Р Е Ш Е Н И Е № 41 гр. София, 12 март 2019 г В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, ІII НО, в публично заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА МИЛЕНА ПАНЕВА при секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора Калин Софиянски изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 79 по описа за 2019 г Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Р. И. К. срещу присъда на Софийски апелативен съд № 20 от 22.11.2018 г, по ВНОХД № 773/18, с която е отменена оправдателна присъда на Окръжен съд, Перник, № 3 от 8.02.2018 г, по НОХД № 277/14, и жалбоподателят е признат за виновен в това, че за периода от 13.04.2007 г до 11.02.2011 г, в [населено място], при условията на продължавано престъпление, в качеството на представляващ и управляващ дружество [фирма], [населено място], е избегнал установяването и плащането на данъчни задължения, на обща стойност 712 948, 85 лв, особено големи размери, като е потвърдил неистина в справки-декларации / СД / по Закона за данъка върху добавената стойност / ЗДДС /, като е използвал документи с невярно съдържание и неистински такива при водене на счетоводството и при представяне на информация пред органа по приходите: ТД на НАП, София, офис „Перник”, и е приспаднал неследващ се данъчен кредит, в размер на 712 948, 85 лв, с оглед на което и на основание чл. 255, ал. 3 вр. ал. 1, т. 2, 6 и 7 вр. чл. 26, ал. 1 и чл. 54 НК, е осъден на три години „лишаване от свобода”, отложено по реда на чл. 66 НК, за срок от пет години, и „конфискация” на девет недвижими имота, подробно описани във въззивната присъда. С жалбата се релевира основанието по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Изтъква се, че релевантните факти са правилно установени, но неправилно е приложен материалният закон. Сочи се, че подсъдимият е сключвал договори с лица, които са се представяли за управители на фирми, макар и в действителност да не са били такива, и доколкото този факт не е бил известен на жалбоподателя, не може да се счита, че е налице субективната страна на престъплението, за което е осъден. Изтъква се, че извън вниманието на въззивния съд е останало обстоятелството, че строителните работи са били извършени, който извод следва от заключението на Допълнителната техническа експертиза и икономическата такава. Изтъква се, че не е съобразена Директива 2006/112/ЕО на Съвета относно общата система на данък добавена стойност / ДДС / и практиката на Съда на ЕС, според която търговецът не е длъжен да проверява дали издателят на фактурата е данъчно-задължено лице и дали сделката не е част от измама с ДДС. С жалбата се иска да бъде отменена въззивната присъда и подсъдимият да бъде оправдан от настоящата инстанция. В съдебно заседание на ВКС защитата пледира за уважаване на жалбата. Подсъдимият не участва лично в касационното производство. Представителят на ВКП счита, че жалбата е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Жалбоподателят не оспорва приетата фактическа обстановка, а тя, обобщено, се свежда до следното: Дружество [фирма], [населено място], със съдружници: подсъдимия Р. К. и св. А. К., негова съпруга, е било управлявано и представлявано от подсъдимия, като цялостната търговска дейност е развивана от него. Дружеството е било регистрирано по ЗДДС. В периода от 13.04.2007 г до 11.02.2011 г, управителят К. е подавал СД по ЗДДС, като в четиридесет от тях е включил 157 фактури с невярно съдържание и неистински такива, касаещи фиктивни сделки. По този начин е осуетено заплащането на данъчни задължения по ЗДДС, възлизащи общо на 712 948, 85 лв. Голямата част от фирмите, вписани в представените фактури, са от категорията на т. нар. „кухи” фирми / формално създадени, но без реална търговска дейност /, друга част, са съществуващи фирми, които не са влизали в договорни отношения с фирмата на подсъдимия, а трета част, са фирми, които не биха могли да осъществят търговски отношения с подсъдимия, тъй като имат коренно различен предмет на дейност. Представените пред данъчната администрация договори са били подписани от подсъдимия като управител на [фирма], като неговият подпис фигурира и като представляващ на дружеството в представените пред данъчната администрация фактури. При така приетата фактическа обстановка, правните изводи на въззивната инстанция, че подсъдимият е извършил данъчно престъпление, са верни и се споделят от настоящата инстанция. Съображенията за това са следните: На първо място, правилно е посочено, че се касае за период от четири години, през който са осчетоводени множество документи, които не са истински по произход, респективно, тяхното съдържание не съответства на обективната действителност. Използваните от подсъдимия фактури са включени в съответните СД по ЗДДС, с цел да бъде създадена невярна представа относно облагаемите сделки, при което е приспаднат неследващ се данъчен кредит, възлизащ на сумата 712 948, 85 лв / която покрива критерия „особено големи размери” /. Не може да бъде споделена тезата на жалбоподателя, че е сключвал процесните договори „на доверие” с лица, които не е познавал, и които са твърдели, че са представили на съответните фирми. Такъв развой на събитията е обективно невъзможен, при наличието на съставяни и използвани неистински