5
Р Е Ш Е Н И Е
№ 52
София, 07.06.2017 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в съдебно заседание на единадесети април през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:Жанин Силдарева
ЧЛЕНОВЕ:Дияна Ценева
Светлана Калинова при участието на секретаря Даниела Никова
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 3463 от 2016 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.290-293 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. М. Д.-С. срещу въззивното решение на Софийски окръжен съд, постановено на 18.04.2016г. по в.гр.д.№854/2015г., с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен предявеният от М. М. Д.-С. против И. Й. В. иск по чл.53, ал.2 ЗКИР /в редакцията му до изменението с ДВ.бр.49/2014г./, а към момента – чл.54, ал.2 ЗКИР, с който се претендира да бъде признато за установено, че при изработването на сега действащия план на [населено място] от 1966г. М. Д. Ц., наследодател на М. М. Д.-С. е бил собственик на поземлен имот в землището на населеното място, местност „Л.“ с площ от около 2.5 дка, идентичен с имот №295 по действалия от 1934г. до 1952г. план на селото, както и че е налице грешка в разписния лист към плана от 1952г., в който М. Д. Ц. неправилно е записан като собственик на имот пл.№296 вместо на имот №295.
С определение №49/30.01.2017г., постановено по настоящето дело, касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса за задължението на съда при преценка на събраните доказателства да съобрази научните, логическите и опитните правила, включително при обсъждане и преценка на показанията на разпитаните по делото свидетели.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно, тъй като изводът на съда, че спомените на свидетелите са от 1960г. е напълно необоснован и не кореспондиращ със събраните по делото доказателства. Счита, че доколкото никой от свидетелите не е твърдял, че познава имота от 1960г., а напротив св. К. е заявила, че познава имота от около 60 години и установява владението от 1956г., то при формиране на вътрешното убеждение на съда е допусната грешка при прилагане правила от неюридически характер. Моли обжалваното решение да бъде отменено.
В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответникът по касационна жалба И. Й. В. изразява становище, че жалбата е неоснователна по изложените в отговора съображения.
Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл.290, ал.1 ГПК и чл.293 ГПК, приема следното:
По реда на чл.53, ал.3 ЗКИР /в редакцията на закона до изменението с ДВ.бр.49/2014г./, а към момента – чл.54, ал.2 ЗКИР, М. М. Д.-С. е предявила срещу Д. К. М. и И. Й. В. иск за признаване за установено , че Методи Д. Ц., наследодател на ищцата, е притежавал правото на собственост върху процесния недвижим имот към 1966г. /датата на изработване на сега действащия план на [населено място]/, както и че е налице грешка в разписния лист към плана от 1952г., в който наследодателят М. Д. Ц. неправилно е записан като собственик на имот пл.№296 вместо на имот №295.
С решение е прието, че така предявеният иск е неоснователен.
Прието е, че М. М. Д.-С. е наследник по закон на М. Д. Ц., роден през 1906г. и починал на 11.02.1995г., а И. Й. В. е наследник по закон на Й. Б. М., роден през 1918г. и починал на 29.07.1995г., син на Б. М. К., роден през 1890г. и починал на 08.01.1949г., по които факти между страните не съществува спор.
Прието е, че от представените извлечения от разписни листове към действалите за населеното място планове, удостоверение № ТС-1655-1/01.06.2015г., заключенията на основната съдебно-техническа експертиза на в.л.П., двете допълнителни съдебно-технически експертизи от 04.07.2014г. и от 07.07.2014г. и от заключението на тройната съдебно-техническа експертиза, се установява, че : първият кадастрален и регулационен план за [населено място] е от 1934г., както и че в него процесният имот не е нанесен; в кв.13 по този план съществувала единствено улична регулация без да са отразени обособени парцели, поради което разписен лист за тази територия липсва; следващото изменение в плана представлява разширение в обхвата на регулационния план от 1952г. и съгласно разписния лист към този план, в който процесния имот №295 е нанесен за първи път, този имот е записан на името на братя Б. М., като за него и за съседния имот пл.№294 са отредени парцели X., X. и XV от кв.14, а на името на М. Д. е записан имот №296; в следващия, действащ и понастоящем регулационен план на селото, а именно планът от 1966г., процесният имот №295 попада в УПИ II от кв.7 с отреждане за „градина“, като в УПИ II с посоченото отреждане първоначално са попадали част от имот пл.№927, както и имоти №№296, 295, 294 и части от имоти №№293, 289, 290 и още няколко имота по плана от 1952г. Посочено е, че в разписния лист към плана от 1966г. е отразено, че имот №295 е отчужден и се води на Народен съвет, за което като правно основание е отразен акт №135 на ОНС-София. В този план имот №295 не е нанесен като самостоятелна единица. Въз основа на същите доказателства е прието, че площта на имот №295 по плана от 1952г. е 1 990кв.м., а по действащия – 1749кв.м., определени графично; по западната граница по цялото си протежение имотът граници със съществуващи на място огради /освен в горната си част, където в кадастралния план е показана улица/, от север границата е по съществуващи огради, от юг тя минава по съществуващ слог с денивелация повече от 2 метра, а от изток – слог с височина от 20-40см. и при съпоставка на плана от 1952г. и този от 1966г. се установява, че по-голямата част от имоти №№295 и 296 по плана от 1952г. попадат в терен, отреден за детска градина.
Въз основа на показанията на свидетелите К. и С. е прието за установено, че от 1960г. М. Д. е ползвал имот в [населено място], м.“Л.“ с площ от 2.5 дка, при съседи: от юг-път София-Храбърско, който е разположен на скат, от запад – братя Х., от изток – братя М., от запад – ограда, като имотът не е включван в ТКЗС и М. Д. го е обработвал до смъртта си. Изводът за началния момент на владението е основан на констатацията, че спомените на свидетелите датират от 1960г.
Въз основа на така установените факти въззивният съд е приел, че по делото не са ангажирани доказателства, от които да се установява ,че Методи Д. е бил към 1966г. собственик на основание изтекла в негова полза придобивна давност в периода 1930-1966г. на имот №295, тъй като показанията на свидетелите относно факта на владението, осъществявано от наследодателя Д., датират от 1960г., откогато до 1966г. /правнорелевантния момент/ срокът по чл.79, ал.1 ЗС не е изтекъл.
В производството по чл.288 ГПК е прието, че така извършеният от въззивния съд анализ на събраните доказателства, включително на свидетелските показания, противоречи на задължителната практика на ВКС.
По въпроса за задължението на съда при преценка на събраните доказателства да съобрази научните, логическите и опитните правила, включително при обсъждане и преценка на показанията на разпитаните по делото свидетели, обосновал наличието на основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, в постановеното по реда на чл.290 ГПК решение №554/08.02.2012г. по гр.д.№1163/2010г. на тричленен състав на Четвърто ГО на ВКС, е прието, че съдът формира вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти въз основа на събраните допустими доказателства и за това е длъжен да ги обсъди всички поотделно и в тяхната съвкупност, а когато по отделен факт се разминават свидетелските показания, съдът не може да направи извод, че този факт не се е осъществил, а е длъжен да прецени способността на всеки свидетел обективно и точно да възприеме фактите, да съхрани впечатленията и да ги изложи добросъвестно пред съда. Прието е, че съдът следва да съобрази също при какви обстоятелства свидетелят е узнал съответния факт и за кое време в хода на развитие на правоотношенията между страните се отнася той.
Това разрешение, което настоящият тричленен състав на Първо ГО на ВКС споделя, следва да намери приложение и по настоящето дело, като се приеме, че научните, логическите и опитните правила следва да бъдат съобразявани от съда и при обсъждане и преценка на показанията на свидетелите.
По основателността на касационната жалба и с оглед изложеното по-горе становище, настоящият състав приема следното:
Обжалваното решение е валидно, процесуално допустимо, но по същество неправилно. При постановяването му са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила по обсъждане и преценка на събраните по делото доказателства /установените в практиката принципи за обсъждане на всички събрани доказателства в тяхната съвкупност и при спазване правилата на формалната житейска логика/, както и при събиране на гласните доказателства.
След като според казаното пред съда от св.Л. К., същата познава имота откакто е била дете и за този период дава показания, а свидетелят С. С. е заявил, че знае имота от поне 50 години и за този период от време дава показания, неправилно и в противоречие с правилата на формалната житейска логика, както и на опитните правила, въззивният съд при преценка показанията на свидетелите не е взел предвид тяхната възраст /св.К. към датата на провеждане на съдебното заседание е на 66 години/, както и съдържащите се в самите показания данни за периода, за който се отнася осъществяването на фактите, за които свидетелите дават показания /предхождащ според св.С. с 50 години датата на съдебното заседание, проведено на 30.03.2016г./. С оглед тези данни следва да се приеме, че показанията на свидетелите се отнасят за периода, предхождащ 1960г., а не както е приел въззивният съд, следващ тази дата, както и че отразяват впечатления за продължаващо към този момент упражняване на фактическа власт, установена в предхождащ период.
Според свидетелите, откакто те знаят имота, той е на М. Д., той го е ползвал, владял го е до смъртта си, границите не са местени, не е имало спор за това място и то не е влизало в ТКЗС.
Налице е обаче неяснота досежно точното местоположение на имота, за който свидетелите дават показания /дали показанията касаят процесния имот пл.№295 или имот пл.№296/, тъй като разпитът им не е бил насочен към ориентиране на имота според кадастралния план и не е изяснено кои лица са владяли съседните имоти и от коя страна са се намирали, за да бъде направена връзка с обозначението на съседите на имота по разписен лист. И тъй като разпитът на свидетелите следва да бъде извършен от съда по начин показанията им да могат да послужат като годни доказателства за установяване на релевантните за спора факти, следва да се приеме, че в настоящия случай при провеждането на това съдопроизводствено действие е допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което налага обжалваното решение да бъде отменено и делото бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд с указания за повторно провеждане разпита на допуснатите свидетели, при което да се изясни, включително чрез използване на скица, точното местоположение на имота, който М. Д. е ползвал и кои лица са владяли /ползвали/ съседните имоти чрез посочване на посоките на света /или местоположение по използвана при разпита скица, вкл. естествени граници/.
По реда на чл.293, ал.2 ГПК обжалваното решение следва да бъде отменено и делото бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
По изложените по-горе съображения, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение №207, постановено от Софийския окръжен съд на 18.04.2016г. по в.гр.д.№854/2015г. и
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
Решението е окончателно.
Председател:
Членове: |