ако по време на движението на двете превозни средства не е възприел лично тези действия /при липсата на доказателства, че е имал възможност да стори това в друг предходен или последващ момент/. Личното му възприятие на оръжието не би било възможно, ако стъклата на автомобила на подсъдимия са били затъмнени или не са били свалени, както и ако е имало голяма разлика във височината на двете превозни средства, т.е. ако не е имало видимост, като описаната от пострадалия, към вътрешността на лекия автомобил. Напълно логични са изводите на контролираният съд, че щом подсъдимият и стоящият на дясната седалка до него св. Е. Л. са имали видимост към пострадалия / самите те са заявили, че по време на движение са отправяли към него жестове за спиране, а той им се смеел, т.е. имало е двустранна комуникация между намиращите се в двете превозни средства /, то налице е била и обратната видимост - на св. К. към вътрешността на автомобила на подсъдимия. Решаващият съд не е възприел безкритично показанията на св. К. / л. 247 от НОХД № 4998/2015 г. /, а ги е съпоставил с обясненията на подсъдимия / л. 265 от същото дело/, като е приел, че разликата във височината на двете превозни средства е била около 50 – 60 см. в полза на лекотоварния автомобил, което не е изключвало видимостта между водачите на двете превозни средства. При това положение, правилно контролираният съд е преценил, че не е необходимо допълнително да се изследва височината на двете превозни средства и посочената видимост чрез предлаганите от защитата доказателствени способи - оглед на двете превозни средства, съдебно - техническа експертиза и следствен експеримент. Тук е мястото да се обсъди и възражението, посочено в допълнението към касационната жалба, за това, че е налице противоречие между изложената в обвинителния акт и приетата от въззивния съд фактическа обстановка относно местонахождението на чантичката, от която подсъдимият извадил оръжието, което впоследствие насочил към св. К.. Отразеното в обстоятелствената част на обвинителния акт, че Р. Л. извадил пистолета от чантичка, която била преметната през рамото му и приетото от съда – че чантичката се е намирала между подсъдимия и волана на автомобила, не се игнорират взаимно. Посоченото от защитата противоречие е само привидно и не налага различни фактически изводи, относно видимостта на пострадалия към мястото, откъдето подсъдимият извадил оръжието. Упрекът на защитата, че въззивният съд не е изследвал въпроса дали бащата на пострадалия е бил военен и дали последният е виждал преди бойно оръжие, също е неоснователен. Посочените обстоятелства са извън предмета на доказване, тъй като не е важно откъде пострадалият има познания за видовете оръжия. Същественото е, че показанията му за това, че подсъдимият е насочил към него именно бойно оръжие, изцяло се потвърждават от отразеното в протокола за доброволно предаване и от заключението на балистичната експертиза. Законосъобразен е и отказът на контролирания съд да допусне жестомимична експертиза. Съдът има задължение да събира доказателства, които могат да доведат до изясняване на факти, включени в предмета на доказване, а не и такива, които стоят извън него. Обвинението е за закана с убийство, осъществена чрез насочване на оръжие към пострадалия, а не чрез други жестове или словесни закани, за да е необходимо да се изследва въпросът правилно ли пострадалият е възприел смисъла им. Неоснователно е и възражението на касатора за това, че въззивният съд не е изложил съображения относно доказателствата, които подкрепят показанията на св. К., като неправилно е кредитирал само тях, отхвърляйки необосновано показанията на свидетелите Е. Л., В. и П.. В мотивите на обжалвания съдебен акт въззивната инстанция изрично е отразила, че показанията на пострадалия се потвърждават от протокола за доброволно предаване на оръжието от подс. Л., от показанията на свидетелите - полицейски служители, от заключенията на балистичната и на СПП експертизи. Посочените доказателствени източници са били анализирани от контролирания съд поотделно и в тяхната съвкупност. По същия начин въззивната инстанция е извършила задълбочена преценка и на показанията на свидетелите Е. Л., В. и П., като е изложила съображения по отношение на кои факти ги намира за обективни и относно кои не им дава вяра. Близката родствена връзка на св. Е. Л. с подсъдимия /син на последния/, предполагаща пристрастност, както и изключителната противоречивост на показанията на св. В. /несъответстващи дори и на показанията и на св. Е. Л., и на обясненията на подсъдимия/, са дали основание на решаващия съд да не ги кредитира в частта, в която противоречат на изложеното от св. К.. Показанията на св. П. са приети от въззивния съд като достоверни, но поради това, че същият не е бил очевидец на инцидента, дадената от него информация няма съществен принос за установяване на обективната истина и по никакъв начин не опровергава заявеното от пострадалия. Въззивният съд е изпълнил задълженията си като е обсъдил посочените гласни доказателства без да им придава съдържание и смисъл каквито те нямат, не ги е игнорирал необосновано и тенденциозно, поради което упрекът към него е неоснователен. Съобразявайки се със задълженията си, визирани в чл. 339, ал.2 от НПК, контролираният съд е отговорил на възражението на защитата относно наличието на хипотезата на чл. 281, ал.8 от НПК, излагайки доводи за това, че не е нарушена визираната в тази разпоредба забрана. Настоящият съдебен състав изцяло се солидализира със становището на въззивния съд и поради това не намира за нужно да отговаря на същото възражение, релевирано повторно с касационната жалба. При така осъществената в съответствие с процесуалните правила аналитична доказателствена дейност, въззивният съд е достигнал до законосъобразното заключение, че подс. Л. е осъществил деянието по чл. 144, ал.3, вр. с ал.1 от НК. Контролираният съд е приложил правилно материалния закон, приемайки, че с насочване на огнестрелно оръжие срещу пострадалия, подсъдимият е възбудил у последния основателен страх, че ще изпълни заканата си да го лиши от живот, съзнавал е характера и последиците от своите действия и пряко ги е целял. Изводите на въззивната инстанция, обективирани в обжалвания съдебен акт, относно наличието на всички обективни и субекти признаци на посочения престъпен състав, се приемат изцяло от настоящия съдебен състав, поради което е излишно да бъдат повтаряни. Въззивният съдебен акт отговаря на всички стандарти, визирани в разпоредбата на чл. 339 от НПК, при постановяването му не са допуснати релевираните нарушения на процесуалния и материалния закон, поради което следва да бъде оставен в сила. Предвид изложеното и на основание чл. 354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, НК, І-во наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 155 от 16.06.2017 год., постановена по ВНОХД № 587/2017 год. по описа на Окръжен съд – гр. Бургас. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.