документи и такива с невярно съдържание. Гаранция срещу евентуална злоупотреба при договаряне между търговци е създаденият правен ред за съставяне на счетоводни документи, включително и такива, касаещи облагаеми сделки по ЗДДС. При стриктно спазване на тези правила търговците биха получили достатъчна и надеждна информация за самоличността на своите съконтрахенти, както и за лицата, които се представят като пълномощници, разполагащи с мандат да сключат съответните сделки. Ето защо, тезата на жалбоподателя, че не е знаел с кого се договаря, е израз единствено на защитната му позиция, поради което правилно е отхвърлена като недостоверна от въззивния съд. На следващо място, не може да бъде споделен и довода, че описаните в съответните фактури строително-монтажни работи / СМР / са били извършени, което следвало от приетите експертни заключения. В експертизите, на които се позовава защитата, е отразено, че при огледа на място, извършен към настоящия момент, може единствено да се даде заключение, се касае за т. нар. „скрити работи” в строителството, които вече не могат да бъдат описани по вид и обем, тъй като работата на обекта е окончателно приключила. От друга страна, представените от подсъдимия документи са неистински или с невярно съдържание. При това положение, не може да се счита за установено, че СМР са извършени именно от фирмите, вписани в съответните фактури, и това е така, защото, от една страна неистинските документи, в действителност, не са съставени от лицето, сочено за техен издател, а тези с невярно съдържание, не удостоверяват обстоятелствата, вписани в тях, адекватно на действителното фактическо положение. Следователно, вписаното в тези документи не може да се счита за достоверно относно вида и обема на извършените СМР, както и за търговеца, който ги е извършил. Изложеното има отношение и към субективната страна на деянието, която неоснователно се оспорва от защитата. Субективната страна е налице, който извод следва от обективно извършените от подсъдимия действия, а именно: Жалбоподателят е лицето, което се е „снабдило” с инкриминираните документи, за да ги използва пред данъчната администрация. Не би могъл подсъдимият да се позовава на неправомерното си поведение, в случая, използването на неистински документи и такива с невярно съдържание, като претендира липса на знание относно действителността на сделките. Ако съответните сделки биха били реални, документите, които ги съпътстват, биха били истински, респективно, с вярно съдържание, и тогава подсъдимият би декларирал правомерно облагаемите сделки по ДДС, тоест, не би имало извършено данъчно престъпление. На следващо място, не може да бъде споделен довода на защитата, че е налице оневиняващо обстоятелство, изводимо от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28.11.2006 относно общата система на ДДС, както и от практиката на Съда на Европейския съюз в тази насока. В Директивата е посочено, че при издаване на фактурите, по които се начислява ДДС, следва да се спазват стриктни правила, които се отнасят както до фактури на хартиен носител, така и до тези на електронен носител. В чл. 233 от Директивата е предвидено, че всяко данъчно-задължено лице определя начина, по който да гарантира автентичността на произхода, целостта на съдържанието и четливостта на фактурите. Легалното определение на „автентичност на произхода”, съгласно Директивата, е „уверение за самоличността на доставчика на фактурата или на издаващия фактурата”. Националното право е в пълно съответствие с общностното право, като изискването за автентичност на документа се постига чрез забраната за използване на документи, които са неистински по произход, респективно, с невярно съдържание. Тезата на защитата, че определено лице не би могло да носи отговорност за престъпни действия на свой съконтрахент, е вярна само в случай, че това лице е спазило установените правила относно съставяне на необходимите документи по облагаемите сделки, тоест, когато неговото поведение е правомерно. В посочената хипотеза, ако другата страна по сделката е извършил нарушение или престъпление, тя ще понесе съответната отговорност, за което изправната страна не би могла да отговаря. В случая, поведението на подсъдимия в инкриминирания период е неправомерно, нещо повече, осъществява състав на данъчно престъпление, откъдето следва, че са налице основания за ангажиране на наказателната му отговорност. Ето защо, като е отменил оправдателната присъда и е постановил осъдителна такава, въззивният съд е приложил правилно материалния закон. Не може да бъде уважено на жалбоподателя за отмяна на осъдителната присъда и оправдаването му от настоящата инстанция, тъй като това би било възможно само в хипотезата на чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК, която, в случая, не е налице / подсъдимият не е осъден за деяние, което не съставлява престъпление /. По изложените съображения, ВКС намери, че жалбата е неоснователна и като такава следва да бъде оставена без уважение. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, ІII НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ в СИЛА въззивна присъда на Софийски апелативен съд № 20 от 22.11.2018 г , по ВНОХД № 773/18. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: