6 6 Решение по т. д. № 1065/13 г., ВКС, ТК, І-во отд. Решение по т. д. № 1065/13 г., ВКС, ТК, І-во отд. Р Е Ш Е Н И Е № 36 София, 12.05.2014 год. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, състав на първо отделение в публичното заседание на седемнадесети март две хиляди и четиринадесета година в състав: Председател: ТАНЯ РАЙКОВСКА Членове: ТОТКА КАЛЧЕВА КОСТАДИНКА НЕДКОВА При секретаря К.Атанасова, като изслуша докладваното от Председателя /съдията/ Т. Райковска т. д. № 1065 по описа за 2013 год., и за да се произнесе взе предвид следното: Производство по чл. 290 ГПК. Образувано е по постъпила касационна жалба от [фирма], [населено място] срещу допълнителното решение от 24.07.2012 г., с което касаторът е осъден да заплати на ищеца Г. З. законна лихва върху главница /частичен иск/ от 3575 лв., считано от 15.03.2005 г. до 20.11.2006 г. и законна лихва върху главницата от 71 500 лв., считано от 20.11.2006 г., до окончателното плащане, и в частта за присъдените разноски. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е порочно, поради неправилното приложение на материалния и процесуалния закон. Ответникът по касационната жалба Г. И. З. заявява становище за неоснователност на касационното обжалване. Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, като взе предвид данните по делото и заявените основания, в съответствие с правомощията по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното: С молба от 30.10.2006 г. ищецът е поискал от първоинстанционния съд да допусне на основание чл. 116, ал. 1 ГПК /отм./ изменение на исковата претенция в две насоки - увеличаване на частичния иск в размер на 3575 лв. до пълния му размер от 71500 лв., както и за присъждане на сумата от 6000 лв., представляваща временна финансова помощ за заемообразно кредитиране на дружеството за период от 02.09.2003 г. до 23.12.2003 г. По отношение на първото искане, с определение от 17.11.2006 г. е допуснато увеличение на иска с правно основание чл. 125, ал. 3, във вр. с чл. 134 ТЗ, предявен от Г. З., срещу търговско дружество [фирма], [населено място], заявен като частичен в размер на 3575 лв., като същият се счита за предявен в пълния му размер от 71 500 лв. Пред първата инстанция искането е свързано единствено с претенции за присъждане на главница в размер на 71500 лв. Второто искане е било оставено без уважение в с. з. на 14.11.2006 г., предвид характера му като ново заявено искане, т. е. въвеждане на ново основание, което е недопустимо. Определението не е било обжалвано и е влязло в сила. Във въззивната жалба ищецът е поддържал,че претендира заплащане на сумата от 71500 лв., дължима като внесена от него парична вноска в търговското дружество, чиито съдружник и управител е бил, без да се твърди, че се иска присъждане на законна лихва върху главница. В писмено становище /възражение, искане/ - така е озаглавено от ищеца пред въззивната инстанция от 28.04.2010 г. ищецът отново се обяснява какви са исканията му, добавят се нови факти и правни конструкции за заплащане на последно месечно трудово възнаграждение, за присъждане на обезщетение за неизползван отпуск /като се твърди, че това изменение на главницата всъщност е в съответствие с т. 9 от ТР № 1/2001 г. по т. д. 1/ 2000 г. на ОСГК на ВКС, защото съставлявало само изменение в размера на петитума /увеличение/. В становището пред въззивния съд , ищецът за първи път заявява, че претендира и законната лихва върху главницата от 71 500 лв., считано от датата на завеждане на иска до окончателното заплащане на сумата. С въззивно решение № 99/23.01.2013 г. съдът е приел, че искът с правно основание чл. 134, ал. 3 ТЗ на З. срещу търговското дружество за дължимост /възстановяване/ на внесени от него въз основа на решения на Общото събрание на [фирма] допълнителни парични вноски е основателен до размер на сумата 71 000 лв. В решението въззивния съд не взема отношение по искането за присъждане на законната лихва върху главницата. липсва. Въззивното решение по отношение на главницата е влязло в сила, поради недопускането на касационно обжалване с Определение № 853/15.11.2013 г. по настоящото дело. С допълнителното решение № 1369/24.07.2013 г. по в. гр. д. № 3279/2009 г. САС се е произнесъл и уважил по искането на ищеца за допълване на решението по отношение на претенцията за присъждане на законна лихва. Касационно обжалване е допуснато по касационната жалба на ответното търговско дружество с определение № 853/15.11.2013 г. в осъдителната част на допълнителното решение № 1369/24.07.2012 г., поради обосноваване с вероятната процесуална недопустимост на допълнителното решение в обжалваната му осъдителна част. Касационната жалба е неоснователна. Въззивното решение, с което се допълва на основание чл. 193 ГПК /отм./ постановеното на 23.01.2012 г. решение № 99 по гр. д. № 3279/2009 г. на САС е допустимо в допуснатата до касация обжалвана осъдителна част, свързана с присъждане на законна лихва върху главницата. Чл. 2 от ГПК /отм./, аналогична разпоредба на чл. 2 от действащия