2
Р Е Ш Е Н И Е
№ 108
гр. София, 25 юни 2020 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на четвърти юни през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
ЛЮБКА АНДОНОВА
при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 1538 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 290 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото А. В. Г. срещу решение № 540/21.12.2018 г., постановено по въззивно гр. дело № 748/2018 г. на Русенския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение е отменено осъдителното първоинстанционно решение № 707/02.05.2018 г. по гр. дело № 1026/2018 г. на Русенския районен съд и е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу А. В. П., иск с правно основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД за сумата 5 700 лв., претендирана като дължима по договор за заем от 21.04.2015 г., ведно със законната лихва от 16.03.2017 г. до окончателното ѝ изплащане; в тежест на касатора са възложени разноските по делото.
За да отмени първоинстанционното решение по делото и за да отхвърли иска на жалбоподателя, въззивният съд е посочил, че не споделя изводите на районния съд, че представеният по делото разходен касов ордер (РКО) от 21.04.2015 г. за сумата 5 700 лв. представлява разписка за получаване от ответника на процесната сума и че с оглед отразеното в документа като основание за плащането – „заем покупка кола“, е индиция за сключен между страните договор за заем. В тази връзка окръжният съд е изложил съображения, че частта от договора за заем, в която е отразено, че се предава заемната сума, има характер на разписка за получаване на сумата. Приел е, че от това обаче не следва изводът, че процесният РКО има характер на разписка и при отразеното в него като основание за плащането, да сочи на сключен между страните договор за заем. Въззивният съд е изложил и съображения, че при липса на писмен договор, удостоверяващ заемното правоотношение, и отричане от страна на ответника наличие на такова, изцяло в тежест на ищеца е да докаже, че между него и ответника е сключен договор за заем за сумата 5 700 лв., както и че същата е била предадена на заемополучателя. Съдът е изтъкнал, че именно такова е и разпределението на доказателствената тежест, указано в доклада по чл. 146 от ГПК на първоинстанционния съд. Окръжният съд е приел, че такова доказване не е проведено, тъй като не са ангажирани доказателства в насока, че получената от ответника процесна сума, което обстоятелство той не отрича, е предмет именно на договор за заем, и то между физически лица – ищеца и ответника. Също в тази връзка въззивният съд е приел, че доколкото се твърди договор за заем на стойност 5 700 лв., са недопустими свидетелски показания. Прието е и че първоинстанционният съд недопустимо се е позовал и на писмени обяснения на ответника, снети в хода на проверка по преписка на Русенската районна прокуратура (РРП), включително – че в жалбата си до прокуратурата ответникът е направил извънсъдебно признание за наличието на договора за заем; в тази връзка е изтъкнато и че „понастоящем“ (към момента на постановяване на въззивното решение) прокурорската преписка дори не е част от материалите по делото. В заключение въззивният съд е приел, че при така ангажираните по делото доказателства и при липсата на писмен договор за заем между страните, съответно – на възможност волеизявленията им относно поето задължение и връщане на парична сума да се изследва същинското им съдържание, изводът на първата инстанция за наличие на действителен договор за заем – с доказано съгласие на страните и предаване на сумата, е намерен за незаконосъобразен.
В касационната жалба на ищеца А. Г. се твърди недопустимост на обжалваното въззивно решение, но по същество са изложени оплаквания и подробни съображения единствено за неправилност на същото, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответникът А. П. в отговора на касационната жалба излага доводи за неоснователност на същата.
С определение № 730/14.10.2019 г. касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по процесуалноправния въпрос относно преценката от съда на извънсъдебното признание на факти, направено от страна по спора, с оглед на всички останали доказателства и обстоятелства по делото.
По този процесуалноправен въпрос по приложението на чл. 175, във вр. с чл. 12 и чл. 236, ал. 2 от ГПК е налице трайно установена практика, формирана по реда на чл. 290 от ГПК – решение № 65/30.07.2014 г. по търг. дело № 1656/2013 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, решение № 84/23.05.2014 г. по гр. дело № 3361/2017 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 210/19.19.2016 г. по гр. дело № 861/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 235/04.07.2011 г. по гр. д. № 513/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 69/24.06.2011 г. по гр. д. № 584/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 22/19.03.2015 г. по гр.д. № 2979/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и пр. Съгласно тази константна практика, съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, които са относими към релевантните за изхода на спора факти; доказателствата следва да бъдат обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност, като съдът не може да основе изводите си по съществото на спора на произволно избрани от него доказателства. При установяване на фактите от значение за изхода на делото съдът следва да вземе предвид процесуалните позиции на страните и направените от тях признания на неизгодни факти, които преценени според правилото на чл. 175 от ГПК – с оглед на всички обстоятелства по делото, биха насочили към основателност или неоснователност на исковата претенция. Извънсъдебното признание на неизгодни за страната факти също съставлява доказателство, което следва да бъде преценявано с оглед всички обстоятелства по делото, както се преценява и съдебното признание съгласно чл. 175 от ГПК. Макар да няма обвързваща съда доказателствена сила, признанието не може да бъде безпричинно игнорирано. Признанието представлява обяснение на страна по делото, което съставлява доказателствено средство, когато съдържа неизгодни за нея факти. Признанието на неизгодни за страната факти може да се направи пред съда или пред друг орган, пред другата страна или пред трето лице. Когато не е направено пред съда, разглеждащ спора, признанието е извънсъдебно. Ако същото бъде доказано, то представлява годно доказателствено средство, което съдът следва да вземе предвид при решаването на спора. Извънсъдебното признание може да бъде доказано или със свидетелски показания или с документа, който го материализира. На такова доказано извънсъдебно признание на неизгодни за страната по спора факти, не може да бъдат противопоставени обясненията на тази страна, които съдържат изгодни за нея факти и същото да бъде отречено само въз основа на тези обяснения. Когато страната е направила писмени изявления пред орган на досъдебното производство за факти, касаещи правоотношенията ѝ с насрещната страна по гражданскоправния спор, тези извънсъдебни признания за неизгодни за страната факти съставляват доказателство, което следва да бъде ценено от гражданския съд. Преценката относно достоверността на такова признание следва да се извърши от съда с оглед на всички обстоятелства по делото. При извършването на тази съвкупна преценка, съдът трябва да изследва дали направеното признание кореспондира или е в противоречие с останалите обстоятелства, установени по делото.
Настоящият съдебен състав изцяло споделя тази константна практика на ВКС, и както е приел в определението си по чл. 288 от ГПК, обжалваното въззивно решение е постановено в противоречие с нея.
По касационните оплаквания:
Както вече беше посочено, макар да твърди недопустимост на обжалваното въззивно решение, в касационната си жалба ищецът излага оплаквания и съображения единствено за неправилност на същото, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. При извършената служебна проверка, настоящият съдебен състав не установи пороци, водещи до нищожност или недопустимост на въззивното решение, поради което намира същото за валидно и процесуално допустимо.
Предвид възприетото по-горе разрешение на поставения по делото процесуалноправен въпрос, обжалваното решение е неправилно.
Основателно е оплакването на касатора, че въззивният съд неправилно (в нарушение на чл. 175, във вр. с чл. 12 и чл. 236, ал. 2 от ГПК) е приел за недопустимо, обсъждането на писмено признание на ответника за сключването на процесния договор за заем, съдържащо се в негови обяснения и жалба по преписка на РРП. Основателни в тази връзка са и оплакванията и съображенията в касационната жалба, че в нарушение на принципа за служебното начало (чл. 7 от ГПК) въззивният съд не е изпълнил задълженията си служебно да следи, дали всички вече събрани по делото доказателства и доказателствени средства, се намират по същото, а единствено е констатирал в решението си, че към момента на постановяването му прокурорската преписка вече не е част от материалите по делото. По делото е установено, че прокурорската преписка № 1788/2017 г. на РРП е била приета в откритото съдебно заседание от 11.04.2018 г. на първоинстанционния съд, но на датата на постановяването и обявяването на първоинстанционното решение – с разпореждане от 02.05.2018 г. районният съдия е разпоредил връщането ѝ на РРП, което е и направено с писмо с изх. № 3885/03.05.2018 г. Като е постановил решението си, въпреки липсата на тези писмени доказателства по делото (материалите по прокурорската преписка), въззивният съд е допуснал друго съществено нарушение на съдопроизводствените правила, наред с необсъждането на съдържащото се в тях признание на ответника.
Основателни са и оплакванията и доводите на касатора, че въззивният съд неправилно е оценил доказателстваната сила и стойност на подписания от ответника РКО от 21.04.2015 г. за сумата 5 700 лв., който частен удостоверителен документ, предвид отразеното в него основание за плащането – „заем покупка кола“, по същество съставлява разписка за получаване от ответника на процесната сума, а и доказателство за сключен между страните договор за заем. В тази връзка обаче въззивният съд по никакъв начин не е обсъдил и направените с отговора на исковата молба, оспорвания и възражения на ответника, че към момента на подписването на този РКО, в него са били вписани единствено двете му имена, процесната сума и основание: „за кола“, както и твърденията му за действителните, според ответника, отношения между страните. Въззивният съд не е съобразил и че при горното оспорване на процесния РКО, ответникът по същество оспорва да е удостоверил с подписа си, посоченото в документа основание „заем“, което твърди, че е дописано впоследствие, т.е. – оспорва авторството си относно тази част от удостовереното в документа, поради което оспорването в случая е по реда на чл. 193 от ГПК и за доказването му са допустими и свидетелски показания, съгласно чл. 194, ал. 1 от ГПК. При това положение, въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение и като е приел, че са недопустими свидетелски показания, и не е обсъдил събраните такива по делото, както и обясненията на ищеца, дадени по реда на чл. 176 от ГПК, а също и другия (непроцесен) РКО от 20.03.2015 г. за сумата 346 лв., представен с исковата молба.
При така установените, допуснати от въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила, съгласно чл. 293, ал. 2 от ГПК обжалваното въззивно решение, като неправилно, следва да бъде отменено, и съгласно чл. 293, ал. 3 от ГПК делото следва да се върне за ново разглеждане от друг въззивен състав на окръжния съд.
При повторното разглеждане на делото въззивната инстанция следва най-напред отново да изиска от РРП прокурорската преписка № 1788/2017 г. (или официално заверен препис от нея) и да я приеме отново по делото. При постановяването на новото въззивно решение, окръжният съд следва да обсъди всички твърдения, доводи, възражения и оспорвания на страните, всички събрани по делото писмени и гласни доказателства, респ. – установяващите се от тях релевантни за спора обстоятелства, като се съобрази с изложеното по-горе, и по този начин изясни действителните отношения между страните, и едва въз основа на това да формира крайния си извод за основателността или неоснователността на предявената по делото искова претенция.
Съгласно разпоредбите на чл. 294, ал. 2 и чл. 78 от ГПК, и съобразно крайния изход на материалноправния спор, въззивният съд следва да се произнесе и по претенциите на страните относно присъждането на разноските по делото, включително за настоящото касационно производство по него.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 540/21.12.2018 г., постановено по въззивно гр. дело № 748/2018 г. на Русенския окръжен съд.
ВРЪЩА делото на Русенския окръжен съд за ново разглеждане от друг негов въззивен състав.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
|