ГПК, задължава съда да се произнесе по всяка една подадена до него молба за защита и съдействие на лични и имуществени права. Ищецът определя съдържанието и пределите на търсената в исковия процес защита чрез основанието и петитума на иска /исковете/, чрез индивидуализиране на спорното материално право. Тогава, когато се претендира парично вземане, дължимо за определен период от време, вземането се индивидуализира чрез период и размер, които всъщност съставляват границите на дължимата съдебна защита. Последваща промяна на първоначално въведеното спорно право е допустима единствено при спазване на императивно установените в чл. 116 ГПК /отм./ правила за изменение на иска, сред които е забраната за едновременна промяна на основанието и петитума на сезиращата искова молба. Тъй като в случая става дума за искане за лихви, начиная от датата на исковата молба, то не се счита, че е налице увеличение на същия /чл. 116, ал. 3 ГПК, отм./. Дори и в исковата молба да няма искане за законната лихва, начиная от датата на исковата молба, няма процесуална пречка то да бъде направено в хода на съдебното производство до приключване на устните състезания, вкл. и пред въззивния съд /по аргумент за противното от т. 9 на ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС/. Законната лихва е право на кредитора, което той може да упражни по своя преценка. Не съществува задължение за съда да се произнесе по законната лихва служебно, а само при наличие на надлежно въведено искане, което е било сторено при съобразяване процесуалноправния режим по ГПК /отм./. В тази насока е и съдебна практика по ГПК /отм./ - решение № 1518/22.08.1959 година по гр. д. № 3616/59 г. на ВС, решение № 221/08.06.1999 г. на 5 членен състав на ГК на ВКС. Съдебната практика приема, че за да се направи валидно искане за присъждане на законна лихва върху главницата, не е необходимо да се спазват изискванията на чл. 116, ал. 1 и 2 ГПК /отм./, и дори, че е достатъчно устно изявление за присъждане на законна лихва. Законът не създава ограничения относно крайния момент на предявяване на това искане или то може да се заяви при всяко положение на делото, включително и пред въззивния съд, разглеждащ спора по същество при условията на чл. 208, ал. 2 ГПК /отм./. Мотивирането на това разбиране е свързано с акцесорния характер на вземането за лихва, с обстоятелството, че това задължение възниква, съществува и се прекратява в зависимост от главния дълг. Принципът, че лихвата следва главното вземане, т. е., че тя се прехвърля, залага, погасява заедно с него, също е в подкрепа на изложеното по-горе. Размерът на законната лихва, считано от предявяване на иска се изчислява едва в изпълнителния процес в зависимост от момента на плащане на главното задължение. При това защитата срещу искането за присъждане на законна лихва е защита срещу главния иск, т. е. възраженията по искането за лихва са възражения срещу главницата. Или, макар и направено за първи път пред въззивния съд по реда на ГПК /отм./, производството по това вземане не е разгледано на една инстанция, тъй като не се касае до нов спор. Въпросът относно момента, до който може да се направи искане за присъждане законната лихва върху претендираната главница при съдебно производство, започнало при действието на ГПК /отм./, е разрешен законосъобразно от Софийски апелативен съд. Правилен е изводът, че и пред този съд може да се заяви подобно искане за присъждане на изтекли лихви, начиная от исковата молба до окончателното изплащане на парично задължение, тъй като се касае до акцесорно вземане, което не може да бъде предмет на самостоятелен иск, съединен с този за главното вземане, поради това, че тази претенция не може да бъде конкретизирана по размер /в този смисъл е и решение № 1518/22.08.1959 г. по гр. д. № 3616/1958 г. на ІІІ г. о. на ВС/. В конкретния случай следва да бъде съобразено и обстоятелството, че по тази молба ответникът е взел становище в съдебно заседание, уведомен е бил и за постъпилата молба за допълване на решението, изложил е писмено становище по искането /стр. 138/, а в съдебно заседание по молбата за допълване - процесуалният представител по пълномощие на ответното дружество се е противопоставил на искането за допълване, като е поддържал, че по съществото си това искане съставлява нов иск. Въз основа на изложеното по-горе решението е допустимо и правилно и следва да бъде оставено в сила в обжалваната му част. На ответника по касационната жалба не следва да се присъждат поискани разноски, тъй като не е доказано, че такива са били направени - заплатени, за процесуално представителство пред настоящата инстанция, съобразно т. 1 и 2 на ТР № 6/06.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Мотивиран от горното и на основание чл. 293, ал. 1, пр. 1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА постановеното от Софийски апелативен съд допълнително решение №1369/24.07.2012 г. по гр. д. № 3279/2009 г. в обжалваната му осъдителна част. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: